Предлагаме ви изповед на писателя Емилиян Станев (1907-1979 г.), записана от журналиста Георги Чаталбашев в края на 70-те години, както и негови размисли:

"Ако се опитате да видите света чрез онези понятия и представи, които науката ви дава днес, светът би изглеждал не само необозрим, но и безсмислен... Щастието се състои в това - да побеждаваш злото в себе си. Въпросът е само навреме да го сториш.

Не разбирам как другояче, освен чрез себе си, ще разбереш себеподобните си и как, без да се съдиш, ще съдиш другите.

Смятате ли, че литературата е помогнала с нещо светът да стане по-добър? - Не от желание да зачудвам, а защото все повече се убеждавам - изкуството не по-малко е развращавало човека, отколкото го е издигало.

Където и да отида, аз не проявявам толкова интерес към чуждото, колкото към българското. И отивайки в Англия или Франция, замислям се за нас, за нашия народ, за нашата страна.

Едва ли има народ с орис като нашата... Приличам на мономан, все същите горчиви мисли за българската съдба и все същите безплодни, а може би и погрешни разсъждения за българската душа не ми дават спокойствие.

Едва ли има народ с такава орис като нашата... Тъмното и безпросветно робство отвърна погледа ни от духовното. Страданията са отвърнали погледа на народа от собствената му душа.

Какво е историята освен история на човешкото безумие и човешката тайна.

Коя според Вас е най-ценната човешка добродетел?
Чистосърдечността.

Недостатък, който сте склонни най-лесно да извините?
Глупостта.

Недостатък, който Ви внушава най-голямо отвращение?
Подлизурството на мазниците.

Кое е Вашето любимо занятие?
Ловът и съзерцанието.

Кое развлечение Ви е най-приятно?
Пак ловът и играта с моите ловни оръжие.

Вашата представа за нещастието?
Техническият напредък.

Коя съдба Ви се вижда най-вече за оплакване?
На хитреца, който от хитрост си откъсва главата сам и на полуучения - всезнайко.

Кой е бил най-хубавият момент в живота Ви?
Много са, не мога да кажа кой е най-хубав.

А най-печалният?
Когато късно съм разбрал истината. И тия моменти са доста, за съжаление.

Коя е Вашата най-голяма надежда?
Че няма да умра никога, макар и да съм човек, следователно - смъртен.

Къща - музей Емилиян Станев
Вярвате ли в приятелството?
Понякога.

Вашият любим литературен герой?
Бай Ганьо.

Вашият любим поет?
Иван Вазов.

Вашият любим прозаик?
Йордан Йовков.

Вашият любим композитор?
Моцарт.

Вашият любим художник?
Оня, който е нарисувал Десислава в Боянската черква.

Какво е мнението Ви за най-младата литературна смяна у нас?
Мнозина са позовани, малко са призвани.

Кое според Вас е шедьовърът на природата?
Във всеки случай не е човекът, може би цветето.

Посочете някои от отличителните черти на нашата епоха.
Съпротивата, съзиданието, но и пресищането, отчуждението.

Кои качества у българина цените най-много?
Твърдоглавието му.

Напишете една от Вашите мисли или цитат, който Ви е приятно да си спомните.
Ех, мои грехове, скрити от хорските очи, вие ме карате да върша добро!

Вашият девиз?
Колкото по-сложно, толкова по-неразрешимо и следователно по-весело, по-умно!

Как виждате бъдещето на човечеството?
Да се пресели и на други планети, понеже богатствата на земята няма да му стигнат!

Размисли от книгата "Неутолимият", Стоян Каролев, Български писател, София 1982 година; изповедта е записана от Георги Чаталбашев

Втората му съпруга Надежда Станева половин век носи и пръстена на художника Илия Петров

Първата съпруга на писателя е врачанката Екатерина Пантелеева Могиланска. Доста години след тяхната раздяла, той й признава, че тя го е вдъхновила за незебравимите му героини от "Търновската царица" и "Крадецът на праскови". 

