На 7-и септември 1978-а година един българин, станал известен по света като журналист, писател и драматург, се разхожда на моста "Ватерло" в Лондон и нищо не предвещава, че това ще бъде Началото на Края на неговия живот. Уцелен е в бедрото от сачма, която се оказва отровна. Писателят издъхва на 11-и септември в лондонската болница "Сейнт Джеймс". Неговото име е Георги Марков.

На 7 септември 1978 г. на лондонската автобусна спирка “Ватерло” непознат мъж се блъска в писателя. Марков умира четири дни по-късно заради сърдечна недостатъчност. Снимка: Getty Images

След смъртта му на Запад излизат неговите "Есета" и "Задочни репортажи за България". Коментарите в пресата зад Желязната завеса са, че Марков е бил убит от агент на българската ДС. У нас смъртта му се посреща с мълчание. "Репортажите" на Марков бяха публикувани едва след Десети ноември 1989-а, но неговият убиец остана все така "задочен" за обществото ни. Затова пък по света започнаха масово да употребяват нарицателните "български чадър" и "българска следа".

Георги Марков с дъщеря си Александра-Райна и съпругата си Анабел в двора на църквата "Сейнт Уити" в Дорсет. Зад тримата се вижда мястото, където няколко месеца по-късно писателят ще бъде погребан. Снимка: Личен архив на семейството на писателя

Дори и след Десети ноември, макар че излязоха много статии, интервюта и филм за писателя, истината за смъртта му остана скрита и недоразгадана, загърната в мистерията на задкулисието - миналото и сегашното.

Кой бе Георги Марков и защо стана неудобен, или направо опасен в очите на соц управниците на България? Преди заминаването си за чужбина той е млад проспериращ писател в родината ни. Първата му книга - "Анкета", излиза през 1961-ва година. След нея издава сборник с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962-ра излиза "Мъже" - книгата, която получава наградата за най-добър роман на годината и му осигурява членство в Съюза на писателите. Следват "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които затвърждава името си на начеващ талантлив писател.

От филма за Георги Марков / Източник: София филм фест

Но литературният му успех започва да бие на очи и влиза в полезрението на зорката соц цензура и службите. За проверка на лоялност, или по друга - коварна причина, но Марков получава поръчка за участие в създаването на телевизионен сериал и документална пиеса, посветени на борбите на комунистическата партия. За целта му разрешават достъп до съответните секретни материали от архивите.

Георги Марков / Снимка: Getty Images

Именно тези материали изиграват роля за оформянето му като "враг". Именно те затвърждават у писателя усещането за гигантска лъжа, с която определен кръг хора управляват силово държавата. Това заключение резонно задава въпроса: Какво ли би казал, или написал, ако можеше да види сегашното ни Днес?!

Георги Марков е роден на 1-ви март 1929-а година. Баща му - Иван Марков, служил като фелдфебел в армията на Княжество България, но бил инвалидизиран поради тежка форма на туберкулоза. След това работи в будка за вестници в столичния квартал Княжево. Майката на писателя - Райка Маркова, била домакиня. Георги имал двама по-малки братя - Никола и Васил, който починал като дете.

На 19-годишна възраст Георги Марков заболява от тежка форма на белодробна туберкулоза, вероятно наследствено от баща си. Налага се да го лекуват продължително - десетилетия наред се лекува в болници и санаториуми.

Георги Марков завършва Първа мъжка гимназия в София, след което започва да следва химия в Русе. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог, но литературата го влече от ранни години. Публикува свои творби в различни жанрове - от криминале до фейлетон. Достига до популярност и успех, когато партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът".

1964 г. Георги Марков, съпругата му Здравка и Никола Рударов в Драгалевци (Снимка: БТА)

През 1969-а година писателят заминава за Италия, уж на посещение при своя брат Никола, но вътрешното му решение е да остане зад граница. В Лондон се отваря възможност да работи като щатен сътрудник на Би Би Си, както и да сътрудничи на Дойче Веле и радио "Свободна Европа".

Междувременно твори като писател и драматург. На лондонска сцена играят пиесата му "Да се провреш под дъгата", а през август 1974-та година пиесата му "Архангел Михаил" получава първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург.

