Българската поетеса Елисавета Багряна или Елисавета Любомирова Белчева е родена на 29 април 1893 г. в чиновническо семейство в София. Една година живее със семейството си в Търново, където пише първите си стихове.

През 1919 г. Багряна сключва брак с офицера Иван Шапкарев. Страстта на Елисавета към поезията не се приема добре от семейството на мъжа й. Това е и една от причините поетесата да се крие зад различни псевдоними и също така да крие тетрадките със стиховете си, а свекърва й - необразована жена с властен характер не одоборява поведението на Лиза и смята, че вместо да си гледа задълженията по дома и съпруга се занимава с нещо вятърничаво, маловажно и неподходящо.

Лиза се измъчва в тази среда, творческите й амбиции и вродена волност на характера, която заема централно място в по-късното й творчество, се оказват заклещени в капан. И младата жена взема едно от най-осъжданите решения в живота си - изоставя съпруга и сина си Любомир.

Елисавета заминава за Германия, където остава една година. Когато се връща, заживява отделно.

Датата е 16 април 1925 г. - денят на атентата в църквата "Света Неделя". Йордан Василев, съпруг на Блага Димитрова, разказва:

"Макар и разделени, той кавалерски я придружава и помага. На връщане минават край църквата "Света Неделя", защото той като офицер е длъжен да присъства там на погребението на генерал. На входа на църквата дежурният офицер го връща - опелото вече е започнало, а най-важното - в своето разстроено състояние той е забравил да си вземе задължителните офицерски принадлежности: пелерина и ръкавици. След като той се отдалечава, трясва страхотен гърмеж - атентатът. И полк. Шапкарев добави с мъка: "Лиза ме направи нещастен, но ми спаси живота!"

Младата Елисавета
Синът й Любомир дълги години не предполага, че именно известната поетеса е негова майка. Семейството му го лъже, че майка му следва в Париж, за да не знае, че родителите му са разведени. По-късно Любомир разбира, че това е споразумение между майка му и баща му.

През 1921 г. Багряна се включва в литературния живот на София. Сътрудничи във "Вестник на жената", вестник "Лик", в списанията "Съвременник", "Златорог" и други. Първата й стихосбирка "Вечната и святата" излиза през 1927 г., донасяйки й широко признание и популярност.

През 1925 г. Елисавета се запознава с един от най-изтъкнатите български литературни историци и критици - Боян Пенев. Той се занимава с въпросите на стихосложението и води семинар по този проблем. Багряна под негово влияние започва да пише със свободен стих и ритъм.

По това време Боян е женен за поетесата Дора Габе и така те се превръщат в един от най-емблематичните любовни триъгълници в българските литературни среди.

Багряна /вдясно/ и Дора Габе с Боян Пенев
Според биографи, техни близки и изследователи на животите им обаче по времето, когато Пенев и Багряна започват любовта си, той не живее със съпругата си вече от шест години, макар и да не са официално разведени.

Те остават женени до смъртта на професора, въпреки че той съжителства с Лиза. Бракът на Багряна с Шапкарев вече е непоправимо разстроен и тя живее отделно, когато се среща с Пенев. По-късно Елисавета и Боян заминават за Франция, живеят в Париж и обикалят страната.

От това пътуване се ражда стихосбирката "Бретан". Когато се връщат в България, професорът е решен да получи развод от Дора Габе и да узакони връзката си с Лиза, но умира неочаквано по време на операция, оставяйки остра вражда между двете поетеси. Боян Пенев завинаги остава най-голямата любов на Багряна.

Елисавета се омъжва още веднъж за дипломата Александър Ликов, с когото се запознава, когато той е годеник на Дора Габе. Иронично тя ги запознава лично. Двете поетеси вече са се помирили след историята с Боян Пенев. По-късно Габе разбира, че Багряна и Александър тайно са се оженили. Бракът им продължава до 1954 г., когато той умира.

Поетесата получава редица отличия през дългия си творчески път. Носителка на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим (1969). Удостоена е със званието "Герой на Народна република България" през 1983 г.
Тодор Живков с двете поетеси - Багряна и Дора Габе /вляво/
Елисавета Багряна умира на 23 март 1991 г., на 98 години. Интересен е слухът, че поетесата крие истинските си години и може би е на повече от 100 години по времето на смъртта си. Последното й пристанище се оказва старческият дом в Горна баня.

Елисавета Багряна
С внука Любомир във вилата в Бояна

Публикува под псевдонимите Елизабета Б., Елисавета Бленова, Ничия Долче, Микаела и Багряна.
Стиховете на Елисавета Багряна са преведени на 30 езика и издадени във Франция, Чехословакия, Югославия, СССР, Румъния, Италия, Швеция, Полша и др.

През 1943, 1944 и 1945 година е номинирана от Стефан Младенов за Нобелова награда за литература.

Валерия КАЛЧЕВА

Портрет на Багряна

Ето 3 от неповторимите стихотворения на примата на българската поезия:

СТИХИИ

Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
префучава през боазите, вдига облак над диканите,
грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
сваля портите, оградите и децата по мегданите —
в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде напролет яростна,
разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите
и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна —
къщиците и градинките, и добитъка на хората —
в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то
в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,
на които с букви кирилски пише "черното" и "бялото" —
в избите студен, каменни, завещани от дедите ни —
в родния ми град?

Как ще спраш ти мене — волната, скитницата, непокорната —
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища — недостигнати, неминати, —
мене как ще спреш?

НЕ ТЕ ИЗМЕСТИ НИКОЙ

Не те измести никой в тази къща.
И стола ти е празен в моя кът,
и в книгата ми никой не обръща
листа - недоизчетен този път.

Не гледа в лятна вечер никой с мене,
на прага седнал, звездния екран,
и никой не поема удивено букета,
рано сутринта набран.

Когато зъзна, никой не намята
с любов на плещите ми топъл шал -
и в жега, с витошка вода налята,
не ми е нежно чашата подал.

Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон...

И видимо в дома тук няма нещо за тебе
да напомня всеки миг -
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.

Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоя пулс тупти -
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.

Портрет на Багряна от художника Иван Табаков

ПОТОМКА

Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.

Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.

Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.

Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.

Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.

Може би съм грешна и коварна,
може би средпът ще се сломя —
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.