ПОЕЗИЯ ОТВЪД ОКЕАНА
Колкото награди, толкова нещастия в живота на любимия поет на Кенеди
150 години от рождението на Робърт Фрост
Автор : / 2604 Прочита 0 Коментара
28 март 1962 г.: Американският поет Робърт Фрост (1874 - 1963) получава медал от президента Джон Кенеди в Белия дом, а президентът - негова книга със стихове. На снимката е и вицепрезидентът Линдън Бейнс Джонсън (вторият отдясно)
Робърт Фрост (1874-1963) е американски поет, роден в Калифорния, но възпял в стихове идилията на Нова Англия. Бил е любимец на американския президент Джон Ф. Кенеди. По някаква жестока ирония на съдбата, двамата умират в една и съща година.
Кенеди написва приживе за Фрост: "Тяло на нетленни стихове, от което американците ще получат вечно радост и разбиране". Някои критици понижават Фрост, като го квалифицират като "пасторален поет", но тази оценка ни най-малко не снижава възхищението на почитателите му.
Робърт Лий Фрост е четирикратен лауреат на наградата Пулицър (1924, 1931, 1937, 1943). Това в никакъв случай не го възгордява - остава скромен в бита си на обикновен човек - прекарва по-голямата част от живота си в стопанството си в Ню Хемпшир.
Обичал семейството си, децата. От шестте му деца, обаче, оцеляват само две, едното от които боледува през целия си живот. Щастлив като поет, Фрост е нещастен като брат, съпруг и баща. Сестра му страдала от наследствено психично заболяване, съпругата му умира от болно сърце, четири от децата му имат ужасен край. От синовете му Елиът умира на 8 от холера, а Карол се самоубива на 38. Дъщеря му Елинор Бетина умира като бебе на три дни, а Ирма страда от психично заболяване и животът й минава в психиатрични клиники. Марджъри умира от сепсис при раждане на 29.
Горко на такъв злочест баща. Самият Фрост често изпадал в депресии. Той имал нерадостно детство - бил само на 11, когато от туберкулоза умира баща му, журналист. Семейството изпитвало финансови трудности и на младия Фрост му се наложило бързо да възмъжее.
Фрост е роден на 26 март 1874 година в Сан Франциско, после се местят в Нова Англия, а след смъртта на бащата, с майка му заминават за Масачузетс, където заживяват при дядо му във ферма, недалеч от градчето Лорънс. Там младият Фрост завършва прогимназия.
Ще минат много години и на 54, вече зрял мъж, Фрост ще се върне в своята поезия към детството си, с носталгия по Сан Франциско, моста "Голдън Гейт" и "калифорнийската златна треска".
Като младеж следвал само един семестър в колежа "Дартмут", след което започнал работа в една текстилна фабрика. Първата му публикация е от 1894 година - нюйоркско литературно списание публикувало елегията му "Моята пеперуда", но от това не произлиза нищо съществено за поетичната му кариера.
През 1895 година Фрост се жени за Елинор Уайт. Работи едновременно като учител и фермер. Две години по-късно, по настояване на дядо си, започнал да посещава лекции по класически езици в Харвард, но скоро решил, че не му е нужно такова образование и напуска университета без да се дипломира.
След години самият той дълги години ще преподава в Колеж Амхърст. Ще го канят да чете лекции в Мичиган и Дартмут, Йейл, Уезли и много други университети. Ето защо Форст обичал да се шегува, че през целия си живот е съчетавал "себе си" като учител, обущар и редактор.
Любовта му към земята, изобщо към природата, става причина да се пробва и като фермер. През 1900 година, пак с помощта на дядо си, купува една ферма в Дери, Ню Хампшър. Като съчетава учителството със земеделие, изхранва многочленното си семейство.
Преподавал английски в академията "Пинкертън" и психология в щатската гимназия на Плимът. Поезията му, обаче, още не си пробивала път към американските списания. Фрост стига до такова отчаяние, че не получава нужното признание, че решава да се раздели с фермата и с парите от нея да замине за Англия, при т.нар. "джорджиански" поети - Уилфрид Гибсън, Лейсил Абъркромби, Рупърт Брук и др.