За по-малко от десетилетие Георги Марков реализира авторитетна кариера на журналист, писател и драматург в чужбина. В навечерието на неговата 90-годишнина у нас излезе филмът на режисьорката Боя Харизанова "Чувство за непоносимост". Лентата е разказ за живота на Георги Марков до бягството му от България през 1969-а година. "Това е историята на една шеметна писателска кариера, белязана от възходи и падения, от приятелства и предателства, от любови и надежди", казаха тогава авторите на филма. Но нека се върнем на заглавието - то удивително точно назовава причината за дисидентството на Георги Марков - чувството за непоносимост.

Мнозина от нас роптаят, изпитват това чувство, споделят го в социалните мрежи, но малко са онези, които могат да го обобщят и да го изразят по начина, по който дръзва да го направи публично Георги Марков.

Роднини на писателя разказват, че той е осъзнавал своята отличителност още в детството си. Бил бунтар от младеж, но след като "помъдрял", решил да се "имплантира в системата". Самият Тодор Живков проявил интерес към него и Марков бил близък с Първия за известен период от време. Странното е, че тази близост не послужва да възпре репресиите срещу писателя?... Преди да се реши да напусне България, спират няколко от последните му творби, свалят пиесите му от сцена като "неудобни".

Щастлив с дъщеричката си / Снимка: Семеен архив на писателя

Безспорно е, че известен период от време Марков живее двуличен живот. От писма и други сведения можем да заключим, че това го е потискало, изпадал е в депресия.

Паметната дата, на която си тръгва от България, е 15-и юни 1969-а година. Във филма за писателя, който излезе през 2019-а година, участват негови колеги, поети и писатели, като Стефан Цанев, Георги Мишев, Любомир Левчев, Георги Господинов и др. Техните думи са доста любопитни, защото са изречени един път като от негови съвременници, и втори път - осмислени през годините, от дистанцията на времето.

В едно есе на Георги Марков четем следното: "Да започнем всичко отначало! Да започнем още веднъж това, което вече много пъти сме започвали, въпреки съзнанието, че и този път нещата няма да отидат много далеч от началото." Тезата му за "колективния фалш" звучи обезкуражително, но е толкова истинска, толкова ужасяващо реалистистична и от днешна гледна точка, че сякаш е направил това прозрение днес...

Има ли кой да осъди виновните? - Няма. Защото зад този род вина стои "колективният фалш", разбирай - колективната безотговорност. Затова в едно интервю с братовчед на писателя, човекът прави следното кратко заключение: "Георги Марков бе убит от българската държава!" Т.е. акцентът, който обичайно се поставя - че зад всичко това стои ДС остава на заден план, защото въпросното "мероприятие" е било по нареждане от Горе.

Разследванията за убийството на Георги Марков у нас започват активно през 1991-ва / 92-ра година. Разпитани са били 122 лица, част от които са били свързани с бившата ДС и партийните структури на бившата БКП.

Миг на семейно щастие: Писателят с втората си съпруга Здравка Лекова заедно на море (Снимка: Личен архив на семейството на писателя)

Приятел на писателя - Димитър Бочев извежда тезата, че ние, българите, поначало сме неспособни да си правим поуки от миналото. "В България днешният ден е палач на вчерашния, а не учител", казва той.

Любопитното е, че Георги Марков многократно е бил предупреждаван от брат си, че е в опасност. Въпреки това някак на инат е вървял по пътя си, към неговата си Голгота. Такива хора винаги заслужават уважение и винаги са били вредни за себе си, в опитите си да отворят очите на другите.

Приятелите му го наричали Джери. Имал е три брака - с Деспина Панайотова, Здравка Лекова и Анабел Дилк, и една дъщеря - Александра-Райна Маркова.

Девет години живот в емиграция, който приключва с отровна сачма... Най-значителното произведение от емигрантския му период са "Задочни репортажи за България" - серия от есета, излъчвани по радио "Свободна Европа", в които описва живота в социалистическа България и подлага на унищожителна критика партийната върхушка, която управлява НРБ, заради моралния й упадък и фалшивия облик, който си изгражда, за да заблуждава народа.

