Режисьорът Джеки /Георги/ Стоев миналия месец навърши 78, но е изпълнен с младежки дух и неизчерпаемо чувство за хумор и самоирония. Това прави общуването с него много леко и приятно. Приятелската и творческа тройка Джеки, Чарли и Джони, или иначе казано Георги Стоев, Христо Илиев и Джони Пенков, са известни като столична бохема, талантливи кинаджии и ненадминати купонджии. Да се работи с тях е забавно, а да се купонясва - още повече. Тримата имат общи филми и безброй общи преживявания. Така че всеки, който води разговор с един от тримата, неизбежно включва в разговора и останалите двама. Така ще бъде и в този разговор с Джеки Стоев.

Режисьорът е роден в София на 22 март 1941 г. През 1966 г. завършва биология в Дрезден, но като дипломиран биолог се изявява само като режисьор на биологични филми в научно-популярното кино.

- Г-н Стоев, наскоро бе прожектиран вашият дебютен филм от далечната 1982-ра - "Нашият Шошканини", който не бе виждал екран цели 37 години. Имаше дори две прожекции - през март, в рамките на тазгодишния СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ, и на 1-ви април. За онези, които не са го гледали, ще припомня сюжета му: главният герой Дочо Шошков /Ицкхак Финци/ работи в провинциален битов комбинат, а в свободното си време свири на цигулка в местната кръчма. Отделно изнася "концерти" на животните, отглеждани от баща му, за да наддават на тегло - така пишело в научно списание... Дочо е човек, който е притиснат от бита, но мечтае да свири Вивалди с голям симфоничен оркестър. Какво, според вас, в този филм, накара някогашните цензори да го бутнат в килера, че да не го гледат хората?

Още

Засекретеният "Нашият Шошканини" - на екран на 1 април

- Навремето, голямата беда, наред със забранените филми, бяха т.нар. "засекретени филми". Това бяха една категория филми, които уж не са забранени, но какво от това, че не са ги забранили, като не ги пускат на екран?!? И те си стоят. Такава беше историята с "Нашият Шошканини".

Пуснаха го във "Филмотечно кино", имаше голям зрителски интерес, имаше дори хубави рецензии за филма, и след това просто го скриха. След десетина прожекции не е показван нито в България, нито в чужбина. Телевизията пък изобщо не го излъчи.

И така филмът, никой не каза, че е забранен, но за публиката остана "засекретен". За цели 37-38 години! До тази година.

Кадри от филма "Нашият Шошканини"

Може би освен историята във филма, която е доста любопитна, пускането на филма на екран сега, беше един начин да се заговори и по тая тема, за която отворих реч. Защото много филми са били в това положение - не са били забранени, и в същото време не са били показвани - останали са непознати за публиката. Нямам представа кое е било "опасното" в този филм. Може би това, че героят ми има мечти, някакви стремления излизащи извън рамките на битовизмите?... Извън"правилата", така да се каже...

Афиш на филма "Нашият Шошканини"

- Все пак е добре, че филмът, както се казва, е налице и беше прожектиран - "възкръсна" след толкова години. Това ме провокира към въпроса: Къде се съхраняват старите филми, кой ги стопанисва?

- "Съхранението" не знам доколко ги съхранява, защото условията в старите хранилища не са добри. А всичко, което е снимано през годините, трябва да се съхранява. Националният филмов център държи правата върху всички филми, които са произведени преди Десети ноември. Но той държи правата, а не копията - копията се държат от Националната филмотека, и тя е длъжна да ги съхранява, но както казах - не знам доколко качествено е това съхранение.

- Някои от хората, с които сте работили през годините, като операторът Милан Огнянов - единият от операторите на филма "Нашият Шошканини", вече не са живи...