Така изоставя стария си живот и се посвещава напълно на литературна дейност. През 1913 година излиза първата му стихосбирка, "Момчешко завещание", посрещната възторжено ласкаво от критиката. Година след този успех излиза стихосбирката му "На север от Бостън", която ще затвърди името му на голям поет.
Робърт Фрост, ок. 1963 г. / Снимка: Getty Images
Фрост се връща в надменно гледащата на него Америка победоносно - признат и известен. Веднага го назначават за професор по поезия в Харвардския университет. Излиза американското издание на "На север от Бостън". Продажбите били толкова добри, че Фрост отново имал пари за нова ферма. Купил имение във Франкония, щата Ню Хемпшир.
През 1916 година излиза третата му книга "Куп от интервали", а през 1924-та получава първата от четирите си награди "Пулицър".
Една след друга излизат книгите му "Събрани поеми" (1930), "Далечен обхват" (1936) и "Дървото на свидетелите" (1942).
Какво прави поезията на този човек така харесвана? Фрост е едновременно много земен и романтик; в поезията му има изстрадана от живота философия, което го прави разбираем за обикновените трудови хора. В същото време, както се изразява един критик - в творбите му има едно "намигване" - ирония и самоирония, които бързо скъсяват дистанцията между читател и автор.
Поезията на Фрост е добре позната и у нас. През годините са я превеждали много майстори като Кръстан Дянков, Александър Шурбанов, Владимир Трендафилов, Владимир Левчев, Теменуга Маринова, Христина Керанова и др.
През 2023 година излезе сборникът "Сбогом, и стой на студено" в превод на Зорница Христова, под редакцията на Александър Шурбанов.
В едно свое есе - "За скръбта и разума", Йосиф Бродски пише за Фрост: "Обикновено го описват като поет на провинцията, на селските пейзажи - като простонароден, грубоват, остроумен стар джентълмен фермер с, общо взето, позитивен мироглед. Накратко, американски като американския ябълков пай. В интерес на истината той до голяма степен подклажда това схващане, представяйки точно този свой образ по многобройни публични изяви и интервюта. Едва ли му е било трудно да го прави, защото наистина притежава и тези качества. Той наистина е същностно американски поет, само че трябва да уточним каква е тази същност, какво означава думата "американски", съотнесена с поезията и - по възможност - изобщо.
През 1959 година, на банкет в Ню Йорк по случай осемдесет и петия рожден ден на Робърт Фрост, най-изтъкнатият критик по онова време Лайънъл Трилинг се изправя с чаша в ръка и нарича Фрост "смразяващ поет". Това, естествено, успява да поразбуни духовете, но епитетът ми се струва добре подбран", заключава Бродски.
Какво е "смразяващото" в поезията на Фрост?
Може би най-кратък отговор би ни дало стихотворението му, написано през 1922 година - "Огън и мраз":
Едни в пожар очакват края,
а други - в мраз.
За страстите каквото зная
и аз в пожари виждам края.
Но и гнева познавам аз,
та ако свършва дваж светът,
за свършека му, мисля, мраза
работи както и екстаза. /прев. Владимир Левчев/
Робърт Фрост, ок. 1963 г. / Снимка: Getty Images
Робърт Фрост умира на 29 януари 1963 година в Бостън, Масачузетс. Той е дълголетник - щастлив и нещастен едновременно, доживява дълбоки старини. Преживява по трънливия си житейски път и "огън", и "мраз". Носител е на толкова много награди и академични звания, че е трудно да се изброят. Получава огромно признание. В същото време съдбата му не е от щастливите. Но може би точно в това се крие и същинската причина за въздействащата му поезия.
Веднъж, попитан в какво е силата на Фрост, един критик казва нещо кратко като аксиома - "В умението да внушава самота и близост".
Изглежда тази формула е много близо до онова, което чувстваме от стиховете му. Фрост преживява много трагични събития в живота си - той сякаш свиква да живее с болката и да споделя самотата си с другите чрез поезията. Но каквото и да е преживял и споделил, в пасторалната му поезия душевният мрак винаги търси път към светлината - към живота изобщо.
Поезията му изразява цялата антиподност на скрития ни душевен мир - от страховете, до надеждата за щастие. Това е поезия, която отрича и в същото време - силно вярва.
Еми МАРИЯНСКА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}