Георги Марков, Източник: БНТ

Днес, както казахме, не е известно кой точно е "разработвал" убийството му, но се смята, че Марков е бил "обект" на две различни управления на бившата ДС. Кодовото име на досието му е "Скитник". Според някои сведения е имал още едно досие, което липсва. Покушението му е замаскирано като уличен инцидент. Разследване първоначално се води само в Обединеното кралство, а в България, както вече уточнихме - след 1991-ва, и то безрезултатно. Не са установени нито поръчителят, нито прекият му извършител, а следственото дело в България беше прекратено по давност през 2013-а година.

Някои отбелязват, че кариерата на писателя в България е била твърде шеметна, за да "заслужава дисидентска значка". На пръв поглед изглежда точно така - негови творби са били публикувани във вестниците "Народна култура", "Народна младеж", "Земеделско знаме", "Народна войска" /б.а. преим. "Народна армия/, "Стършел" и други издания, под прекия надзор на властта. Но ако не гледаме на това повърхностно, ще забележим, че поместеното в тях съвсем не изглежда конюнктурно, и затова свидетелстват дори някои заглавия като "Началникът лови риба", "Как се издигнах", "На хляба мекото" и др.

От средата на 50-те години на миналия век Георги Марков публикува не само разкази, но и научнопопулярни статии във в. "Вечерни новини", подписвайки се "Георги Марков", "Г. Иванов", "Георги Иванов - инженер-химик", "Георги Марков - инженер-химик" и др. Една от историите, поместени по онова време във "Вечерни новини", влиза в "Задочни репортажи за България".

Сборникът му с новели - "Цезиева нощ" бил преведен на руски, макар че излизат критики, в които характеризират двете новели в него като "политически некоректно" и "булевардно" четиво.

Откриване на паметника на Георги Марков / Снимка: Павлин Даскалов, Dir.bg

Факт, че Георги Марков е играл добре ролята си на "приближен", балансирайки между истинското си аз и коректното "той" /б.а. "Аз бях той" е заглавие на негова пиеса/. Той се е съобразявал малко иронично с конюнктурата. Поне така изглежда в "Победителите на Аякс" двойката от български лекар и съветска лекарка, които спасяват човечеството от извънземните от съзвездието Аякс.

Но пък, забележете, че в романа си "Покривът" (1959), героят му - строителен инженер, е репресиран от ретроградните си шефове. Алегорично покривът, проектиран от тях, се срутва - алюзия за срутването на строя, в който некадърниците процъфтяват за сметка на хора като инженера. "Покривът" е спрян от печат именно заради финала си, майсторски описан от Марков. Очевидно цензорите са забелязали неговия "антиобществен" контекст.

Сватбата с Анабел (Снимка: Личен архив на семейството на писателя)

Както вече споменахме, славата на Марков у нас идва с романа му "Мъже". Защо ли? - Той е конюнктурна творба, но в художествено отношение го определят като новаторски по отношение на образите и диалога. Именно с "Мъже" Марков успява да спечели доверието на властимащите и поне за известен период от време те да го смятат за "свой". Романът спечелва годишната награда на СБП, а Георги Марков е приет направо за редовен член на съюза, прескачайки формата "кандидат-член".

Това членство му отваря нови пътеки за работа и материална обезпеченост. Става редактор в издателство "Народна младеж". Със съпругата му Здравка се настаняват в национализирана луксозна вила в Драгалевци. Това са малките екстри на привилегированите хора, и знак за близост с властта. Но ако си това, не можеш да бъдеш и "другото", а Марков е "шило в торба". С пиесите си "Да се провреш под дъгата" (1967), "Атентат в затворената улица", "Аз бях той" и "Комунисти", той отново "кривва" и окончателно разколебава доверието на соц цензурата. Споменатите негови творби са свалени по цензурни съображения. Годината е 1969-та. Съдбоносната година, в която взима решението да си тръгне от България.

Според западната преса този жест на Георги Марков бил адресиран към комунистическата власт у нас. Снимка: Личен архив на семейството на писателя

През 1969-а при подготвителната си работа за пиесата "Комунисти", посветена на 25-годишнината от Девети септември 1944-та, Марков получава достъпа до онези секретни архивни материали, които катализират това негово решение.

