ИНТЕРВЮ ОТ ОТВЪДНОТО
Йордан Радичков: Не мислете има ли го няма ли го Бог, живейте така, все едно го има...
На 24 октомври се навършват 90 години от рождението на големия ни писател
Автор : / 14742 Прочита 15 Коментара
Колаж: Юлиян Илиев
Години наред писателят редеше притча след притча и ни отвеждаше в света на своите приказки. Всяка от които, както си му е редът за една приказка, завършва с поука.
За него правилата в художествената литература нямат своята традиционна роля. Той определено не е типичен български писател, а алтернативен творец. Живее в епоха, доминирана от социалистическия реализъм, правила и постулати, но създава проза от нов тип.
"Винаги съм имал чувството, че Данчо Радичков е без възраст, по-точно не е от този свят, а пренесен от някоя от онези непознати планети, в които миналото и бъдещето живеят заедно, по комшийски, а времето е трупало безкрайно мъдрост, познание и някаква странна тъга, стоплена и озарена от човешка доброта.", казва Светлин Русев за големия български писател.
Радичков два пъти е номиниран за Нобелова награда за литература, а спечелените отличия са достатъчно много, за да няма нужда от изброяването им.
Сравнихме творбите му с приказки... Нека видим част от поуките в един въображаем разговор от Отвъдното с писателя, който ни остави толкова мъдрост и човеколюбие, достатъчни за няколко живота:
- Как виждате времето, в което живеем?
- В една суматоха не може без знаме! Няма нищо по-хубаво от това да се развяват знамена и да се скандира. Ако аз бях началник на държавата, щях да наредя половината от държавата да скандира, а другата половина - да развява знамена и да бие барабани и ще излезем на първо място в света.
Григор Вачков в "Суматоха" в Сатирата (Снимка: Издателство "Нике")
- Имаме ли повод да се гордеем, че сме човешки същества?
- Човекът е същество хитро и умно, макар че през живота си повече хитрува, отколкото да усъвършенства ума си. Обикновено накрая остава излъган, обаче това не бива да му се казва. Човекът не обича да чува нелюбезни оценки за себе си - той се засяга от тях. Не бива да забравяме, че човекът е обидчиво същество! Ооо, много обидчиво, болезнено обидчиво! Ами че човекът е обиден още когато бог го изгонва от рая. Той и до ден днешен продължава да си е обиден. Огледайте се внимателно около себе си и вие ще видите, колко много е обиден човекът край вас. Ако това не ви е достатъчно или не ви задоволява то тогава надникнете в огледалото и ще се убедите!
Така е с всички ни!
Свраката е била свидетелка на изгонването на човека от рая и още тогава любезно му е съчувствала. Тя и до ден днешен щом види човек, се запътва веднага към него, за да му изкаже съчувствията си относно изгонването от рая. И не може да никак да разбере, горката сврака, защо човекът се гневи и обижда, когато му напомня любезно, че е изгонен от рая.
Ами, че той освен рая какво друго е имал? Нищо!"
- Обезцениха ли се човешките взаимоотношения?
- Едно време, като слушах как старите хора в моя край разговарят помежду си, имах чувството, че си разменят златни монети... Сега, като слушам как всички ние разговаряме помежду си, имам чувството, че си разменяме книжни левчета, с които нищо не можеш да купиш! И може би тъкмо заради това, че нищо не може да се купи с тях, си ги разменяме така щедро помежду си!
Толкоз за едно левче.
- Какво ще кажете на хората, които не са в състояние да разберат и да приемат различните, хората от другите етноси?
- Един циганин имаше няколко циганчета. Те бяха черни като дявола. Веднъж циганчетата се втурнаха в една локва, почнаха да си играят и да се плакнат в нея и станаха по-черни от дявола и по-мръсни от дявола.
Излезе старият циганин пред катуна, видя черните и мръсни деца в локвата и възкликна от умиление: "Лебеди мои!"
- Къде е спасението?
- Аз лично съм проверил в дългите си пътешествия и мога да ви препоръчам, когато тръгнете някъде на път — а човек е винаги на път, — да вземате със себе си и по някоя песен, да видите колко по-леко се пътува. Ако хвърчиш, песента също хвърчи с тебе, ако тръгнеш да се разхождаш из ливадата, песента също се разхожда и ти прави най-приятна компания... Забелязал съм, че когато заспивам с тананикане, всичките ми сънища са много хубави и предимно летящи.
Ако искате и вие да сънувате летящи сънища, опитайте. На човек и без това му се случва много рядко да хвърчи, та да си навакса повече хвърчене, той би трябвало да се научи да заспива с тананикане.
- Всичко, което ни казахте, не са ли трудни за постигане неща, не са ли трудни за усвояване уроци?
- Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните - това сам съм го изпитал и го зная от опит. Лесният урок се усвоява с леснина и от него почти нищо не научавате. Трудният урок иска много пот, но пък като усвоите урока, за цял живот ще ви държи влага.
- Има ли надежда за нас?
- Надеждите ни тъй са се пръквали по пасищата и пак по пасищата са издъхвали. Много надежди помня от детските си години, накъдето и да се обърне човек тогава, беше пълно с надежди. Те се раждаха и умираха пред очите ни, но все някъде в някое ъгълче на душата оставаше тайната вяра, че ще се сбъдне някой ден някоя от нашите надежди...
- Съществува ли Бог, може ли да бъде упование за хората?
- Не мислете има ли го няма ли го Бог, живейте така, все едно го има, защото когато те положат в земята ще бъдеш с лице към небето.
Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929 г. в с. Калиманица, Монтанско. През 1947 г. завършва гимназия в Берковица. Работи като кореспондент (1951) и редактор (1952-1954) във вестник "Народна младеж", редактор във в-к "Вечерни новини" (1954-1960) и в "Българска кинематография" (1960-1962), редактор и член на редакционната колегия на вестник "Литературен фронт" (1962-1969). От 1973 до 1986 г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото в Държавния съвет на Народна република България. От 1986 до 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.
Радичков започва да публикува свои импресии, разкази и очерци от 1949 г. През 1959 г. издава първата си книга с разкази "Сърцето бие за хората". През следващите години издава сборниците с разкази "Прости ръце" (1961), "Обърнато небе" (1962), "Планинско цвете" (1964), "Шарена черга" (1964). През 1965 г. излиза сборникът му с разкази "Свирепо настроение", уникален с асоциативните си отклонения. Човекът на настоящето остава главно действащо лице и в следващите му сборници "Водолей" (1967), "Козята брада" (1967), "Плява и зърно" (1972), "Как така" (1974) и др.
През 1966 г. от печат излиза романът-пътепис "Неосветените дворове". С него и с издадените през 1968 г. "Вятърът на спокойствието" (новели) и "Ние, врабчетата" (разкази) Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. По същото време написва сценариите за игрални филми "Горещо пладне" (1966) и "Привързаният балон" (1967). Пак по онова време създава и пиесата "Суматоха" (1967). Радичков често продължава да развива наглед изчерпани сюжетни линии като прехвърля вече известни герои от разказ в разказ и от книга в книга. Този похват достига своето съвършенство в сборника "Барутен буквар" (1969).
През 1970-те години публикува романите си "Всички и никой" (1975) и "Прашка" (1977). Тогава създава и драматургичните си творби "Януари" (1974), "Лазарица" (1979) и "Опит за летене" (1979). Тези пиеси заедно със "Суматоха" са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др.
През 1984 г. излиза от печат сборникът с разкази и новели "Верблюд", а през 1988 г. романът "Ноев ковчег". През последните години от живота си Радичков добавя нови щрихи в творчеството си: излизат сборниците с разкази "Хора и свраки" (1990), "Малки жабешки истории" (1994), "Мюре" (1997), "Умиване лицето на Богородица" (1997), "Автострадата" (1999) и "Пупаво време" (2000) - с особено заглавие, ироничен реверанс към миналото, когато в някои от диалектите "пупа" е значело корем и типично по радичковски пренесена в съвременността, в нашето "пупаво време". През 2003 г. излиза сборникът с интервюта на писателя "Скитащи думи".
През 1972 г. е сценарист на новогодишната програма на телевизията. Той е известен привърженик на ФК "Славия". Умира в София на 21 януари 2004 г.
Радичков е удостоен с много отличия и награди, както в България, така и в чужбина. Удостоен е с престижната международна италианска награда "Гринцане кавур" за белетристика (1984) и с Кралския шведски орден "Полярна звезда" (1988). За книгата си "Малки жабешки истории" е вписан в Почетния списък "Ханс Кристиан Андерсен" на Международния съвет на детската книга през 1996 г.
Паметникът на Йордан Радичков пред Националната художествена галерия в София (Снимка: Shutterstock)
Носител е на българските награди: голяма награда за литература "Добри Чинтулов" (1980), награда "Аскеер" (1996) за цялостен принос в развитието на театралното изкуство, национална литературна награда "Петко Славейков" (1998), Голяма награда за литература на Софийския университет (2001). През 2000 г. е удостоен с орден "Стара планина" първа степен за цялостен принос в българската култура. През 2003 г. е удостоен и с Държавната награда "Св. Паисий Хилендарски".
На писателя е наименуван Радичков връх на остров Ливингстън в Антарктика.
Валерия КАЛЧЕВА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}