СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Росица Обрешкова: Нека да правим творби, а не продукти!
"В театралното огледало оглеждаме мечти, оглеждаме съновидения, оглеждаме мечтата си да бъдем птици", казва програмният директор на фестивала "Сцена на кръстопът"
Автор : / 3365 Прочита 6 Коментара
Росица Обрешкова с колеги от Драматичен театър-Пловдив по време на фестивала "Сцена на кръстопът" тази година (Снимка: Фестивал "Сцена на кръстопът")
"Театърът е огледалото, в което винаги ще търсим себе си. Малко от другите. Или нещо от вечността, което винаги ни е липсвало. Или най-неотложната, болезнена версия на самите нас. Той винаги ще бъде превъзходна фотография на поривите ни, мечтите, разтопените ветрове в походката ни, докато сънуваме живота си.
"Вече 28 години "Сцена на кръстопът" е огледалото, в което се губим, в което се преоткриваме, и вечно търсим своята величествена, главна роля, която може би ни предстои", това са част от думите на Елин Рахнев, с които той описа какво се крие под мотото на фестивала тази година "Театъра Огледалото".
20 забележителни спектакъла предложи на публиката 28-мото издание на Есенния международен театрален фестивал "Сцена на кръстопът", който се състоя от 10 до 21 септември в Пловдив.
Д-р Росица Обрешкова е режисьор, актьор, драматург и художествен ръководител на клас по Актьорско майсторство. Програмен директор на Международния театрален фестивал "Сцена на кръстопът"- Пловдив. Автор на спектаклите "Змей", "Нина", "Зле съшитият Орфей" - РДТ "Николай Хайтов" - Смолян "Кимоно" - НТ "Иван Вазов", както й на моноспектакъла "Страшносмешно необщуване".
Дъщеря e на актрисата Росица Данаилова и режисьора Константин Обрешков. Племенница на Стефан Данаилов.
Тази година Росица Обрешкова е ръководител на клас по Актьорско майсторство в Югозападния университет "Неофит Рилски" - Благоевград и все още има няколко свободни места, за тези които искат да се потопят в магията, наречена Театър - ТУК.
Разговаряме с Росица Обрешкова за театралните емоции и дух, които вече 28 години пълнят залите в началото на есента в Пловдив по време на фестивала "Сцена на кръстопът", за театъра отвъд егото, за изкуството като начин на дишане:
- Намирам ви в Пловдивския драматичен театър в края на фестивала, как се чувствате?
- Много добре се чувствам, винаги есента е фестивална, което ме прави много щастлива и не усещам раздялата с лятото.
Светът става театър и всичко е прекрасно!
- На фона на "политическата щуротия" фестивалът "Сцена на кръстопът" отеква много различно.
- Всеки може да се скрие от тази "политическа щуротия" в нашата театрална реалност, въпреки че театърът обсъжда понякога много по-болезнени теми.
Духовна материя минава през театъра, за да съществуваме осъзнато, адекватно на деня си, за да сме плътни и изпълнени с дух. Това е по-важното, другото ще се забрави. Как сме преминали живота си и дали духът ни е докоснал, това е същественото.
Реалността навън в света е абсолютният Симулакрум, една Симулация на реалност, с уви толкова много лъжи, претенции, а ние сякаш продължаваме да си затваряме очите, което не е толкова хубаво.
- Тази година мотото на фестивала е "Театъра Огледалото" - какво виждаме и видяхме в Огледалото?
- Мотото на нашия фестивал е запазената ни марка.
Елин Рахнев - поетът на фестивала е написал, страхотен, вдъхновен текст.
В театралното огледало оглеждаме мечти, оглеждаме съновидения, оглеждаме мечтата си да бъдем птици. Красиви и грозни неща оглеждаме, но в огледалото мисля не виждаме само отражения, а виждаме истината.
По традиция "Сцена на кръстопът" започна с премиера на Драматичен театър-Пловдив - те са нашите домакини и пазители, тъй като без тях фестивалът не би бил възможен. Впечатлена съм и благодаря за техния висок професионализъм, който е изключително важен.
