ЛЮБИМЦИТЕ НА БЪЛГАРИЯ
Болестта му отне гласа и живота, но не можа да пребори паметта ни за него
10 години от смъртта на актьора Велко Кънев
Автор : / 13159 Прочита 10 Коментара
Декември 1985 г. Велко Кънев в гримьорната си в Народния театър "Иван Вазов" (Снимки: Иван Григоров/Колаж: Юлиян Илиев)
Има хора, които и да не си срещал лично никога в живота си, са изпълнили с картини и спомени съзнанието ти, и дори когато вече не са между живите, ги чувстваш близък. Велко Кънев беше от онези актьори, които умееха да влязат в душата ти така, че да ги усетиш като част от нещо интимно от собствения си живот. Защото беше непосредствен и истински - умееше да изрази емоцията на обикновените хора.
Болестта ни го отне в момент, в който всички се надявахме, че ще оздравее. Поне така казваха лекарите. Беше само на 63 и все още можеше да играе и на сцената, и в киното.
На 11 декември преди десет години си отиде от нашия свят актьорът Велко Кънев.
Изгуби битката с рака на гърлото. Болестта му отне най-важното за актьора - гласа. И изглеждаше несправедливо и жестоко, но беше факт, който той се стараеше да приеме без гняв и с достойнство. Не можа да преодолее мъката, че трябва да скъса с любимата професия и с общуването си с хората. Безпаричието му е пречило да продължили лечението, а и сам в един момент почнал да го смята за безсмислено. Примирил се с писането на есемеси до приятели.
След смъртта му всички "разчетоха" в краткото му съобщение "На добър час!" до актьорите от частната театрална къща "Вива арт" в Бургас, за премиерата на постановката "Бившата жена на моя живот", на която бе режисьор, като сбогуване. Само той си е знаел, какво му е било в душата в онзи момент...
Със съпругата си Дора през 2011 г. на Наградите на българската филмова академия (Снимка: BulFoto)
И не само защото не може да играе, а главно защото не можел да общува с хората - да отиде на премиреата си, да се спре в кафенето, или на улицата в някой град, и да си "полафи" с някаква история, изпълнена и с хумор, и с тъга, но истинска - напълно истинска, макар и понякога - направо измислена история. В това е "цветът" на живота - в дребните неща, които съпровождат ежедневието ни. Велко Кънев бе роден разказвач на истории, които умееше да "изиграва" - да разпалва въображението на слушателите и да ги накара да почувстват случката като своя.
"Измъчваше се много, че не може да излезе пред публика, или да поговори с хората. Не можеше да се примири, че вече никога няма да може да бъде това, което беше...", разказват близки приятели на актьора.
До последно Велко Кънев се надява, макар и с плаха и все по-слаба надежда, че някой ден може и да проговори. Надежда му дава покойният вече тогавашен директор на ВМА - ген. Тонев. И колегите на Велко в театъра питат и разпитват де-що имат лекари познати: "Ще се оправи ли, Велко?" До деня, в който темата приключи с новината за смъртта му!... В онзи ден някак нещо във вески от нас усети, че светът е намалял с един приятел.
Помним го всички хора, в цялата страна. Помнят го в родното му Елхово, в Сливен, където започва кариерата му на актьор, в Созопол, където всяко лято е с жена си. Сутрин имал навика да "обиколи чаршията" и да разговаря с всеки, когото срещне на пътя си. Така започвал денят. Темите били най-различни житейски теми, не за кино, или театър. Велко Кънев бе един от малкото актьори, за които тщестлавието бе съзнателно пропускана от него тема. Това е толкова нетипично за самата природа на актьора, че не е за вярване, но той не обичаше да го хвалят. И ако някой начеваше по този начин да разговаря с него, той видимо се смущаваше и му личеше, опитваше се да обърне разговора в друга посока, за да се отърве от неудобството.
2 май 1995 г. С Доньо Донев на парти на "Панорама" (Снимка: Иван Григоров)
В едно интервю казва:
"Страхувам се от прекаленото самолюбие, от дълбаенето на собственото аз. По-небрежното отношение към себе си е по-доброто - другото е опасно.
