Ако беше жив, писателят Йордан Радичков щеше да навърши 88. И сигурно щеше да каже с характерната си усмивка и поглед зареян някъде "зад хоризонта":

"Хубаво число! Изразява движението!" - Йордан Радичков беше от онези хора, които сякаш се раждат мъдри.

Мислите, които споделяше с нас чрез произведенията си, приличаха на притчи за живота - казани простичко, а "дълбоки като вир" и "умни като змей". Такива бяха сравненията му - някакви негови си метафори, които всеки разбираше, без да е много учен.

Самият той не беше учил литература - признаваше, че е "гледал университета от трамвая". Но онова, което беше научил от живота и неповторимият му талант да търси смисъла на всяка проява на живот - да намира душа и в неодушевеното - всичко това той умееше по неповторим начин.

Григор Вачков и Йордан Радичков по време на репетиция на "Лазарица" в Сатиричния театър. До писателя е Мартина Вачкова, а до нея е синът му Димитър Радичков (Снимка: Dir.bg)

Още

Емилиян Станев: Горчивите мисли за българската съдба не ми дават спокойствие

И така момчето, родено в монтанското село Калиманица и завършило "една ми ти гимназия", написа такива произведения, които го направиха световно известен писател. Произведенията на Радичков са преведени на 37 езика, книгите му са издавани в близо 60 страни в света. Той самият получи в родината си не само всички най-високи отличия и награди, ами на два пъти бе номиниран за Нобелова награда за литература. Творчеството му вълнуваше и продължава да вълнува хората. Както се изрази веднъж един критик, Радичков имаше таланта да "създава суматоха в главите на хората, за да им вкара мислите в правилния път". А какви хора умеят това?! - Мъдреците, разбира се.

Още

Поетът Дамян Дамянов: Ела, като безсмъртие ела!

След като завършва гимназията в Берковица през 1947 г., Йордан Радичков започва работа като кореспондент и редактор във вестниците "Народна младеж", "Вечерни новини", "Литературен фронт" и "Българска кинематография". Много от произведенията му са екранизирани. Някои от тях, като "Привързаният балон" на режисьорката Бинка Желязкова, бяха скандално спирани от ретроградни съветници по културата на тогавашната власт. Както казахме, Радичков умееше да създава "суматоха" - да "обърква" статуквото с "шантавите" си мисли, за да провокира дори у по-плахите по характер, дръзновен подвиг, или поне "опит за летене".

Филмът "Привързаният балон" (1967) на режисьорката Бинка Желязкова

Още

Вера Мутафчиева и нейната сурова мъдрост

Темите му бяха взети от живота на обикновените хора. Но тях той изпълваше с неговите си виждания за това какво Е и какво трябва ДА БЪДЕ. Идеята му, че човек трябва да се "опълчва на света", за да прокарва път на Доброто, прозираше във всеки негов ред. Мъдростта му стигаше до хората, подобно на поука от детска приказка. Вижте само как говореше за знанието в "Ние, врабчетата" - сборникът с разкази, който през 70-те години на миналия век красноречиво показа на всички, че на небосклона на българската литературата се е появил "жив класик" - така го наричаха съвременниците му. В "Ние, врабчетата", без дидактика Радичков простичко доказва колко важно е за човека знанието:

"Щом удари училищното звънче и децата тръгнаха на училище, ние се преместихме на едно дърво в училищния двор, за да може да гледаме оттам в класната стая и покрай децата да научим малко история, малко аритметика, а така също и буквите. Чир много се въодушеви и слушаше захласнат учителя, после от таблицата за умножение научи, че две по две прави четири и по-нататък се отказа да учи повече.

Ние му обясняваме, че не може да се живее само с една таблица за умножение, но Чир никак не възприема, та с бой по главата трябваше да го накараме да запамети и откъде извира реката Дунав. Друго си е да знаеш откъде извира река Дунав. Може в момента да не ти трябва, но някой ден ще се случи да ти потрябва и тогава, ако не знаеш, какво ще правиш? Ще се свиваш, ще се червиш и нищо не можеш да направиш. Затова човек трябва да знае откъде извира река Дунав".

"Ние, врабчетата" на Столичния куклен театър

Човек трябва да знае не само откъде извира река Дунав, но да черпи мъдрост от извора на Знанието. Радичков бе осмислил тази проста истина от собствения си живот. Той никога не парадираше с известността си и признанието, което получи приживе. Обратното, скромно признаваше всичко, което не бе успял да направи, за да може то да послужи за поука на другите. Малко хора са способни на подобна самокритичност. Особено, в неговото издигнато положение. Известно е как приема критиките, че пиесите му не са написани по "драматургичните правила":

"Ако някъде не съм спазвал закона или правилата, то не е поради изповядването на някаква ерес, а от невежество", кротко признава писателят. А по "правилата", или не, пиесите му се гледаха с огромен интерес. Публиката не се интересуваше от мнението на критиката, а от истините, които прозираха от сцената. Хората умеят да схващат, кога нещо е казано искрено, пък макар и не "по правилата".