- Да, Милан почина от рак преди 15 години, а той беше уж най-здравият от нас. Беше планинар, подводничар, пещерняк...Късно разбра за болестта. Много хубави спомени имаме с него. Бяхме заедно в Куба една година - ние тримата и той. Милан носеше някакъв спрей да прави сняг на кубинците - и те да видели сняг. И той беше зевзек от нашата "кръвна група", и затова си пасвахме и в работата. Навън беше 50 градуса, а вътре в хотела климатиците работеха на 13 - буквално замръзвахме от студ. Аз тогава бях с брада и той взе че ми я напръска - заприличах на снежен човек, със заскрежена брада. Изпружих се аз в леглото в тоя вид - все едно съм мъртъв и вкочанен, а Милан взе да крещи, да вика Чарли и Джони. Идват те двамата, и тъкмо да ме "оплачат", аз се разсмях - развалих постановката.

- Милан Огнянов е оператор на двата ви филма за кучето и котката, известен като "Спас и Нели".  Как ги заснехте? Да снимаш "семейство" от куче и котка не ми се вижда лесно...

- Вкъщи бяхме инсталирали една камера, и като се разиграеха кучето и котката, виках Милан да снима. Винаги имахме готовност да хванем забавните моменти с камерата. Снимали сме по всяко време на денонощието. Милан живееше наблизо, и като му звъннех, незабавно идваше. Така заснехме филма.

- Всъщност във филмите играят две кучета, доколкото знам...

- Да, кучетата бяха две - Графа и Джими - баща и син. Бащата беше немски възпитаник - невероятно куче. А котката Нели, сега ще ви издам една тайна, всъщност беше котарак. Сега вече нямам куче, пак гледам котарак.

- Звукът във филма "Спас и Нели" е дело, освен на Джони, и на друга знаменита личност - покойната Юлия Гурковска-Джу, както всички я наричаха...Мореплавателката...

- Много си разбираше от работата тя. Беше винаги усмихната, приятна за работа. Около месец трая оформлението на звука във филма. Много труд се положи, за да бъде всичко автентично на екрана.

- Джеки, вие сте Георги всъщност. Джони също е Георги, а Чарли е Христо. Каква е историята на вашите артистични имена?

- Джони и Чарли са се "кръстили" сами. Джони, по аналогия с баща му - на баща му са му викали Джони. Чарли пък се кръщава така, понеже от малък е бил почитател на джазовата музика, по-точно на Чарли Паркър - той му е бил идол. А пък моето име Джеки не е "авторско" - измислила го е баба ми - тя почва да ми вика така, заради Джеки Кугън от филма на Чаплин "Хлапето" - първото дете филмова звезда. И баба като почна да ми вика Джеки, всички почнаха да ми викат така.

Джеки Стоев, Христо Илиев и Георги Пенков - Джеки, Чарли и Джони (Снимка: BulFoto)

На едно събрание станало дума за нас тримата, и един се изказал "ласкаво" по повод на имената ни: "Абе, я ги оставете тия с кучешките имена!" Ама за онова време такова пренебрежително отношение вършеше добра работа.

Защото явно ни считаха за някакви идиоти и можехме да си работим на спокойствие, някакси "извън системата".

А това с имената, пак е някаква съдбовна случайност, защото ние се събрахме с тия имена - Джеки, Чарли и Джони. И сигурно и много хора не ни знаят истинските имена. Иначе аз съм си кръстен на брата на моя баща - той е бил Георги Стоев. Но са му викали Шварц, Шварца. Той е една легендарна личност за Троянския край. Ходих преди години в Троян на едно честване, и там хора, които са го познавали, ми казаха, че и физически приличам на чичо си Георги Стоев.

Джеки Стоев (Снимка: Авторката)

- На мен любимият ми ваш филм е "Разводът преди"...

- "Разводи, разводи" беше пълнометражен филм на шестима режисьори - всеки имаше задача да направи по една новела. Ние направихме "Разводът преди" и "Разводът сега". "Разводът преди" беше много смешен наистина - много хора като теб са ми казвали, че много го харесват, но и той не беше широко разпространен. Така се получава.

А един филм, ако не стигне до хората, какво от това, че е много добър?!