В продължение на няколко месеца той чете документи, в които съзира драмата на "самотния комунист", изоставен от своите, въпреки и "щампиран" от същите тях като герой. Сред тези драматични личности са Вапцаров, Лиляна Димитрова, Леон Таджер и др. Въз основа на събрания материал Георги Марков написва сценария на първите серии на телевизионния сериал "На всеки километър". Създава героя Богдан Велински като образ на интелигентния враг, а това изглежда недопустимо на фона на общоприетото описание на този род персонажи. Георги Марков го е съзнавал и сякаш някак мазохистично започва да дразни властта. И както веднъж споделя, свиква да мисли за живота си като "за последно".

Той продължава да е материално независим, присъствието му се приема като привлекателно и чаровно, позицията му като член на Съюза на писателите е респектиращ фактор, и в същото време на онези Горе им е ясно, че е "бита карта". Защото зависи от тях. Той самият започва да се чувства уморен от това да лавира сред "вражески" лагери и временни "приятелства".

Публичността и влиянието са измамни, но Марков се заблуждава, че те ще му помогнат, защото наивно вярва, че ще срещне защита от обществото. Не си дава сметка, че това да влияеш с перото си на определени обществени процеси, не означава, че можеш да ги промениш.

Не си дава сметка, че поощряването на критичното мислене от страна на властта е само коварен начин да открива инакомислещите като него. И Георги Марков, както казва един критик, "се хваща на въдицата". Изглежда не е имал сетива за опасността, или както вече споменахме - съзнателно е вървял срещу течението. Критиката в творбите му става все по-открита и изразяваща неговата непоносимост.

Преломен момент в отношението на властта към Марков е спирането на пиесите му. "Да се провреш под дъгата" е свалена на 13-ото представление от сцената на "Театър на Народната армия". "Комунисти" е свалена от афиша на театър "Сълза и смях".

Снимки: Личен архив на семейството на писателя/Колаж: Dir.bg

Георги Марков напуска България с колата си през Драгоман, ползвайки валиден задграничен паспорт с виза за Югославия. В Италия се среща с Фелини, надявайки се на филмов проект. Когато излиза в чужбина, у нас с личната намеса на тогавашния външен министър Иван Башев на няколко пъти му подновяват документите, като пребиваването му в чужбина се представя за "творческа командировка". Много вероятно е да са се надявали, че ще се "осъзнае". Когато по-късно става ясно, че няма намерение да се завърне, паспортът му не е подновен, а на това отгоре му завеждат дело като невъзвращенец. Причислен е към групата на "вражеската емиграция" и вероятно още тогава започва оперативната му разработка.

В Лондон се установява с помощта на Петър Увалиев. Адаптацията му в чужбина е трудна и съпроводена с материални ограничения. Претърпява и провали поради "липса на финансиране и криза в европейската филмова индустрия". Поне така пише в едно свое писмо. Истината е, че първоначално не е популярен в Европа и трябва да мине време, за да се докаже. Работи за българската секция в Дойче Веле с репортажи, разказващи за българската култура и политика. По-късно е взет на щат в българската секция на Би Би Си и за сътрудник на "Свободна Европа".

Отхвърлената в България "Да се провреш под дъгата" се играе на лондонска сцена. Това е голям пробив. Идва и наградата в Единбург.

Последната творба на Георги Марков е романът "Достопочтеното шимпанзе", написан в съавторство с Дейвид Филипс. Този роман излиза в Англия посмъртно на писателя.

Георги Марков, семеен архив

Бил ли е доволен от реализацията си в чужбина Марков? - Според Димитър Бочев - не. Той не открива и там онази творческа свобода, в която е вярвал, че съществува на Запад. И там е трябвало да се съобразява с редакционните политики, които пък се съобразяват с "другите" политики...

Своето разочарование самият Марков изразява в писмо до Бочев, написано година преди убийството му: "От много отдавна вече не вярвам в "свободата на словото", която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в "независимия" вестник "Таймс", или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в "Работническо дело", трябва да се съобразяваш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите - едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки".

В тази връзка да кажем, че оригиналното заглавие на поредицата в "Свободна Европа" било "Задочни репортажи за задочна България", но редакцията на медията счела названието "задочна България" за обидно към държавата и го редактирала в "Задочни репортажи за България".

