Валери Петров /Валери Нисим Меворах/ е български поет, сценарист, драматург и преводач. Това ще прочетете под неговото име, както и какви са наградите му.

Но онова, което го прави толкова близък на всеки от нас е, че остана до смъртта си през 2014-а неизкушен във времето истински човек. Талантът му бе толкова голям, че записа името си със златни букви в българската литература, завещавайки ни лирични стихове, вълнуващи спомени за детството, драматични произведения, мъдри послания с острието на сатира, и най-добрите преводи на произведенията на Шекспир.

Този толкова плодовит автор никога не изтъкна себе си, не ламтеше за постове, а остана тих до перото си, чак до своя жизнен край. Каквото имаше да казва, го каза тихо, а защо ли така продължава да "крещи" в нас правдата на думите му?!? Като всеки голям хуманист, Валери Петров искаше да види един друг свят, с едни други хора - хора на високия дух и на големите дела, но си отиде разочарован...

Роден е на 22 април 1920 г. в семейството на професор по правни науки и учителка по френски език. Самият той завършва медицина, и дори известно време работи като лекар. След Втората световна война става един от основателите на легендарния вестник "Стършел". По-късно е редактор в Студията за игрални филми и издателство "Български писател". Първата му книга - "Птици към север" излиза през 1938 г., под псевдонима Асен Раковски.

Скромността му го кара плахо да заяви себе си като автор, но яркото му присъствие на литературния небосклон няма как да се "скрие" и да остане незабелязано. Цикълът стихотворения "Нощи в планината" /1940 г./ дава ясен знак, че в българската литература се е появил голям поет. Когато излиза пиесата "Когато розите танцуват", драматурзите забелязват появата на нов драматург. А когато се появяват първите му преводи на Шекспир и Гьоте, преводачите му свалят шапка, защото осъзнават, че не е достатъчно да знаеш езика, а да предадеш майсторството на автора с таланта на автор. Именно това прави Валери Петров.

Талантът му е многостранен. Докато пише стихове, превежда чужди сонети; докато пише пиеса, снимат негов филм. Зареждат се игрални филми по сценарии на Валери Петров, всеки от които е записан в Златния фонд на родното ни кино - от "На малкия остров", през "Рицар без броня", та до "Театър, любов моя", и десетки други. Някои от тях са били критикувани по идеологически причини и дори спирани от цензурата, но Валери Петров не измени на честния си поглед и своята гражданска позиция до края на дните си. В нито едно "преходно" време на своя живот.

Успя и да запази детското в себе си, което го караше отвътре да пише и за малките - неговите "палечки" истории и приказки. Ордени, медали и награди, с каквито той бе удостоен, нямат никакво значение, ако името на Валери Петров не бе извоювало сакрално място в душите на няколко поколения българи. А то се запечати там, защото всеки честен човек обича "хвърчащите" хора.

Валери Петров бе един от тях. Жалко е, когато човеци като него напускат света на живите, но пък ни остава утехата, че са ни оставили мъдростта на думите си. Те ни карат да ги осмисляме, да поддържаме духа си в безпокойство - с нерв към всичко ставащо наоколо, и ако можем, да надскочим битовизма. Свят от "хвърчащи" хора бе мечтата на поета.

Те не идат от космоса, те родени са тук,

но сърцата им просто са по-кристални от звук.

и виж, ето ги, литват над балкони с пране,

над калта,над сгурията в двора,

и добре, че се срещат единици поне

от вида на хвърчащите хора!

А ний бутаме някак си и жени ни влекат,

а ний пием коняка си в битов някакъв кът,

и говорим за глупости, важно вирейки нос,

или с израз на снобска умора,

и изобщо стараем се да не става въпрос

за вида на хвърчащите хора.

И е вярно, че те не са от реалния свят,

не се срещат на тениса, нямат собствен "Фиат",

но защо ли тогава нещо тук ни боли,

щом ги видим да литват в простора -

да не би да ни спомнят, че и ний сме били

от вида на хвърчащите хора?

                                                      /"За хвърчащите хора", Валери Петров/

Еми МАРИЯНСКА