Откриването беше със спектакъла на Диана Добрева "Без кръв", който беше впечатляващ. Диана отново изненада с красота, естетика и одухотворено преживяване. Най-хубавото е, че в изкуството ние продължаваме да сме едно голямо семейство и нито граница, нито политическа конюнктура, нито груб реализъм може да ни раздели. Колегите отново бяха в колаборация с театър "Велес" - Северна Македония, участваха и македонски актьори. Изключителна музика сътвориха колегите от там и спектакълът пулсираше в това - да го наречем братство.
Имахме и специален ден за децата, за да отгледаме и своите малки зрители. Имаше работилници, гледахме "Пипи дългото чорапче" и всички бяхме Пипи, и за родителите не беше по-малко вълнуващо, тъй като сме отгледани с тази книга. Сменихме чорапите поне за един прекрасен детски ден. (Смее се)
Бих искала да обърна специално внимание на международната ни програма - гостуваха Унгарският национален театър от Будапеща с едно изключително мащабно представление - "Вицекралят Банк" на Йожеф Катона, което напомня шекспирово платно. Имаше страст, политически игри, интриги.
Видяхме и се изненадахме какво се случва в различни театрални кътчета на света.
Гостува ни спектакълът "Диптихът Арто" на театрална формация "Реон" - Гърция, посветен на Антонен Арто - изключително важна фигура за театъра с трагична история.
Имахме и драматични новини на фестивала. Нашите колеги от Украйна не успяха да дойдат, тъй като реалността на войната достигна и до нашия празник. Заслужилият актьор Игор Титов беше задържан на военна служба, а трябваше да видим неговия прекрасен моноспектакъл "Танц с контрабас". А следващият театър, който също бяхме поканили - театър "Око" от Лвов, също не успя да дойде, тъй като съпругът на една от актрисите беше убит при последните бомбардировки и за съжаление не успяхме да подкрепим нашите украински колеги.
От друга страна направихме специална театрална акция в подкрепа на нашите колеги Светлана Петрийчук и Женя Беркович, които написаха своята пиеса "Финист - ясният сокол", поставиха я, получиха няколко награди "Златна маска", но уви бяха арестувани и съдени от руски съд. Получиха своите шест годишни присъди за "подтикване към тероризъм".
Нашето потресение беше огромно, затова искахме да ги подкрепим и да знаят, че светът не ги забравя, мисля за тях и ги подкрепя. Тези акции се правят в целия в свят в момента. В театралното четене се включиха Станка Калчева и Богдана Котарева, режисьор бе Василена Радева, а куратор Майя Праматарова, която е силно ангажирана с темата.
Имахме изключително богата програма. Щастлива съм, че залите бяха препълнени, което означава че хората обичат своя фестивал, имат нужда да гледат театър.
Фестивал изпълнен с празнично настроение. Покрихме широк спектър от различни заглавия и всеки можеше да намери своето бижу, което да гледа.
- Кое направи това 28-о издание по-различно, дълга история има фестивалът?
- Наближаваме нашата 30-годишнина и вече се чувстваме малко по-зрели, по-мъдри и ни предстои голям рожден ден.
С актьора Иван Бърнев, също ученик на Мастъра (Снимка: Фестивал "Сцена на кръстопът")
Съпътстващата програма също беше много любопитна, представихме нови книги, имахме работилници, направихме и специална кръгла маса, на която дебатирахме проблемите на театъра. Къде отиваме, как го поддържаме, как му помагаме и която кръстихме "Европейският театър на кръстопът".
На кръглата маса "Европейският театър на кръстопът" (Снимка: Фестивал "Сцена на кръстопът")
Искахме фестивалът да бъде мащабна среща на колеги отвсякъде. Да се видим, да говорим, да общуваме, да се провокираме един друг.
Фестивалът е както всеки спектакъл, това е мандала, която сътворяваш и се разпада в мига, в който той е свършил и е паднала завесата. Преживяване в мига, за мига - то почва, свършва, разпилява се във въздуха и остава един красив спомен. Надявам се и тази година хората във Пловдив да отнесат със себе си този красив спомен и той да ги топли през зимните дни.
