ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА НА БЪЛГАРСКОТО КИНО
Болестта изтри паметта й, но главното остана "записано" в нейните филми
10 години от смъртта на "непослушното момиче" на българското кино - Бинка Желязкова
Автор : / 31421 Прочита 14 Коментара
Бинка Желязкова / Източник: София Филм Фест
На 31 юли 2011 г. ни напусна Бинка Желязкова. Тя си отиде на 88, след изгтощителна битка с болестта на Алцхаймер. Изглежда Бог беше решил да разтовари мислите й от преживяното през годините, от лошите спомени и разочарованията. Бинка Желязкова бе бунтар. Заради непокорния й дух да отстоява идеите си докрай, мнозина я наричаха "неукротимата Бинка" и "непослушното момиче на българското кино".
Цялата й младост и целият й творчески път са борба. Бинка Желязкова бе пример за личност, която не прави компромиси нито с личния си морал, нито с отговорността си пред обществото. Тя считаше изкуството за свой морален дълг.
Бинка Желязкова / Източник: София Филм Фест
Всъщност, тя е не само първата жена-кинорежисьор в родната киноиндустрия, но бе и първа по доблест. И остана такава за хората, които я познаваха отблизо.
Остави ни сравнително малко, но толкова съдържателни филми, че някои критици я сравняват с Антониони и Фелини. Повечето от нейните творби имат драматична съдба. Причината е в постоянната цензура, която ги спираше, за да не станат публично достояние на обикновените хора. Филмите на Бинка Желязкова показваха живота такъв, какъвто е, но не трябва да бъде, и това противоречеше на демагогията на соца.
Творчеството й не се харесваше на лакеите в културните среди, и най-вече на соц цензорите, удобно заели ръководни кресла в нея.
"Привързаният балон", реж. Бинка Желязкова / Източник: Доли медия студио
Един филм за живота на Бинка Желязкова - на режисьорката Елка Николова, разказва за нейния път през годините. След смъртта на Желязкова мнозина излязоха с прочувствени слова за личността й и с някои поетични сравнения, които са напълно заслужени, но закъсняли.
Приживе, у изражението на лицето на тази достойна жена винаги се усещаше една тъга, която мълчаливо наблюдаваше живота наоколо. Тревожната й душа сякаш беше орисана да изживее всяка човешка болка, да изпита всяка горчивина от разочарованията, но въпреки всичко, да намери сили да продължи.
Бог явно реши да й даде почивка с болестта, за да я подготви да "отлети" в безкрая, свободна от тежкия си товар.
"Привързаният балон", реж. Бинка Желязкова / Източник: Доли медия студио
Какъв бе животът й: Родена е на 15 юли 1923 г. в Свиленград. Завършва театрална режисура във Висшия институт за театрално изкуство в София през 1951 г. и започва работа като асистент-режисьор във филмова студия "Бояна". В края на 50-те години на миналия век Бинка Желязкова е не само първата у нас, но една от малкото жени-режисьорки в света, които снимат игрално кино.
В Източния блок това е времето на т.нар. социалистически реализъм. Той може най-общо да бъде охарактеризиран като "да кажем нещата, но някакси лустросано". А тя не само не умееше, но и не искаше така - бореше се с това "художествено" деформиране на фактите и никога не допусна компромис със съвестта си.
"Привързаният балон", реж. Бинка Желязкова / Източник: Доли медия студио
Филмите на Бинка Желязкова бяха "на нож" с догматиката на поръчковото изкуство. И заради това, четири от общо седемте нейни филма, бяха спрени от прожекция в киносалоните. Цензурата не искаше те да станат достояние на хората. Скри ги в "шкафа" си и ги заключи там за десетилетия напред. Но те, макар и задълго "арестувани", веднага щом видеха бял свят, звучаха все тъй актуално, както по времето, когато са били създадени.
Истината е непреходна. Дори закъсняла, тя винаги излиза с чисто лице пред света и заявява съществуването си с достойнство. Ето защо Елка Николова, която направи документален филм за Бинка Желязкова, му е дала едно много точно заглавие - "Да разкажеш приказка за мълчанието".
