На 4 април тази година се навършиха 85 години от рождението на режисьора от световна величина Андрей Тарковски, който бе един от първите независими творци в съветското кино и от големите творци- изгнаници от бившата СССР. Този уникален човек почина през 1986 г. в Париж.

Днес във Флоренция, където е чужбинският дом на Траковски, живее неговият син Андрей Тарковски-младши, който също е режисьор и оглавява международен институт на името на баща си, съхраняващ огромен архив, свързан с творчеството му. Инициатор на създаването на този институт е втората съпруга на Тарковски - Лариса, която го ръководи до смъртта си, заедно със съучредители, между които са големите приятели на режисьора - колегите му Робер Бресон и Кшищов Зануси.

Андрей Тарковски е роден в малко село в промишлената Кастромска област на бившата СССР. И двамата му родители са литератори. Баща му е известният поет Арсений Тарковски, майка му също е поетеса. Малкият Андрей е едва 5-годишен, когато родителите му се развеждат. Остава при майка си и баба си и дълбоко страда от липсата на баща. През 1943 г. майката премества сина си в Москва, и започва работа като коректор. Пести пари, за да може Андрей да посещава уроци по изобразително изкуство и музика. Внезапно обаче още първата година момченцето се разболява от туберкулоза и се налага дълго време да го лекуват - близо 2 години е в болница.

17-годишният Тарковски

Въпреки това успешно завършва Художественото училище и постъпва да следва в Московския институт по ориенталистика, където учи арабски език. Не го завършва а се премества да учи в научноизследователски институт по... цветни метали. След завършването си се включва в експедиция в Сибир, която продължава почти година. Според Андрей Тарковски-младши, именно там баща му стигнал до решението, че трябва да следва режисура. Записва се да следва в класа на Михаил Ром. Именно там се запознава и с друг гений на кинематографа - Андрей Кончаловски. И двамата са почитатели на Акира Куросава, Люис Бунуел и Ингмар Бергман.

Двамата с Кончаловски заедно написват сценария на филма "Валяк и цигулка" /1961 г./, който бележи голям успех. Но големият шанс за Тарковски идва на следващата година, с филма "Иваново детство", който му донася международна слава на фестивала във Венеция. "Златен лъв" от този фестивал е първата световна награда за Тарковски.

През 1966 г. режисьорът снима следващия си голям филм - "Андрей Рубльов" - пак по съвместен сценарий с Кончаловски. Този филм е посечен от соццензурата, но пък успешно е продаден вън от бившата СССР. Чрез един френски мениджър филмът стига до кинофестивала в Кан, където е награден от ФИПРЕССИ. Тарковски вече е име на световния екран, а в родината му го гледат под лупа. Всички сценарии, които предлага, се отхвърлят. Това го отчайва до крайност и се отразява и на личния му живот. Разделя се с първата си съпруга и все по-рядко иска да вижда и първородния си син, кръстен на баща му - Арсений.

Някъде през 50-те години на миналия век в дома си в Щипке

От кризата го изважда връзката му с бъдещата му втора съпруга Лариса, която му е асистент-режисьор по време на снимките на "Андрей Рубльов". От нея е и синът му Андрей. Двамата с Лариса съчетават брака с работата. През 1970 г. започват снимките на филма "Соларис". Филмът е завършен през 1972 г. и печели наградата на журито на фестивала в Кан. За втори път там чуват името Андрей Тарковски. Интересът към руснака от СССР става все по-голям. През 1974 г. режисьорът създава автобиографичния си филм "Огледало" и усилено се готви заедно с братята Стругацки за следващия си голям филм - "Сталкер".

Тарковски, по време на снимките на "Сталкер"

През 1979 г. и този филм е награден в Кан. На следващата година Тарковски отива в Италия, за да снима филма си "Носталгия". Именно там взема решението да не се завръща в родината. Причините по-късно обяснява синът му Андрей. Тарковски обявява публично намерението си на официално организирана пресконференция в Милано, а кинокритиката в Москва го обявява за "предател".

По време на снимките на "Огледало"

Последният филм на големия режисьор носи емблематичното заглавие "Жертвоприношение". Този филм е дълбоко свързан с душевните терзания на режисьора.

През 1985 г. Тарковски научава, че е болен от рак на белия дроб. Постъпва на лечение в Париж, дори на два пъти влиза в клиника, но след едногодишна битка с коварната болест, умира във френската столица.

Малко преди смъртта му, Франсоа Митеран моли в личен разговор Михаил Горбачов, да бъде издадено разрешение на сина на Тарковски Арсений да пътува до Париж, за да се сбогува с баща си. Големият режисьор умира на 29 декември 1986 г. и в първите дни на януари следващата година е погребан в руското гробище в Париж. В годината на смъртта му филмът "Жертвоприношение" е награден в Кан.

Гробът на Андрей Тарковски в Париж

Какво споделя за баща си вторият син на режисьора - Андрей Тарковски-младши, който оглавява института на негово име. В момента там изработвали електронна версия на пълния архив на Тарковски и подготвяли преиздаване на неговите "Дневници". Личният си дневник Тарковски започнал да пише през април 1970 г. и го водил до смъртта си. Пишел в него всеки ден. По думите на Тарковски-младши, баща му бил педантичен човек - записвал всичко, което го вълнува. Благодарение на това, в дневниците имало почти пълно описание на работните му бележки за филмите "Огледало" и "Сталкер". Най-дълъг и труден бил процесът по работата на Тарковски за филма "Носталгия".