Не се обичам толкова.
Предпочитам мисълта и действието да са насочени към другите. Предпочитам да се раздавам. Така се живее по-лесно. Жаждата за реализация, изпълнена с егоцентризъм, никога не ме е блазнила. Не съм злопаметен, не позволявам негативизмът да ме завладее... Е, това не значи, че не изпадам в депресия. Жаждата ми за живот е в надеждата за нова работа".
И още веднъж:
"Аз не съм нарцис, просто си върша работата. Искам да не предам занаята. Да не излъжа хората. Да съм 100 процента. Цял ден се боря със себе си и със света в името на тези два часа вечер на сцената. Лишенията започват от сутринта - никакви цигари, алкохол, никакви разточителства в общуването, никакви изцепки. Това го знаят всички. Това е себеотдаване, не себеобичане. Достойните хора са далеч от шума, по-скрити. Вярвам и се прекланям на хора, които страдат, които не прехвърлят вината на този или онзи, за да останат чисти. На хора, които въпреки всичко успяват да създават. Днес се мисли, че трябва да се взема. Но има една тиха всеотдайност и смятам, че тя ще бъде ценното, а не консумативното, което сега е на мода".
"Не се обичам толкова!...", казва, ако забелязахте. А има една теория, че подобно отношение към себе си, привлича трудности и негативни емоции в личния живот. И може да е вярна, защото всичко в живота си Велко Кънев е постигал трудно. Сигурно затова е помъдрял дотолкова, че да проявява подозрителност към лесните неща и хората, които обичат хвалбите.
"Няма по-деликатен, по-търпелив човек от него!", споделя Ивайло Христов, по повод общата им работа с Велко Кънев по филма "Стъпки в пясъка".
Велко Кънев е роден на 31 юли 1948 г. Майка му работела като реквизитор в местния театър, а баща му бил шивач във военното поделение в градчето. Малкият Велко израства в ниска измазана с вар къща, която по-късно ще посреща най-големите звезди от актьорската гилдия на България. Там Жоро Мамалев, Павката Поппандов, Тони Радичев, Юри Ангелов и много други български любимци, ще слушат през смях, как майката на Велко го поступвала с точилка заради белите. Дребничък, ококорен палавник с меко сърце. Така го описват хората, които го помнят от детството му. Иска да е актьор, пък е срамежлив да се качи на сцена, "пред очите на толкова хора"... "Мнозина го мислеха за нахакан, пък той се изчервяваше като момиче и гледаше надолу, докато преодолее паниката, от това че го гледат", казва негов бивш съученик.
Актьорският ум дебют се случва пез 1962-ра година, когато е 14-годишен ученик в елховското ОУ "Паисий Хилендарски". Тийнеджърът участва в пиесата на Асен Босев "Кандидат за луната". В душата си вече е кандидат за ВИТИЗ, но първият му опит да го приемат да следва там се проваля. Преживява го тежко.
Но ето че съдбата се намесва и след време Апостол Карамитев по някаква неслучайна "случайност" забелязва момчето. Взима го в класа си и Велко завършва театралния институт през 1973-а година. Шест години по-късно в Народния театър се готвят за премиера на пиесата "Милионерът", в която трябва да участва стипендиантът на театъра Емил Джамджиев. Режисьорът Никола Петков изпада в ужас, като разбира че се е разболял и трябва да го замени с някой друг млад актьор. Предлага на тогавашния директор на Народния - Дико Фучеджиев, "да пробват с Велко". До онова време младокът е играл в Сливенския театър и в Сатиричния театър в София.
Експозиция в къщата-музей на актьора в родното му Елхово
Велко се старае за кратко време да се справи с ролята. След блестящото му участие в "Милионерът", Народният театър му отваря врати с щатно място. Велко Кънев започва да играе в най-престижния театър в страната. Дотогава никога не се бил и надявал, че късметът ще му се отвори по такъв щедър начин. Сам признава, че дълбоко в себе си бил изпълнен с комплексите на бедно момче от провинцията.
