Той е поет и баща на световноизвестния режисьор Андрей Тарковски (рус. Тарковский), обявен за един от гениалните кинематографисти на 20 век, с филмите "Соларис", "Сталкер", "Иваново детство", "Огледало", "Жертвоприношение" и др.

Самият Андрей Тарковски винаги е казвал, че баща му е гениален поет. Едно от децата на режисьора носи името на дядо си - Арсений Тарковски, човек с необикновена съдба. Всъщност, случва се така, че бащата Тарковски надживява сина - Андрей Тарковски почина през декември 1986 година, а баща му Арсений - през май 1989-а.

Арсений Тарковски / Източник: Музей на писателя

Много критици отбелязват, че въпреки неоспоримия си талант старият Тарковски дълго време бил известен единствено като преводач и чак покрай славата на сина си, когато вече бил на 50, станал "видим" за литературните критици като поет. Несправедливо, защото много преди това Арсений Тарковски вече бил високо ценен от големите поетеси Марина Цветаева и Анна Ахматова.

За известността на поета изиграват роля филмите на сина Андрей - три от тях - "Огледало", "Сталкер" и "Носталгия", той озвучава със стихове на своя баща Арсений.

Баща и син Тарковски дебютират в една и съща година / Източник: Музей на писателя

Каква е историята на поета Тарковски: Той се ражда в Елизаветград, Херсонска губерния (дн. Украйна) в дворянско семейство. Баща му работел в общинската банка, но също така пишел и публикувал стихове, разкази и статии в местни издания. Майката на бъдещия поет пък била учителка в частни училища. Семейството имало още един, по-голям син - Валерий.

Арсений започнал да съчинява стихчета още в детската си възраст. Баща му го поощрявал, като го водел на поетични вечеринки и го запознавал с поети. Наблягал и на това синът му да учи чужди езици и да чете поезия в оригинал. Семейство Тарковски често устройвали в дома си представления за гости. Там младите Арсений и Валерий намерили първата си сцена за изява.

Младият Арсений Тарковски / Източник: Музей на писателя

Арсений учи в частно училище в родния си град и завършва там и гимназия. През 1917 година брат му Валерий организирал революционен кръжок. Участвал в Гражданската война. През май 1919-а загива в сражение между Червената армия и армията на атаман Никифор Григориев.

През 1921 година Арсений Тарковски, заедно със свои съученици, написва антиленински акростих. Публикуват го в един местен вестник. Скоро след това авторите на акростиха били арестувани и качени на влак за съд в град Николаев. Арсений, обаче, успял да избяга по време на пътуването. Не можел да се върне в Елизаветград и няколко години се укривал, скитайки из Украйна. За това време сменил няколко професии, за да се препитава - изучил обущарския занаят, известно време работел в риболовна кооперация на брега на Азовско море.

През 1925 година тръгва за Москва и си намира работа като продавач на книги. Скоро след това завършва държавни курсове по литература при Съюза на поетите. Негов наставник става големият поет Георгий Шенгели.

Шенгели не само напътствал младия Арсений, ами го поканил да живее в дома му и го насърчавал да твори. Помага му да си намери работа във в. "Гудок", където Арсений започва да публикува свои фейлетони в стихове. Поетът публикувал тези свои творби с псевдонимите "А.Т.", "Тарас Подкова", "А.Трол" и др.

По онова време се запознава с писателите Михаил Булгаков и Иля Илф. Кръгът от интелектуалци около него се разширява - канят го да работи и за други издания, дават му стипендия от Фонда за помощ на начинаещи писатели при Госиздат.

През 1931 година Тарковски започва работа в националното радио. Там става сценарист на радиопостановки. Написал пиесата "Стъкло", след като усърдно работел над впечатленията си от работата и разказите на работници в индустрията. Пиесата била пусната в радиоефир през януари 1932 година, но веднага била заклеймена от цензорите като "мистична". Уволняват автора й от радиото. Пак Шенгели му подал ръка, като се застъпил за него и му намерил работа като преводач към Отдела по литература на народите на СССР в Държавното издателство.