И малко история за най-популярното произведение на Георги Марков: Първото печатно издание на "Задочни репортажи за България" излиза посмъртно на писателя и става възможно благодарение на българския емигрант в Цюрих Йосиф Загорски. Вдовицата на Георги Марков - Анабел Маркова се отказала от авторски права, материално помагат Симеон Втори от Испания, братът на писателя Никола Марков от Италия и двама емигранти от Цюрих, приятелите на Загорски - Маргарит Велев и Георги Димитров.

"Репортажите" са публикувани на български език от фонд "Георги Марков" през 1980 - 1981 г. в Цюрих, в два тома, съставител и редактор Йосиф Загорски. През 1983-та година книгата била издадена в Англия, а година по-късно - и в САЩ.

Георги Марков умира в безсъзнание. Още вечерта на 10-ти септември се влошава сърдечната му дейност, изпада в шок. Умира на 11-и септември сутринта.

Така приключва всичко, но написаното остава и днес в него откриваме онова, което може и да сме пропуснали някога. А може би не сме вниквали достатъчно в драмата на онази непоносимост, която е по-дълбока от видимата - разочарованието и отвращението от извратената власт. Става дума за драмата на излъганата надежда. Георги Марков не открива свободата, за която мечтае, въпреки жертвеното си постоянство и дързостта си.

Гробът на писателя е в чужбина. И той за мнозина българи си остава "чужденец". Други пък не го признават за дисидент. За любителите на перфекционизма и точните определения май реалност е само сачмата. Тя е с диаметър 1.70 милиметра, изработена от сплав 90% платина и 10% иридий. В сърцевината на сачмата има кухина с обем 0.2 милиграма. Точно там е било онова, което уби Георги Марков. Или пък, не?!? Въпрос на гледна точка.

ИЗКУСТВОТО НА ПАРТИЙНАТА КАРИЕРА

"Преди няколко години, с цел да си възстановя липсващата ми писателска документация, както и да задържа изчезващи във времето спомени, започнах да записвам всичко по-съществено, което по различни поводи си спомнях за всички хора, с които животът малко или много ме е свързвал. Тези записки поставям в папка-азбучник със заглавие "Хората, които познавах".

Но когато прочетох така записаните откъслечни спомени за една определена група хора — тази на преуспели в партийна или държавна кариера български граждани, — бях изненадан от голямото сходство не само на техните кариери и на използуваните методи, но и на техните характери, гражданско поведение и духовен живот. За мен те всички, събрани заедно, представляват колективния образ на партийния кариерист, който пък е едно от главните действуващи лица в днешната драма на българския народ. Затова ми се иска да се опитам да обрисувам, макар и най-общо, този колективен образ така, както той е представен от тази амбициозна, устремена армия от партийни и държавни кариеристи, апаратчици, функционери, дейци и служители, чиято единствена цел в живота е да се издигнат по-високо по стълбата на властта. Човек може само да се учуди, когато види как магията на властта превръща хора с най-различни душевности, с най-различни интереси, с най-различни характери в полууниформени същества, банално подобни едно на друго.

Неведнъж съм оставал смаян от почти фантастичното преобразяване на мой познат или приятел, след като той поеме пътя на най-бързата обществена кариера. Колко пъти ние си казвахме:

"Какво стана с този човек? Той не беше такъв!"

Трябваше ни време, за да разберем, че се заблуждаваме. Струва ми се, че нашият отказ да приемем реалността беше израз на най-наивен (макар и необходим) оптимизъм. Истината беше, че човекът (за когото ставаше дума) винаги си е бил "такъв", но ние не бяхме го забелязали.

Най-голямата и най-силната рожба на чувството за собствена некадърност е завистта.

"Ако можем да превърнем завистта у нас в енергия, тогава водородната бомба би изглеждала детска играчка!" — казваше един от старите работници в нашата фабрика.

Една от първите общи черти на всички обществено-партийни кариеристи, която черта изпъква при моите наблюдения, е тяхната първоначална и последователна грижа за биографията. Тъкмо в България съм чул и записал странния израз:

"Трябва да си поочистиш малко личността!"

"Поочистването" на личността означаваше слагане в ред на биографията. Ако произходът на кандидата за обществена кариера не е от най-внушителните, нищо не му пречи да го промени, като припише някое и друго героично дело било на родители, било на роднини. Ако нищо не може да се направи с миналото, хората го правят с настоящето."

Еми МАРИЯНСКА