1982 г. По време на снимките на "Носталгия"

Заради него, по думите на сина Андрей, баща му се сблъскал не само със съветската, но и с италианската бюрокрация. Филмът бил замислен като копродукция, но в един момент Съветската страна излиза от проекта. Снимките, запланувани в СССР, били заснети в Рим. На практика почти целият филм бил заснет в Италия. След снимките в Рим, диригентът Клаудио Абадо кани Тарковски във Фрлоренция, за да направят заедно "Летящият холандец" на сцена. Това е поводът Тарковски да отиде във Флоренция, където всъщност остава да живее и по-късно е обявен за почетен гражданин на Флоренция.

За решението на Тарковски да остане в чужбина, синът Андрей казва, че то възникнало спонтанно.

"Баща ми дори смяташе да се връща у дома, докато подготвяше "Носталгия" за Кан. И всъщност ситуацията се променя именно там. Като член на международното жури през 1983 г. Сергей Бондарчук почнал да провежда натиск, Тарковски да не получи награда. Татко разбрал това. Не можа да преживее това предателство от своите. Вместо да защитават филм на руснак, те обратното, са искали буквално да го "потопят". А той по онова време имаше само съветски паспорт. И така, през юли 1984 г. той взима това решение за пресконференцията в Милано, на която обявява, че няма намерение да се връща в Съветския съюз, но моли правителството за 3 години работа зад граница, като е имал намерението в тях да снима три филма, между които "Хамлет". Отговарят му: "Ела си, пък ще видим!.." - И на него явно му става ясно, че ако се върне, може никога повече да не може да пътува на Запад. Скъсването с родината го разкъсваше отвътре, а оставането му в чужбина му струваше твърде скъпо - както за душевния му мир, така и за физическото му здраве!..", разказва Андрей Тарковски-младши.

Той самият, по думите му, се чувствал като заложник, докато е бил оставен в родината, далеч от родителите си.

Пътуването до Париж на другия син - Арсений, се осъществява благодарение на Марина Влади, която помолила Митеран, а той от своя страна разговарял с Горбачов. Съпругът на Марина Влади - Леон Шварценберг, бил лекуващ лекар на Тарковски в Париж и чудесно знаел, че състоянието му е критично.

С кинооператора Вадим Юсов

Последната година от живота на големия режисьор е особено мъчителна. През есента на 1985 г. той отива да озвучава филма "Жертвориношение" в Швеция. През ноември същата година му поставят диагнозата рак. Не иска да се лекува - казва на близките си, че ще чака смъртта си в дома си във Флоренция. По настояване на съпругата си заминава за Париж. Междувременно, обаче, в Швеция се запознава с някаква танцьорка, на име Берит, и според сестра му, тя родила от него на 4 септември 1986 г. Тарковски умира три месеца по-късно. Преди смъртта си признал, че някаква ясновидка му предсказала преди много години, че ще "плати" за греховете си, а на въпроса "Какви грехове?", той просто замълчал и затворил очи.

По думите на сестрата на Тарковски - Марина Тарковская, детето било кръстено Саша и повече от другите две момчета приличало на баща си. "Той носи неговата енергетика!..", казва пред едно издание Тарковская, която до някое време общувала с майката и момчето и дори им гостувала в Стокхолм.

Берит се омъжила, Саша имал друга фамилия, с която се явил на някакъв спортен шампионат за юноши в Русия. Завършил икономика. Според Мраина Тарковская другите двама сина на брат й знаят за него, но по молба на майката никога не са го търсили.

Най-големият син на Тарковски бил лекар. Средният син - Андрей, направи филм за баща си "Андрей Тарковски. Спомен". Един от най-хубавите му спомени за баща му е едно прекрасно лято на Тиренско море в Анседония, където Тарковски замисля проекта "Страсти" - за предателството и разпъването на Христос...

Според Андрей Тарковски-младши, баща му бил дотолкова концентриран в работата си, че се дразнел от глупави разговори и ставал леко раздразнителен, ако някой просто плещи, или говори глупости.

"Когато в един период от време не се бяхме виждали цели 4 години, татко буквално не можа да ме познае, разказва Андрей. Бях пораснал на височина с половин метър. Той ми се радваше, но в душата си беше тъжен...Ние, руснаците, сме особени хора. Без родината си, където и да сме, усещаме една постоянна тъга... Усещах тази тъга в разговорите ни, независимо за какво си приказвахме. Често казват, че баща ми е "режисьор на човешката душа". Може би това е вярна характеристика за него. Баща ми не беше догматично религиозен, но духовните му търсения стигаха, според мен дори по-далеч от пределите на християнството. Той се интересуваше от будизма, от йога, от средата на 1970-а до последните си дни медитираше. Знаете ли, много свещеници в Италия са ми казвали, че филмите на баща ми са променили в някаква степен живота им. Баща ми владееше познанието и умееше да научи и другите. Понякога си мисля, че ако не беше режисьор, той можеше да бъде също толкова велик художник, или музикант. Той самият се шегуваше, че цял живот е искал да бъде... диригент на голям оркестър. А знаете ли аз какво мисля за филмите на моя баща? - Че те трябва да се гледат с очите на дете. Детето възприема света безпрекословно, без предразсъдъци - може да приеме нещо, може и да го отхвърли, но всяко от тези две действия ще бъде искрено. Баща ми искаше филмите му да се гледат именно по този начин!..", разказва Тарковски-младши за баща си.

Еми МАРИЯНСКА