Тарковски често пътувал в командировка до различни краища на страната. Прехранвал се от преводаческата си работа, но по думите на близките му, не я обичал. Въпреки това, всички са на мнение, че я вършел отговорно и без да "халтури". През онези години почти не публикува свои стихотворения. Все по-малко пише. Признава това по-късно в стихотворението си "Преводач":

За какво през хубавите си години
Продадох се за чужди думи?
Ах, ориенталски преводи,
Как ме боли от вас главата.

Но точно заради преводите на народния епос на кавказките народи на СССР през 1940 година го приемат в Съюза на писателите. Покрай превода на тюркменски поет се запознава с поетесата Марина Цветаева. По онова време тя се завръща в СССР и написва писмо на Тарковски с впечатленията си от работата му: "Вашият превод е прелест. Какво можете сам? Защото за другите можете всичко!" Това е повече от комплимент, който остава причина за едно бъдещо сърдечно приятелство.

Цветаева посвещава на Тарковски последното си стихотворение от 1941 година "Все повторяю первый стих". След смъртта й той й посвещава няколко свои, сред които стиховете:

О, крилата, падаща звезда, какво си направи!
Как блестяхте, мила госпожо, раздавайки живот по пътя...

Младият Арсений Тарковски в дома си / Източник: Музей на писателя

През есента на същата военна година Арсений Тарковски, като член на Съюза на писателите, бил евакуиран в Чистопол. Вместо да бъде доволен, че го оставят в тила, той написва повече от десет молби да бъде изпратен на фронта. Получава отказ поради лошото си здраве, но продължава да настоява и най-накрая през декември 1941-ва бил одобрен и изпратен като военен кореспондент на боевата линия. Там пише стихове, есета и разкази за съветските войници за вестник "Бойна тревога". Поетът композирал и няколко песни за Армейския ансамбъл за песни и танци, включително "Гвардейска маса".

Тарковски няколко пъти участвал в битки. В началото на 1943 година бил награден с орден "Червена звезда". В наградния лист е написано, цитираме: "Със своите стихотворения, сатира и хумор, публикувани редовно във вестника, другарят Тарковски възпитава у бойците любов към родината и омраза към врага. Прославяйки героите, той вдъхновяваше войниците да се бият с нацистките нашественици..."

През декември същата година, при една от битките на Балтийския фронт, е ранен в крака. Транспортиран е в Москва, в Института по хирургия. Операцията се ръководи от ръководителя на института професор Александър Вишневски, но травмата е толкова сериозна, че се налага кракът му да бъде ампутиран.

По онова време имал втори брак. Женил се е три пъти. Голямата му любов била първата му съпруга - Мария Вишнякова. Двамата сключили брак като студенти, без съгласието на родителите си. Били лудо влюбени един в друг. От брака на Тарковски с Вишнякова се раждат синът Андрей и дъщерята Марина. Бракът просъществувал до 1940-а, когато Арсений и Мария се развеждат. Според дъщерята Марина, Арсений напуснал семейството заради стара своя тръпка - Антонина Бохонова, която по-късно става негова съпруга.

Арсений Тарковски и първата му съпруга Мария Вишнякова, майка на режисьора Андрей Тарковски / Източник: Архив на Съюза на писателите на Русия

В биографична книга за баща си Марина разказва: "Това беше силно чувство, което застави татко да си тръгне от семейството и да остави децата си, които обичаше!..." Но и този брак не потръгва и Тарковски се развежда с Бохонова през 1946-а.

Последният му - трети брак, е с преводачката Татяна Озерская, с която се запознал като военен кореспондент по време на Втората световна война. Този брак просъществувал от 1946-а до смъртта на поета.

Арсений Тарковски и Антонина Бохонова / Източник: Архив на Съюза на писателите на Русия

Първият му сборник със стихотворения - "Стихотворения разных лет" вече бил готов за печат, когато излязло Постановление на ЦК на ВКП с критични статии срещу творчеството на Михаил Зощенко и Анна Ахматова. Наричали произведенията им "безсъдържателни и пошли". Тарковски бил ядосан, но още не знаел, че и него го очаква същото. Само защото не посветил нито едно стихотворение на Ленин, или Сталин, критиката се произнесла за сборника му критично. Нарекли го поет от т.нар. "черен пантеон" на писателите от Сребърния век (символисти, футуристи, кубисти и пр. течения, считани за идеологически "упадъчни"). Упреквали Тарковски, че бяга от действителността с отвлечени метафори и сюжети. Вестниците отново затворили вратите си за него.

