Дамян Дамянов (Снимка: Архив Impressio)

Роден е на 18 януари 1935 г. в Сливен, а си отива на 6 юни 1999 г. в София. През 1953 г. завършва гимназия в родния си град, а през 1961 г. - българска филология в Софийския университет.

През 60-те години работи като литературен консултант във вестник "Народна младеж" и като редактор в отдел "Поезия" на списание "Пламък".

За първи път публикува стихотворения през 1949 г. във в. "Сливенско дело", а по-късно публикува поетични творби в централния литературен печат.

Творби на поета са публикувани в литературни издания на руски, беларуски, украински, унгарски

Негова съпруга е поетесата Надежда Захариева, която до последния му дъх вярно стои до него.

Поетът със съпругата си Надежда Захариева (Снимка: Тодор Славчев)

Отива си от този свят охулен от мнозина във време на разделение и омраза, която точно той не заслужаваше. Чупеха му прозорците, пишеха по вратата му обиди и клевети, защото бил ... комунист. Точно той трябваше да "отговаря" за неизвършени престъпления, да изкупува несъществуващи вини.

По този повод поетът отправя послание към всички нас:

"Приятелю,

Към теб, познатия и непознатия, далечния и близкия, многоликия и многоименния, който затваряш книжката ми, са отправени тези мои редове. Не ги вземай за послеслов — никога не съм обичал послесловите, смятал съм ги за най-излишните страници в една книга, страници с две единствени предназначения: или да обяснят и оправдаят написаното, или да бъдат прескачани при четене. А да обясняваш това, което в цяла книга не си успял да обясниш, е нелепо и глупаво. Не смятам да правя това.

 Правя го за пръв път, като нещо необичайно, защото необичайни са и стихотворенията, събрани тук, и времето, в което съм ги писал - 1989-1992. Това време остана като най-тежкото и най-мъчното в живота ми. То ожули и оболи и мен, и теб, кого повече, кого по-малко; едни го нарекоха "време на промяната", други - на кризата, трети - на реставрацията. А за мен то остана време на най-страшните междучовешки вражди и отчужденост, на най-дълбоката нравствена криза, време на отчаянието, самотата и болката. Време, което раздели хората, овражди ги и зася най-отровните семена в душите им."

 4 юни 1993 г. Дамян Дамянов

  Снимка: Архив Impressio

Каквото и да кажем повече е излишно. Всеки си има своята истина. Никой обаче не може да заличи нежните стихове на поета, оставил ни едни от най-прекрасните строфи за любовта:

"Любов без прокрив"

До покрив вдигаме къщя.
На покрив - риза бяла, мокра.
От пот...А бедната душа
се носи по света без покрив.
И в тъмен час, и в тъжен час,
обидена или сърдита,
се носи тя далеч от нас
и все за своя покрив пита.
Не просто покрив, а покров
небето става върху нея...
И скита тъжната любов
с илюзията, че живее.
Подай ръка, изтрий очи -
очи от толкоз обич мокри,
и нека двама помълчим
под този сладък и горчив
син небосвод - любов без покрив.

"Зарад една жена..."

Зарад една жена намразих
навеки всичките жени.
Не бой се, ти не си онази.
Тя вече в свойте старини
навярно някъде днес тлее,
неподозирайки дори,
че някога била е фея,
че с поглед-въглен прогори
душата на един нещастник.
Къде е? Що е? Днес не знам.
Но този въглен тъй опасен
ме спепели. И днес със срам
признавам си, че аз тогава
намразих всички, грях - не грях.
И просто, просто съжалявам,
че има три измежду тях,
които във една събрани,
в мен богородично горят:
ти, майка ми и дъщеря ни.
Те трите само са огряни
от дух. А всички други - плът.

Дамян Дамянов написа едни от най-красивите песни на Лили Иванова (Снимка: Архив Impressio)

"Ела до мен..."

Ела до мен с целувката безкрайна
на наште две обречени тела!
Ела! Като магия! Като тайна!
Ела, като безсмъртие ела!
Като звезда, умряла в изнемога
от сблъсъка на срещната звезда!
Ела! Изпепели ме в своя огън!
Сама стани на пепел! Но следа
подире ни в небето да остане!
И с нашта светлина тя да блести!
На нашто място да остане рана.
Но с друга светлина след нас огряна,
вселената ще ни обезсмърти.

"Изневяра"

Била ли си вярна към мен? Мисля - да.
Не - мисля. Почти съм уверен.
Аз бях ли ти верен? Май не, за беда.
Тежат ми две-три изневери.

Тежат ми, защото съм по-друг човек -
не праведник, грешник по-жалък:
коря се безмилостно за грехове,
с които друг би се похвалил.

Коря се безмилостно! Не че на теб
изневерявах коварен -
за друго измъчва ме срам тъй нелеп -
на себе си изневерявах.

На себе си. Някога. С две-три лъжи
и с две-три откраднати дири,
с които духът ми и днеска кръжи
из няколко чужди квартири.

Онези не бяха по-мили, дори
ме дразнеха - тъжни и кротки.
Не бяха по-хубави, ни по-добри.
Но бяха от мен по-самотни...

Защото и аз...А навярно - и ти...
Навярно - цял свят...В миг понятен
фатално се срещнаха две самоти,
за да не гръмне едната...

Валерия КАЛЧЕВА