"Животът си тече тихо.... ", реж. Бинка Желязкова
Николова казва в едно интервю:
"Бинка е творец, който има невероятната способност да бъде напред във времето, да изпревари времето си и да види нещата преди другите да са ги усетили. Това е способността и орисията на изключително талантливите хора. Това е била и причината тя да не бъде възприемана лесно, да има толкова много проблеми. За хора като нея ние трябва да знаем. Трябва да знаем, че е имало някой, който се е съпротивявал на конформизма и е отстоявал себе си на всяка цена."
Какъв парадокс: у нас покриват "златното момиче" на българското кино под коритото, но въпреки това, в цял свят знаят за нея. Посрещат я с огромен интерес на кинофестивалите в Берлин, Кан, Монреал, Москва, Карлови Вали, където представя филмите си и получава награди за тях. Връща се у нас, след което държавата продължава "активно да й пречи", сякаш Бинка е враг на държавността?!? Очевидно, въпреки т.нар. демокрация, този манталитет не ни е напуснал и днес.
"Привързаният балон", реж. Бинка Желязкова / Източник: Доли медия студио
Помните ли филмите "Басейнът" (1977 г.) "Голямото нощно къпане" (1980 г.) и "Привързаният балон" (1967 г.), по сценарий на Йордан Радичков? Разбира се, че всички ги помним, защото в тях имаше неща, които вълнуваха будните хора, но малцина смееха да ги изрекат на глас.
А Бинка Желязкова дръзна да ги извади на показ - искаше всички да ги видим на голям екран, за да "изтрезнеем" от заблудите си.
Проблематиката на филмите й бе общочовешка - за младостта, за любовта, за смъртта, за хорските нрави - за духовното и бездуховното, което си прокарва път и размива критериите ни за добро и за справедливост.
И днес си остава класика в жанра филмът на Бинка Желязкова и съпругът й Христо Ганев "А бяхме млади". Той спечелва "Златната роза" на първия фестивал на българския игрален филм във Варна, през 1961 г., и отличия за операторската работа на Васил Холиолчев, както и за женска роля - на актрисата Людмила Чешмеджиева. В "А бяхме млади" (1961) се радваме на дръзновената младост на още незабравими актьори, като Димитър Буйнозов, Румяна Карабелова, Анани Явашев, Георги Наумов, Димитър Панов, Иван Братанов и др.
Бинка Желязкова бе прецизна във всеки детайл на работата си - от сценария, през диалога, до актьорската игра. В нейните филми запечатаха най-добрите си роли големи артисти като Георги Георгиев-Гец, Цветана Манева, Климент Денчев, Георги Калоянчев, Григор Вачков, Коста Цонев и мн. др.
В "Животът си тече тихо" (старо заглавие "Партизани", 1957; спрян от цензурата) играят още други големи актьори: Богомил Симеонов, Емилия Радева, Иван Братанов, Димитър Буйнозов, Ивана Димитрова, Любомир Димитров, Иван Кондов, Никола Дадов, Кунка Баева, Енчо Багаров, Адриана Андреева, Катя Зехирева и др.
От "спрените" филми на Бинка, може би най-драматична е съдбата на филма й "Привързаният балон" (1967), с участието на Георги Калоянчев, Григор Вачков, Константин Коцев, Георги Парцалев, Иван Братанов, Георги Георгиев-Гец, Любомир Димитров, Стоянка Мутафова, Васил Попилиев, Йорданка Кузманова, Коста Цонев и др.
Цветана Манева, в кадър от филма на Бинка Желязкова "Последната дума"
В "Последната дума" (1973) блеснаха с едни от най-силните си роли Цветана Манева, Доротея Тончева, Бела Цонева, Леда Тасева, Ицхак Финци, Николай Бинев, Никола Тодев, Стоян Гъдев, Филип Трифонов и др.
В "Басейнът" (1977) видяхме младата и талантлива Янина Кашева, в партньорство с вече утвърдените звезди Коста Цонев, Климент Денчев, Цветана Манева, Петър Слабаков, Васил Михайлов, Олга Кирчева и др.
Янина Кашева видяхме и в "Голямото нощно къпане" (1980), заедно с други млади по онова време бъдещи звезди като Любен Чаталов, Илия Караиванов, Николай Сотиров, Венцислав Божинов, Любомир Младенов и др.