- Във вашите филми умело съжителстват хуморът и тъгата, иронията над човешките слабости и битовизма, леко се прокарва една по-философска трактовка за смисъла на човешкото съществуване. Това съвсем очевидно не е само творчески подход към темите на филмите ви, но и ваша жизнена философия - да се говори за нещата без дидактика, да се черпят от самия живот...

- Ами той, животът, си е такъв - в него има и тъжни, и смешни неща. Аз съм така устроен, че да гледам нещата откъм забавната им страна. Да изглеждаш несериозен много често е преимущество. И ако нашето трио с Джони и Чарли имаше свободата да прави, каквото му харесва в годините на соца, то е защото, както вече казах, не гледаха на нас много сериозно. Дето се казва, не се "взираха" в "глупостите" ни. Смятаха ни за някакви шутове, и това вършеше работа.

Харесва ми една мисъл на Радой Ралин - "ако не се правиш на луд, може да полудееш". 

Бай дъ уей... Джеки Стоев (Снимка: Личен архив на режисьора)

- Знае се, че сте биолог по образование, дипломиран в Дрезден. Какво ви отведе към киното? - Как започна вашата филмова кариера? В книгата си "Бай дъ уей" има интересни откъси, които в хумористичен стил щрихират тези ваши първи крачки...

- В книгата аз разказвам абсолютната истина, а пък това, че изглежда хумористична, е една голяма "особеност" в моя живот. Иначе, всичко си е точно така. Но аз разбрах, че така ще бъде и през целия ми живот още с първите си опити в киното. Например като студент направих две любителски филмчета, които според мене бяха тъжни, обаче публиката се смееше на тях. Като видях първите реакции ми идеше да се разплача.

Чак после осъзнах, че това е хубаво, и сигурно то предопредели и по-нататъшния ми стил в киното. Повечето ми филми са смешни.

Смешното казва сериозни неща... Джеки Стоев (Снимка: Личен архив на режисьора)

А как стана, че отидох да следвам биология в Дрезден? - Майка ми отиде на работа в ГДР като зъболекар. Веднъж ме питаха как, отвърнах "С връзки". А пък аз заявих, че искам да следвам там кино. Брат ми стана художник, а аз исках да стана кинорежисьор. И понеже назад в рода ми по майчина линия са все лекари и зъболекари, всички роднини бяха буквално възмутени от моето желание да ставам кинаджия. И не само заради семейната традиция, ами главно защото ме смятаха за интелектуално ненадежден. Аргументите, с които искаха да ме откажат, си бяха доста обидни, но ако трябва да съм честен - съвсем обективни. Примерно, казваха ми, че един режисьор трябва да бъде много интелигентен, пък аз до 20-та си година не бях прочел и една книга.

Оправдавах се с максимата, че един мъж не трябва да е съвършен.

Роднините ми бяха прави, ама са роднини. По-болезнено преживях, когато голямата българска режисьорка Бинка Желязкова ми каза, че нямам никакви данни, и по-добре да си продължа с биологията. Аз вече бях започнал да следвам тука, в България. И сега, от дистанцията на времето, мога да кажа, че Бинка постъпи благородно и като добър човек. А може би пък наистина е било по-добре да завърша първо биология? Кой знае?!?

Джеки Стоев (Снимка: Авторката)

Обаче и в Дрезден не ме "оцениха". Преди да завърша, от ръководството на института ме извикаха да обещая тържествено да не работя като биолог, за да не излагам учебното заведение: "Хер Стоеф, ми каза ректорът, вие скоро завършвате - ще получите диплома от нас, и това много ни плаши. Все пак поставете се на наше място... Представете си, хер Стоеф, че завършите и започнете да работите като биолог. Какво ще си помислят вашите колеги за нашето учебно заведение?!" - Но, господа професори, аз няма да работя като биолог, обещах аз, и ме оставиха да си следвам, и да си завърша. Освен това, аз си спазих обещанието.