"Баща ми вземаше ниска заплата, трябваше да се пести, а много да се работи. Работил съм по бригади в студентските си години, поливал съм царевица, за да изкарам 30 лева и да отида на море... Това, което най-дълбоко ме свързва със света, са родителите ми, земята ми, Тунджанската долина, Елхово и улицата, където е дядовата къща и където за първи път видях коледарите. Спомням си биволите и хармана, където се белеше царевица. Чичо ми имаше унгарски коне и каруца, с които ходеше до тухларната да си изкарва хляба, да вади пръст от Тунджа. Баба ми имаше високо кръвно и в едно бурканче на сайванта си държеше пиявици. Беше сляпа и от време на време бръкваше да си сложи една пиявица да ѝ олекне. От старата къща на дядо ми Кольо не остана нищо. Съборена е...".
С Иван Велков във филма на Николай Волев "Да обичаш на инат" (1986)
Такива са най-ярките спомени на Велко Кънев от младежките му години, разказани пред един от най-близките му приятели - стоматологът Петко Николов от София, който разкрива в едно интервю, че двамата с Велко Кънев се сприятелили покрай музиката и общата им любов към Том Джоунс, Синатра, Хъмпърдинг и Арета Франклин. Другият му близък приятел - Павел Поппандов, с когото имат издадени няколко съвместни плочи, също разказва за голямата любов на Велко към музиката. Един критик правилно отбелязва, че и двамата - и Велко, и Павел, са от рядката порода "тъжни смешници", които могат да плачат на една песен... "Тази чувствителност е привилегия за душата", казваше покойният Георги Стоянов-Бигор, и е бил много прав. Има характерни детайли в пристрастията на хората, които говорят повече за тях, отколкото всичко друго, с което са станали известни.
Такъв - малко тъжен, и замислен "навътре" беше дори самият поглед на Велко Кънев - изразът му, като цяло. В него имаше някаква непроучена дълбочина, която той на малки "порции" разкриваше на сцената, всеки път, когато влизаше в различен художествен образ. Но така и не ни позволи да напаснем "пъзела" от тези части, за да "сглобим" по-задълбочена представа за неговата чувствителна душа. Нея пазеше ревниво от чужди очи, а към края си, както отбелязват и най-близките му, съвсем "затворил вратата" към себе си. Дори писмените му съобщения ставали все по-кратки...
Велко Кънев ни остави ярки спомени, от над 40 роли в театъра и забележителна филмография от емблематични роли в едни от най-любимите български филми: "Оркестър без име", "Матриархат", "Мъжки времена", "Бон шанс, инспекторе!", "Да обичаш на инат" и мн. др. Още през 1987-а година бе удостоен със званието "народен артист", което никой не може да му отнеме официално от сърцата на зрителите. В театъра, за ролята си на Кръстьо Никифоров от пиесата "Великденско вино" на Константин Илиев получи "Аскеер" за водеща мъжка роля през 1994 г. През 2007 г. за ролята си в "Даскал" от Жан-Пиер Допан спечели втора награда на Международния фестивал на моноспектаклите "Монокъл" в Санкт Петербург. През 2008 г. бе удостоен с орден "Св. св. Кирил и Методий" - I степен, за заслуги в областта на културата и изкуството. 60-годишния си юбилей отпразнува на сцената на Народния театър, с премиерата на моноспектакъла "Дванадесет разгневени монолога". През 2010 г. бе обявен за "Почетен гражданин на Сливен" - градът, от който тръгва професионалната му актьорска кариера.
Къщата-музей на актьора в родното му Елхово
В родното му Елхово бе открит музей на негово име. Там съхраняват наградите на актьора. Включително и посмъртно присъдената му през 2012-а година статуетка "Икар" - специалната награда на Съюза на артистите в България за театрална чест и достойнство.
И ето че минаха 10 години, откакто се простихме с Велко Кънев. Спомените са и тъжни, и весели. Такива са ги запечатали филмовата лента, записите, интервютата с него. Те останаха. На тях е жив. Жив е и в сърцата на публиката, която не го е забравила. Помним и лицето му, и гласа му... Поклон!
Еми МАРИЯНСКА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}