През 1949 година от ЦК на КПСС поръчали на Тарковски да преведе ранните стихотворения на Сталин от грузински език. И той тъкмо започнал да превежда, когато Сталин забранил публикуването им. Анна Ахматова разказва, че това било облекчение за нейния приятел. По думите й, той не можел да си криви душата. Затова и двамата, въпреки че станали много близки приятели, често се карали като деца. После той отивал при нея смирено, с букет цветя.

По време на управлението на Никита Хрушчов, от Съюза на писателите на няколко пъти предлагали на Тарковски да публикува свои стихове, но той отказвал. През 1962 година съпругата му Татяна Озерская и писателят Виктор Виткович без негово участие подготвили за издаване сборник с негови творби за издателство "Съветски писател".

Висока оценка на сборника дава самият Андрей Тарковски: "Моят баща, казва той в едно интервю, безспорно днес е най-големият руски поет. Поет, за когото най-важното е вътрешната душевна концепция за живота. Той никога не е писал нищо, за да се прослави!"

Във филма си "Огледало" Андрей успява да убеди баща си сам да прочете за лентата стихотворението си "Първа среща". А стихотворението му "Ето, и лятото свърши" прочита един от героите във филма "Сталкер". Така Андрей Тарковски популяризира творчеството на баща си и го прави известен.

След това всичко вече изглеждало по различен начин. Заваляли покани за поетични вечери и телевизионни предавания. През 1966 година дори откриват поетическо студио на името на Арсений Тарковски при Московския отдел на Съюза на писателите на СССР. Започват да канят поета и зад граница - първо във Франция, после във Великобритания.

Арсений Тарковски и Татяна Озерская / Източник: Архив на Съюза на писателите на Русия

През 70-те години на миналия век Тарковски старши бил награден с няколко държавни награди. Отпечатват книгите му "Вълшебни планини" и "Зимен ден". За 80-годишнината на поета го награждават с орден на Трудовото Червено знаме. Издателствата "Советская Россия" и "Советский писатель" подготвят за издаване сборниците "От младостта до старостта" и "Да бъдеш себе си".

Но Тарковски по онова време вече бил много болен и почти не взел участие в тази работа. Живеел в Дома на ветераните на киното. Последната му приживе издадена книга е "Звезды над Арагацем", в която включил и преводни творби от арменски.

Последната година от живота си Арсений Тарковски прекарал в Централната клинична болница. Умира там на 27 май 1989 година, преди 35 години. Погребан е в гробището в Переделкино. Същата година е награден посмъртно с Държавната премия на СССР за сборника "От младостта до старостта". През 2000-та година е открит дом-музей на поета.

Описват го като човек, който сякаш "лети", въпреки патериците си. "И както и да ходеше, винаги летеше!", пише дъщеря му Марина Тарковская в биографичната книга за него. "Той летеше с патерици - той придоби крила; тесен, като лястовица, скелет със златни очи... Не беше никак сдържан човек, а в същото време не губеше време за нищо ненужно".

Гробът на писателя в Переделкино

От тази биографична книга научаваме още много факти от живота на поета, за неговото семейство. Например, че баща му станал един от основателите на Украинския народен театър. И още, че Александър Карлович бил под наблюдение от полицията за участието си в организацията на кръжока "Народна воля" и прекарал три години в затвора. Марина публикува и едно малко известно стихотворение на баща си, в което той описва семейството след гибелта на брат си Валерий:

Убиха най-големия ми брат, А баща ми беше вече сляп, Раздадоха всичкото си имане, И живееха като в празен гроб.

Смъртта на Валери се превръща в семейна трагедия. А Арсений, както вече споменахме, три години след това бяга, за да не бъде осъден заради онзи акростих за Ленин. Прекрасната атмосфера в стария дом с вечеринките остава далечен спомен от миналото.