А дано, ама надали... Джеки Стоев (Снимка: Личен архив на режисьора)

- Колко съвместни филма имате творческото трио Джеки, Чарли и Джони? Как работите, имате ли творчески пререкания по време на съвместната ви работа?

- Годините, в които сме заедно, вече не ги броим - трябва да има половин век. А как работим? - Ами така, както и живеем. Както и друг път съм казвал, при мене въобще не може да се говори за сценарий и примерно, докато снимахме "Хляб и зрелища", снимаме Боян - героя ми, в циганската махала в Кюстендил, и те нещата се случват от само себе си. Никога не знам какво ще стане накрая. С Чарли, като сценарист, винаги снимаме заедно - аз му се меся, той ми се меси в работата, и то доста нахално /б.а. смях/... Джони пък е любимец на циганите, и той си имаше собствен лаф с брат,чедите, което тутакси променяше сценария. Сдърпвали сме се понякога помежду си, но никога сериозно. Ние се забавляваме, докато работим.

И каквото не сме направили в тоя живот, ще си го довършим пак заедно в другия. Аз вярвам в прераждането.

Джеки Стоев и Джони Пенков Джеки Стоев (Снимка: Личен архив на режисьора)

Първият документален филм, който направихме заедно с Чарли и Джони, беше "Броени дни". Снимахме го в Бобовдолския затвор, където се провеждаше фестивал на художествената самодейност. Имаше хор на рецидивистите... Снимахме филма около година. Но ако "Нашият Шошканини" беше "засекретен", този наш филм - Броени дни, направо го спряха. Официално го спряха. Въпреки че го наградиха със "Златен ритон" в Пловдив.

Триото Джеки, Чарли и Джони Джеки Стоев (Снимка: Личен архив на режисьора)

Захари Жандов беше председател на журито и с една хитрост ни е помогнал тогава за наградата - накарал всеки един от членовете на журито да напише по три филма на едно листче, и нашият бил в тройката във всяко едно от тях. Така е станало. И за да не бие на очи, разделиха "Ритона" на две - поделихме си наградата с филма за въздуха в "Кремиковци" на Атанас Киряков. Но статуетката я взе Наско.

Така че, ето какво се получава - първият ми игрален филм го "засекретиха", а първият ми документален филм, хем го наградиха, хем го забраниха.

- Сега виждате ли се с героя си от "Хляб и зрелища"? Продължава ли да зарежда махалата с хляб?

- Да, продължава. Макар че синът му спечели от лотарията половин милион лева. Работят си хората... То има цигани, и "цигани". Той, Джони има един лаф, че трагедията на циганите не е, че са цигани, а че са български цигани. Но това е друга тема.

Както знаеш, и аз имам циганска жилка - имам пра-прабаба циганка от Видин, но това не й е попречило и двете й деца да станат учители. А сестрата на майка ми - леля ми Мария Димова, тя е била много изявена танцьорка и е правила хореографията на "Нестинарка" в Операта, заедно с Марин Големинов. Братовчедите ми, повечето са професионални музиканти. Аз съм единственият немузикален от родата по майчина линия. Обичам музиката, ама не мога да свиря. 

- А какво "циганско" намирате в себе си?

- Ами, вероятно в това, че съм естествен - за мен не е важно дали ще седна на земята, имам ли нещо скъсано по дрехата, дали наоколо е разхвърляно - ей-такива неща. Веднъж, пак така тръгнах да разправям за циганските "качества" в едно "Рома"- тв предаване в Стара Загора. "Имам, викам, и аз цигански корени, и ми личи!" - "Как ви личи?", питат ме те. Обикновено, като ме питат така, почвам да изтъквам разни неща като тези, които ви казах. Обаче тоя път се усетих, че съм в циганско предаване, и на въпроса "Как ви личи?", отвърнах: "Защото съм хубав и талантлив!".

Джеки Стоев Джеки Стоев (Снимка: Личен архив на режисьора)

- Кой е най-трудният ви филм?