През 1988-а година излезе филмът на Бинка Желязкова "Нощем по покривите" (1988), с Тодор Колев, Диляна Хаджиянева, Станка Калчева, Георги Стайков, Доротея Тончева, Пламена Гетова и др.
Цяло съзвездие от актьори получиха своя шанс да се снимат в съдържателните филми на Бинка Желязкова и да изиграят дълбоко драматични роли.
Във режисьорската филмография на Бинка има и два документални филма, чиито заглавия красноречиво говорят сами по себе си за своя автор - "Нани-на" (1990) и "Лице и опако" (1990).
Първият филм на Бинка Желязкова сменя заглавието си от "Партизани", на "Животът си тече тихо..." (1957 г.). И днес това заглавие крещи като жестока ирония над чистите идеали. Самата Бинка изглеждаше умиротворен, тих човек, което идваше от високия й интелект. Но творчеството й бе повече от "шумно", предизвикателно и неприемливо за соц велможите. Режисьорката предизвиква скандал още с първия си филм. Заради крещящо заявената гражданска позиция в него - за непримиримост към лицемерието и конформизма.
Мълчанието е знак за съгласие и в крайна сметка - съучастие, ни казва филмът. "Животът си тече тихо... " се ражда в годините след т.нар. Априлски пленум, и предизвиква идеологически скандал. Потъва в "чекмеджето" на цензорите и е изваден оттам цели три десетилетия по-късно - чак през 1988-а година. Как ли го е преживяла самата Бинка Желязкова?! Отговорът е, че тя не се "съгласи" и не се отказа. До края си!
Нервът във филмите й е социалното безпокойство, тревогата за човешките нрави, за тяхното проявление в живота на обществото; за пораженията, които нанасят деформациите му върху отделната личност. Като антифашист - човек, който е бил закърмен с идеализъм и е воювал за идеалите си, за Бинка Желязкова бе непоносимо да вижда крушението на всичко, за което се е борила. И тя, и съпругът й - Христо Ганев, не можеха да живеят и творят равнодушни. Те съвсем доброволно превърнаха живота си в една постоянна война за идеалите на младостта си.
Талантът на Бинка Желязкова бе толкова забележим, че властта отвреме-навреме й "отпускаше" награди. Филмът й "А бяхме млади" (1961г.) грабва освен "Златната роза" у нас, и Златен медал в Москва.
Бинка Желязкова и Христо Ганев, по време на снимки
Първият й филм - "Животът си тече тихо... ", преседял цели 31 години скрит от публиката, бе награден веднага щом излезе на бял свят - през 1988-а година - със Специалната награда за режисура на СБФД, 1988 г. Филмът й "Последната дума" (1973 г.) взе Първа награда от Варненския кинофестивал през 1973-та година. Освен това бе селекциониран в конкурса на фестивала в Кан през 1974-та година. Филмът й "Басейнът" ( 1977 г.) взе Сребърен медал в Москва през 1977-а и Наградата за режисура на СБФД, във Варна прз 1978-а. Филмът "Голямото нощно къпане" (1980 г.) бе включен в програмата "Особен поглед" на филмовия фестивал в Кан. Наградени са и филмите й " Нощем по покривите" (1988г.) - във Варна и в Пловдив - от журито на "Златната ракла".
През 2007-а година Националният Филмов Център удостои Бинка Желязкова и съпруга й Христо Ганев с Наградата за изключителен принос към българското кино и култура. През 2008-а година Съюзът на българските филмови дейци присъди на Бинка Желязкова Награда за цялостен принос към българското кино.
Сред международните й награди са две изключително престижни - Втора награда "Старите обувки" от Картахена, (Колумбия), 1964 и наградата "Фемина" в Брюксел през 1976-а година.
Бинка Желязкова бе призната от световната критика за лице на жените-кинорежисьорки от Източна Европа. Тя бе също така основател и председател от 1987 г. на КИВИ - благотворителна организация на българските жени -кинематографистки, които правят т.нар. "ангажирано кино".