Първата съпруга на писателя - Екатерина Могиланска, прототип на героините от "Крадецът на праскови" и "Търновската царица"

Кадър от филма "Крадецът на праскови" на режисьора Въло Радев с участието на Невена Коканова и Раде Маркович

Бракът им с Екатерина завършва драматично. И двамата са наранени. След развода им тя унищожава всички документи, снимки и писма, опитвайки се да изтрие спомена за 10-годишния им общ живот, започнал щастливо и завършил с раздяла. А Емилиян Станев също заличава фактите за своя първи брак дори от биографията си.

С Екатерина се женят през 1939 г. Дотогава Станев е издал само два сборника с разкази. Иначе изкарва хляба си като дребен чиновник в Столичната община. Пристига в София с един куфар, в който има юрган, перо, мастилница и два написани на ръка разказа. Литературните му занимания са неразбираеми за младата му съпруга и тя непрекъснато се чувства депресирана и излъгана в очакванията си. Майка й няколко пъти я кара да прави аборти, за да няма деца от съпруг, който не я заслужава. Логично идва раздялата. Точно по това време обаче писателят среща друга жена, в която се влюбва от пръв поглед и много скоро се премества да живее при нея. Тя се казва Надежда и е омъжена за големия художник проф. Илия Петров. Семейният им живот обаче не е щастлив. Суров и затворен по характер, художникът рисува, потънал в собствения си свят, докато Надежда скучае, още повече че не успява да му роди и дете.

На хоризонта се появява писателят Емилиян Станев. "Загледах го с интерес - среден на ръст, по-скоро нисък, слаб, облечен в черна полушубка, без шапка, ще напише по-късно Надежда. Широко, хубаво чело, тънък нос и гъста, черна, вълниста коса, сресана назад. Не е хубав, но се запомня, отбелязва след години Надежда в своя "Дневник с продължение". И продължава: "Отблизо лицето му беше слабо, скулесто, челото се криеше под шапката, която, от бързане да види пушката, не беше свалил, а изпод нея светеха остри проницателни очи. Този слаб, извънредно подвижен и пъргав мъж ми напомняше диво зверче."Емилиян Станев и съпругът на Надежда Илия се познават от години и са приятели, защото ловуват заедно. Писателят, който живее наблизо, започва все по-често да се отбива в ателието на художника на ул. "Солунска" и в дома му на ул. "Неофит Рилски". А когато Надежда и Илия летуват на морето във Варна, той пътува чак до там, уж за да ги види приятелите си.

Всъщност той се влюбва в Надежда и непрекъснато търси поводи да се срещне с нея. Скоро и за тримата става ясно, че трябва да намерят изход от създалата се ситуация. Двамата мъже сядат на масата, пият по няколко чаши червено вино и Илия Петров казва на писателя: "Не си заслужава да си разваляме приятелството заради една жена. Вземи я! Бъдете щастливи!, казва великодушно художникът. И след 13 години съвместен живот Илия и Надежда се разделят, а една година след това, през 1949-а, тя и Емилиян се настаняват да живеят в нейния апартамент, украсен с картини на бившия й съпруг.

Повече от половин век, до края на дните си, Надежда Станева носи два пръстена - от двамата си велики мъже - Илия Петров и Емилиян Станев. И нито единият, нито другият ревнува. Емилиян и Надежда посещават всички изложби на художника, а той от своя страна се радва от сърце на всяка следваща книга на приятеля си и илюстрира някои от тях. В своя "Дневник с продължение" Надежда Станева пише: "Емилиян Станев не беше човек, когото можеш да поставиш в рамка. Стихията у него често надделяваше и се изразяваше в невъздържани постъпки, буйни реакции, чести противоречия... сложен характер...".

Нарича го "голямото дете на живота ми". Обгрижва го като майка. Тя е и негов пръв читател, изчита и коригира всичките му интервюта, превежда му от френски книги, необходими за неговата работа. Йордан Радичков, който е сред най-добрите му приятели, разказва, че Надежда Станева била помолена да озаптява мъжа си, защото говорел публично против социализма. Тодор Живков много обичаше да ходи на лов с интелектуалци. Веднъж, пише съпругата му, в мое присъствие в двореца Кричим, където бяхме на лов, Емилиян каза недвусмислено на Първия, че трябва да си припомнят "Приказка за стълбата" на Смирненски, защото много са отдалечили небето от земята. Присъстващите се спогледаха и после ме посъветваха да го въздържам, защото досега никой не е говорил така на Живков ... Той повече не го покани на лов. "Много остър език има", казал пред Пенчо Кубадински... Отказва се писмено и от повторно избиране в VІІ Народно събрание с обяснението: "Там са нужни едноръки хора, за да вдигат ръка...".