"Януари" на Учебен драматичен театър-НАТФИЗ на сцената на Театрална работилница "Сфумато"

Още

Нежен спомен за Валери Петров

Първата си книга писателят издава през 1959 г. Това е сборникът с разкази "Сърцето бие за хората". Емблематично заглавие, което сякаш беляза цялото творчество на Радичков. Смисълът на книгите му бе с дълбочината на философски прозрения, а заглавията им - буквални като за детски книжки: "Прости ръце" (1961), "Обърнато небе" (1962), "Планинско цвете" (1964), "Шарена черга" (1964). През 1965 г. излиза сборникът му с разкази "Свирепо настроение", "Козята брада", "Плява и зърно" и др.

След сборника с новели "Вятърът на спокойствието" и сборника с разкази "Ние, врабчетата", писателят безпрекословно извоюва името на новатор - на човек, който ще има собствено лице в литературата, което няма да може да бъде "сбъркано" с нечие друго.

Сценариите му за игралното кино "Горещо пладне" (1966) и "Привързаният балон" (1967) пък показаха, че освен творец е и гражданин с будна и смела съвест, който няма да бъде "озаптен" да пише по поръчка.

Филмът "Привързаният балон" (1967) на режисьорката Бинка Желязкова

Още

Бохемът Христо Фотев правеше стихове дори от стъпка на плажа

Радичков се прояви като личност със собствено житейско кредо. Особено красноречиво го показа пиесата му "Суматоха" (1967).

Върхов период в творчеството му са 70-те и 80-те години на миналия век, и особено периодът след публикуването на романите му "Всички и никой" (1975), "Прашка" (1977), драматургичните му творби "Януари" (1974), "Лазарица" (1979) и "Опит за летене" (1979). Тези пиеси, заедно със "Суматоха", и до днес се играят в много европейски театри, а също и в Щатите.

През 1984 г. излиза от печат сборникът с разкази и новели "Верблюд", който критиците оцениха като алегория на живота ни през 80-те години на миналия век, когато у нас вече назряваха нови недоволства и съдбоносни събития.

Малин Кръстев и Валентин Танев в "Лазарица" на Народен театър "Иван Вазов"

Още

"Вечната и святата" завършва живота си в старчески дом

През последните години от живота си Радичков добави нови щрихи в творчеството си в сборниците с разкази: "Хора и свраки" (1990), "Малки жабешки истории" (1994), "Мюре" (1997), "Умиване лицето на Богородица" (1997) и др. През 2003 г. излезе сборникът с интервюта на писателя "Скитащи думи". В него се огледа човекът Радичков - емоционален и оригинално мислещ, откровен човек.

Йордан Радичков почина на 21 януари 2004 г. и оттогава насам ние май не можем да се похвалим с "жив класик" на българската литература. Това място, което той обемаше с иначе дребния си ръст, остана незаето.

"Суматоха" на Йордан Радичков в Сатиричния театър (Снимка: Архив Impressio)

Писателят не искаше да се представя за друг, освен за обикновен човек, до края на дните си. А може би не съзнаваше, че е необикновен?... Идентифицираше се с всеки българин и изпитваше неудобство, когато го наричаха "мъдрец", "жив класик" и "гений". Негова е фразата, че човешкият живот е "прекрасно изречение, пълно с правописни грешки". Безпокойството какво ще се случи, присъщо на обикновените хора, не му беше чуждо. Радичков изпитваше респект от Съдбата с искреността на дете - вълнуваше го капризният характер на Случайността:

"Ако кацне пчела добре, ами ако не кацне?..."

- Такива простички въпроси го тормозеха отвътре. Всъщност, като всеки от нас. Това го правеше, без да ще, духовно близък на читателите му. Някои го наричаха "духовен учител на българите", а той махваше с ръка и казваше простичко: "Глупости!.." - Не искаше да го титулуват с помпозни думи и фрази.

Паметникът на Йордан Радичков пред Националната художествена галерия в София (Снимка: Shutterstock)

Скромността му остави в тайна за мнозина и това, че преди години писателят кръсти петдесетина сирачета в едно село. Те вече трябва да са пораснали, и дано го помнят. Защото за тях той е наистина духовен баща - кръстник. А този техен кръстник, ако и да беше толкова прочут, си носеше кръста, без да се смята за гений, или да парадира с достойнствата си. Какъв по-добър пример за подражание за кръщелниците му, а и за всички нас, от този?!

Еми МАРИЯНСКА