- Мен са ме питали дали ми е трудно да работя с животни. И аз винаги отговарям, че когато нещо ти е приятно, то не е трудно.

- Някой от забавните ви спомени от снимачната площадка?

- Имам един от времето, в което работех като асистент-режисьор в студия "Време". Един голям шегаджия имаше, оператор - бай Сашо Вълчев. И режисьорите, нали знаеш, как обичат да си придават важност, един такъв - няма да му казвам името, отива да гледа в камерата дали била добре настанена гледната точка. И вика на бай Сашо: "Ма-а-а-л-ко по-насам завърти!..." Бай Сашо ми вика: "Я, ела виж ти!" - Отивам аз и гледам, ама то нищо не се вижда. Викам: "Много тъмно. Не се вижда нищо."

По време на снимки Джеки Стоев (Снимка: Личен архив на режисьора)

А бай Сашо ми вика: "Ами, как ще се вижда, като не е махната капачката...Ти, вика, нали искаш да ставаш режисьор?! - Ей-това ти е първият урок по режисура!" - Разбрах какво иска да ми каже, и като режисьор никога не съм си позволявал да си придавам важност. Когато работиш с екип, няма нужда от надуване. Веднъж се замислих върху думата "режисьор" и установих, че тя може да има много варианти и значения: може да бъдеш "лежисьор", може да бъдеш "лъжесьор", а може да бъдеш и "лижесьор"...

Ти си избираш какъв режисьор да бъдеш.

- В една статия напоследък сравнявате хората и животните. На коя животинска общност можете да причислите българите?

- Българите са особена "порода". От една страна са отвратителни, а от друга - прекрасни. Аз до един период в живота си бях напълно убеден, че българите са лоши хора. Обаче като започнах снимките на филма "Отец Иван и неговите деца", видях колко много добри българи има. В България има много добри хора, обаче лошите са по-гласовити.

Изглежда системата така е замислена, че дава повече шанс на лошите, отколкото на добрите.

- Можете ли, като дипломиран биолог, да направите някаква аналогия между човешкия и животинския свят?

- Аналогии може да се направят много. То има и такава наука - етология, която се занимава със сравнителното поведение на животните и хората.

- А българите на кое животно бихте оприличили?

- Българите мога да ги оприлича с много животни. /б.а. смях/ Преди да влезем в ЕС, ме спира един телевизионен екип на улицата и съвсем очевидно не ме знаят кой съм. И ме питат: "Добре ли е за земеделието ни, ако ние, българите влезем в ЕС?" - И аз им казах: "Аз от земеделие не разбирам, но мога да ви кажа със сигурност, че е по-добре да влезем в Европейския съюз, отколкото в Съветския съюз!" Сега вече се обърках и не знам кое е добро за нас, ама като гледам какво е в Сърбия, виждам че е хубаво да идеш да хапнеш там, ама не и да живееш. А те, по времето на соца, бяха къде-къде по-добре от нас...

- Имате един филм - "Ракът-пустинник съм аз". Превръщат ли се, според вас, българите в "раци-пустинници"?

- Не мога да кажа това за всички българи, но имам много хубави спомени от този филм - два-три месеца изкарахме на морето, докато го снимахме. И всъщност, точно по време на тия снимки, една вечер един човек ни каза: "Вие сте шутовете на социализма!" А Джони му отвърна:

"В тоталитарни времена единствено шутовете имат шанс да си запазят достойнството!"

Джеки и Джони Джеки Стоев (Снимка: Личен архив на режисьора)

- Най-големият ви успех?

- Че съм жив и здрав. Наскоро си купувам в един магазин една флашка - с Джони бяхме заедно, и магазинерката ми вика: "Господине, имате две години гаранция". Викам: "Сигурно ли е?" - Тя вика: "Как да не е сигурно?! Съвсем сигурно е!" Щото, викам, тука нещо черният дроб ме наболява... "Не, не, вика магазинерката, гаранцията е за флашката, не за вас!" /б.а. смях/

Интервю на Еми МАРИЯНСКА