В началото на тази година стана известно, че филмът й с най-драматичната съдба - "Привързаният балон", е дигитално реставриран и представен с премиера на 25-ия "София филм фест". Това е така да се каже "втори живот" за този филм, а екипът на реставраторите му, начело с инж. Добромир Чочов от "Доли медия студио", всъщност по този своеобразен начин го "класираха" сред най-доброто, създадено от българското кино; сред онова, което си струва да продължи да "живее". Припомняме, че същият екип - на "Доли медия студио" дигитализира и реставрира филма "Хан Аспарух" на акад. Стайков в нова версия със заглавието "Ханът и империята".
"Привързаният балон" на Бинка Желязкова е нещо като емблема на творчеството й. "Арестът" му е атестат за "неприемливите" качества на филма. Кинотворбата по произведението на Радичков, е сатирична притча за националния характер, за неуспешния, но продължаващ "опит за летене" на българите, който, за жалост, продължава и до днес...
Филмът е създаден по мотиви от едноименната новела на Йордан Радичков. По време на Втората световна война военен балон се появява неочаквано над нашенско планинско селце и селяните решават да го свалят със залп, но балонът отлита към планината. Селяните, силно въоражени, потеглят след него... Алюзията е повече от красноречива и веднага след премиерата си през 1967-а година, филмът е забранен, въпреки че вече бил поканен за показ в чужбина.
Драматичната съдба на Бинка Желязкова като творец е сложна - тя е формално приемана, но мразена от социалистическата власт. Наказват я за дързостта да е различна, като спират филмите й. И така постъпват с нея дори... съратниците й от младежките години.
Бинка Желязкова става ремсистка на 15. Не получава зрелостно свидетелство заради пламенна реч, в която заклеймява тогавашните управници. Забраняват й да продължи образованието си и е принудена да работи в строителството. Няколко пъти я арестуват.
Съпругът й - Христо Ганев е бил партизанин от четата "Бачо Киро", макар че на една филмова архивна лента носи плакат с надпис "Бригада Чавдар". Бил е военен кореспондент по време на Втората световна война и народен представител; гл. редактор на в. "Народна младеж". След като завършва ВГИК (съветския институт за филмово изкуство - б.а.), се дипломира като сценарист на филма на Борислав Шаралиев "Песен за човека". Филмът е приет нееднозначно, и само благодарение на Вълко Червенков му е дадена зелена улица. Христо Ганев е сценарист на най-известните филми на съпругата си Бинка Желязкова: "А бяхме млади", "Басейнът", "Голямото нощно къпане", "Нощем по покривите". Името му будеше респект по времето на соца. Ганев бе известен със смелите си изказвания за режима на Живков и партийните своеволия на бившите "другари". Негово е изказването, че "само елементарното мислене може да постави равенство между Тодор Живков и бригадата "Чавдар".
Бинка Желязкова и Христо Ганев, като млади / Източник: Личен архив на семейството
Христо Ганев бе човекът, неотлъчно до Бинка. Съпруг, партньор, другар, през всичките години на съвместнияя им живот, и в най-трудните - последните й години. Болестта й изтриваше спомените й за преживяното. Сякаш мозъкът й агонизираше, докато забравя..."Мъчително е!", сподели пред медиите Христо Ганев, когато пресата извади на бял свят вестта за заболяването й.
Според някои, неразположението й се чувствало още на 80-годишня й юбилей. И така, години наред, с развитието на болестта, Бинка Желязкова вече не се нуждаеше от признание и награди. Изглежда така и не стигна до съзнанието й, че тогавашният министър на културата Стефан Данаилов ги награди с Христо Ганев, за цялостно творчество.
"Привързаният балон", реж. Бинка Желязкова / Източник: Доли медия студио
Една от близките на семейството - режисьорката Неда Станимирова сподели в интервю:
"Знаете ли, искам да я запомня, каквато беше - една романтичка с нежна душа, която умееше да изразява себе си по един неповторим, художествен начин. Нейните неприятности започнаха още с дебюта й с филма "Партизани", който беше преименуван в "Животът си тече тихо" - принудиха я да го преработи. Това е първият филм в социалистическата ни кинематография, който открехна завесата за загниването на социализма и показа самозабравата на властимащите.
Бинка изживя много разочарования в живота си, но мисля, че винаги е била малко наивна в романтичната си надежда, че чрез филмите си ще внуши на тези хора да се осъзнаят. Естествено, че това не се случи. Открих в Централния държавен архив, където се съхраняват протоколите от художествените съвети, протокола за този филм, който беше спрян с Постановление на ЦК. Прочетох мненията на изказалите се тогава...