Началото на Втората световна война заварва Тарковски в Москва. През август той придружава децата си и майка им в град Юриевец. Втората съпруга и дъщеря й пък заминават за град Чистопол, където са евакуирании членовете на Съюза на писателите и техните семейства.

Москва е под бомбите на фашистката авиация, но Тарковски остава там и пише молби да бъде пратен на фронта. През септември 1941 година научава за трагичната смърт на Марина Цветаева. В нейна памет написва тъжни стихове. И, нещо много любопитно: Едва след 40 години научава, че тя му е посветила последното си стихотворение!... Какво чувство е свързвало две сродни души!

На 16 октомври 1941 година, в деня на евакуацията на Москва, Тарковски заедно с възрастната си майка напуска столицата и двамата се качват на влака за Чистопол. Там, подобно на много други писатели, той и семейството му живеят в един коридор, при 30 градусов студ. В такива условия той написва цикъла стихотворения "Чистополска тетрадка".

И, както вече споменахме, идва и одобрението за фронта. На 3 януари 1942 година, със заповед на НКО № 0220 е "зачислен като писател на армейския вестник" и от януари 1942 година до декември 1943-та работи като военен кореспондент на вестника на 1-ва армия "Бойна тревога". На 13 декември 1943 година го раняват с експлозивен куршум в крака.

Относно късното признание: Първата си книга - "Преди снега", издава когато е вече на 55. През същата 1962-ра синът му Андрей Тарковски получава голямата награда на Международния филмов фестивал във Венеция. Така баща и син дебютират през една и съща година.

Баща и син Тарковски / Източник: Архив на Съюза на кинематографистите на Русия

От 1962 г. до смъртта му (27 май 1989) излизат: "На Земята - земното" (1966), "Вестител" (1969), "Стихотворения" (1974), "Зимен ден" (1980), и "Избрано" (1982), "Стихове от различни години" (1983), "Звезди над Арагаци" (1988).

Анна Ахматова умира на 5 март 1966 година. Отива си още една негова вярна приятелка. Тарковски придружава ковчега й в Ленинград и й посвещава серия стихотворения.

Арсений Тарковски, Андрей Тарковски / Източник: Архив на Съюза на кинематографистите на Русия

Самият Тарковски споделя с белия лист своята житейска равносметка така: "Аз писах тези стихове по различно време, усещайки различните повеи, с които беше богато или бедно датиращото ги десетилетие и половина. Получи се така, че моят свят не съвпадаше напълно със света на големите събития. Но всички повеи, които проникваха в моя свят, присъстват в стиховете ми и чрез тези стихове живеят".

Сънувам аз през ден
пак болницата бяла под липата
и белия чаршаф, все тъй студен,
и белия ни лекар, взрян във мен,
и бяла, до нозете ми сестрата
криле повдига. И останаха.
А майка ми дойде, с ръка ми махна —и отлетя...

Арсений Тарковски / Източник: Архив на Съюза на писателите на Русия

Сякаш е сънувал Края си?... Арсений Тарковски е забележителна личност не само с творчеството си, но и като характер, като силна и достойна личност. В неговите "Фрагменти" той предпазливо открехва завесата към себе си така:

"Падна ми се да живея дълго и аз бях пристрастен наблюдател на измененията, които протичаха в самосъзнанието на човечеството, в характера на неговите знания. Моите баща, майка, брат ми, ми оставиха в наследство интереса към точните науки и литературата. Бях възпитан да се прекланям пред законите на човечността, уважението към личността и достойнството на хората. Смятам, че най-главното в света е идеята за доброто. Идеята за доброто във всичките й въплъщения.

(...)

Аз вярвам, че човек трябва да прави това, което му е присъщо по вътрешното му убеждение. Най-любими са ми тези мои стихове (може би те не са най-добрите), в които съм изразил докрай своето отношение към света, към нещата, към човешките чувства.

(...)

"По-вярна си, сърдечна памет..." - това не е съвсем вярно, защото сърцето без разума и разумът без сърцето са невъзможни. В стиховете, в които чувството не се проверява от разума, а разумът не се проверява от чувството, нищо не се получава. Виждаме това от маса примери. Това, което ни предлага съвременната поезия, е или разум без чувство, или чувство без разум.

Еми МАРИЯНСКА