Валерия КАЛЧЕВА

Из дневникът на писателя

Години след неговата смърт съпругата му Надежда Станева публикува негови мисли, емоционални реакции и творчески бележки:

2.5.1970. "Национална конференция? За какво? За лаф олсун. Да се каже, че вършим нещо. 25 години търсим причините за литературните неудачи и скандали. Дръжте крадеца! - викат крадците. И никой не иска да признае, че те са в ЦК на партията, невежите узурпатори на литературната свобода, агитаторите, които впрягат Пегас да им служи и той се превръща в кранта за "благото на работническата класа."

1.4.1972. "... Защо ли съществува Народното събрание? Да доказваме пред света, че сме парламентарна страна, демократична. Всички дигат ръка по команда. Пълно единомислие!".

10.1.1976. "... Не може да се командва изкуството, то никога не служи на пошли цели или на държавна политика - тогава не е истинско изкуство, тогава се изражда и гине...".

20.10.1977. "... Мисля, че моето познанство с управляващата върхушка ми влияе зле. По-добре да не познавах тия политически мечтатели, толкова податливи на руски внушения, славолюбиви, еветчии, крайно суетни и сектанти, макар и да съзнават как са се оплели и затънали в икономиката на страната. Тема за злостна комедия..."

Емилиян Станев е литературният псевдоним на Никола Стоянов Станев. Той е роден на 28 февруари 1907 година в Търново. Цялото си детство прекарва основно там и в град Елена. Още от дете баща му го води със себе си на лов из Еленския балкан. Това впоследствие оказва голямо влияние върху литературното му творчество за деца, в което присъствието на гората, планината и природата е широко застъпено. През 1928 година завършва гимназия в Елена като частен ученик, след което се установява в София, където известно време изучава живопис при професор Цено Тодоров. През 30-те години се записва да учи финанси и търговия в "Софийския университет", след което в продължение на 12 години работи като чиновник в "Софийската община". От 1944 година е член на ''Българската комунистическа партия''. През 1945 година е управител на ловно стопанство в село Буковец, Ловешко. 

Емилиян Станев завежда отдел "Белетристика" във вестник "Литературен фронт" (1950-1955 г.) и сътрудничи на списанията "Съдба", "Завети", "Златорог", "Изкуство и критика", "Венец", "Българска реч" и др. Той пише анималистични разкази, социална и нравствено-философска проза, исторически романи и повести, както и произведения за деца и юноши. Докато е в София Станев се запознава с голяма част от интелектуалците - писатели, художници и журналисти, които оказват голямо влияние върху по-късните творби на автора.

Първата му книга - сборникът с разкази "Примамливи блясъци" е издаден през 1938 година. Следващият му сборник "Сами" (1940 г.) поставя началото на цикъл от произведения за природата и човека. Следват още "Вълчи нощи" (1943 г.), "Делници и празници" (1945 г.), "Дива птица" (1946 г.), "В тиха вечер" (1948 г.). В тези творби с голямо майсторство Станев изобразява дивия, но прекрасен свят на природата.

През 1948 година излиза едно от най-известните му произведения - повестта "Крадецът на праскови". Това е разказ за трагичната любов между Елисавета и сръбския пленник Иво Обретенович, която пламва на фона на Първата световна война. Война, печал и липса на човечност се противопоставят на стремежа към свобода, чиста любов и щастие, разкрити в лицето на Елисавета. През 1964 година повестта е успешно екранизирана от Въло Радев, като ролята на Елисавета е поверена на великолепната Невена Коканова.

В продължение на 14 години Станев работи върху романа си "Иван Кондарев", който представлява епическо платно на живота и борбата на българския народ по време на Септемврийското въстание от 1923 година. С нравствено-етични проблеми, философски въпроси и бора между добро и зло са пропити историческите му романи "Легенда за Сибин, преславския княз" (1968 г.), "Антихрист" (1970 г.), "Търновската царица" (1974 г.).

Емилиян Станев умира на 15 март 1979 година на 72-годишна възраст в София.