Тон за забраната на филма дават Иван Рахнев от ЦК и Тако Таковски - тогавашният председател на Съюза на българските филмови дейци. Но има и доброжелатели - Захари Жандов и Анжел Вагенщайн. Така или иначе филмът беше забранен, по едно и също време с филма на Валери Петров и Рангел Вълчанов "На малкия остров", който имаше малко по-лека съдба. Докато филмът на Бинка не видя екран до края на 1989 г. - до падането на Живков, всъщност. Между другото, през 1989-та, когато хората свободно проговориха, се проведе едно събрание, на което бях личен свидетел. На него Георги Данаилов се изказа така: "Кои всъщност бяха истинските дисиденти? - Бинка, Христо, Валери - и дотук!"
Никой не оспори мнението му, но самите Бинка и Христо никога не се обявиха за дисиденти, нито потърсиха някакви постове, или облаги. Срещу "Привързаният балон" също излезе постановление на ЦК, но някак си - под сурдинка, не се разгласяваше много. И премиерата му мина като второ погребение. За да не се разбере, го прожектираха една седмица в едно крайно кино на столицата", разказва Станимирова.
"Привързаният балон", реж. Бинка Желязкова / Източник: Доли медия студио
А един филмов критик - Янко Терзиев добавя: "Бинка Желязкова и Христо Ганев са заснели малко, но все достойни и главното - неравнодушни филми". "Неравнодушни филми". Хубаво казано. Още с "Животът си тече тихо...", Бинка Желязкова и Христо Ганев, само 13 години след Девети септември 1944-та, вече виждат накъде вървят нещата в соца. Филмът поставя въпроса за морала на някогашните младежи идеалисти, превърнали се бързо в ламтящи за власт бюрократи; как бившите партизани вече използват властта за лични цели.
Всъщност, май историята има тази способност да се повтаря, а ние - хората, да не помним и да не си взимаме поука от нея...
По едно и също време спират филма на Бинка и изключват съпруга й от БКП. Причината е отказът на Христо Ганев и писателите Валери Петров, Гочо Гочев и Марко Ганчев, да бъдат заклеймени книгите на Александър Солженицин.
По-нататък в кариерата си Бинка на пръв поглед се отклонява от политическите теми, но всъщност филмите й се занимават пак с болезнените проблеми на обществото - за деформирания морал и безпътицата, която се очертава, въпреки лозунгите за светло бъдеще на нацията.
"Привързаният балон", реж. Бинка Желязкова / Източник: Доли медия студио
През 1996 г. Бинка Желязкова бе обявена за лице на киното в Източна Европа. През 2010-а вече е в напреднала фаза на болестта, а съгражданите й я направиха почетен гражданин на Свиленград. За жалост бе трудно дори за близките й да разберат, какво от всичко казано, е достигало до съзнанието й. Болестта на Алцхаймер с бавни стъпки изтрива паметта й, но няма власт над онова, което тя създаде напълно съзнателно - филмите й. В тях е отразен нейният непокорен дух, моралът й на човек, който трябва да ни служи за пример.
В тези филми продължава да бие пулсът на едно честно предупреждение, актуално за нас, българите, и днес. Паметта за хора като Бинка Желязкова ни провокира с един съществен за живота ни въпрос: Ще остане ли "привързан" балонът на илюзиите ни, или ще го оставим да полети свободно над дребните ни страсти?!
Поклон пред паметта на големия режисьор и достойния човек Бинка Желязкова!
Еми МАРИЯНСКА
Остани с
;void(0);){kind=link}
![](javascript:window.open('https://pinterest.com/pin/create/button/?url=https%3A%2F%2Fimpressio.dir.bg%2Fportret%2Fbolestta-iztri-pametta-y-no-glavnoto-ostana-zapisano-v-neynite-filmi&media=https%3A%2F%2Fstatic.dir.bg%2Fuploads%2Fimages%2F2021%2F03%2F14%2F2175750%2F768x432.jpg%3F_%3D1689417683&description=Болестта изтри паметта й, но главното остана "записано" в нейните филми', '_blank', 'width=500,height=300');void(0);){kind=link}