- Как виждате българската театрална сцена днес, има ли разделение на нея?
- Ще перифразирам Маргарита Младенова, която на фестивала представи своята фантастична книга "Разговори с Маргарита Младенова" и тя каза нещо много важно:
Представлението е по-голямо от нас. То е по-голямо от всеки режисьор, от всеки индивидуален актьор, то е нещо заради което ние съществуваме. То има собствен живот, собствена тяга, собствена сила и когато работим в името на представлението, отвъд егото, отвъд Аза, тогава театърът наистина има огромна стойност, значение и смисъл.
Разбира се, че има разделение, че има това дребнотемие, то е повсеместно и няма как и ние да избягаме.
Но затваряйки се в една репетиционна зала, затваряйки се в тази паралелна, добавена реалност, която е театърът, всъщност ние наистина можем да вложим лудостта необходима ни за да оцелеем.
Заедно с Валери Йорданов и Валентин Танев (Снимка: Фестивал "Сцена на кръстопът")
- Нещо може ли да ви изплаши или натъжи, вие работите на всякакви нива от театралния процес?
- Всичко може да те изплаши, но както се казва "Вдишваш и скачаш!" (Смее се).
Признавам, че сега, гледайки толкова много спектакли, си пожелах скоро и аз да поставям! Това можах да взема за себе си и някак си ме "засърбяха ръцете" (Смее се). Надявам се да събера енергия, смелост и желание и отново да се върна в репетиционната зала. Чакам да дойдат сънищата!
- Фестивалът "Сцена на кръстопът" носи идеята за памет, приемственост, носи духа на Стефан Данаилов.
- Това, което усетих на фестивала е, че Мастъра е тука. Цялата тази негова радост от живота.
Росица Данаилова и Мастъра (Снимка: Личен архив)
Никой не знае, но всъщност Мастъра имаше тази способност да гледа спектакли на колеги и да ги харесва, и да им се радва, и да аплодира успехите им. Това е в духа на фестивала. Има го и то остава!
Изложби, премиери на книги, кръгла маса и уъркшоп в съпътстващата програма на "Сцена на кръстопът"
Относно паметта, тази година чествахме и Татяна Лолова - любима, прелестна, фантастична актриса! Радвала ни е толкова години и мисля че беше страхотна нашата изложба с нейните черно-бели мигове.
Чествахме я и в залата кръстена на Стефан Данаилов, с новата книга и филм на Георги Тошев. Участваха Маргарита Хлебарова и Ваня Щерева - невероятна вечер памет. Надявам се тези вечери да се превърнат в традиция.
Чествахме също и 105 години от рождението на Николай Хайтов със спектакъла "Когато светът беше шарен" на Търговищкия театър с участието на Влади Въргала, също студент на Мастъра. Много деца на Мастъра участваха във фестивала. Във всяко едно заглавие виждам някое от неговите студенти, които вече наистина са станали големи артисти.
Сега си спомням щурите репетиции на "Декамерон", горе на Античния театър. Участваше целият му новоприет клас. И съм много развълнувана, че великолепието на закриването отново беше благодарение на Александър Морфов.
Какво по-хубаво от това на финала да кажем "Животът все пак е прекрасен!"
- Намирате ли обаче разделение между поколенията и как се поддържа тази приемственост?
- Не знам дали има разделение, но по-скоро ние трябва да се научим да поглеждаме към света на младото поколение, защото той е много различен.
Моето детство започна с черно-белия телевизор, после през цветния, през касетката, после влезе дискът и вече сме на някакви дигитални чудеса, а за тези деца това са светкавични скокове, буквално за една нощ. Те са различни, те са други и просто трябва да ги подкрепим и да им помогнем, наистина, защото ми се струват малко лениви.
Духовният свят е труден, за него се иска усилие. Както казва Платон: "Доброто е едно огромно усилие!" То е възпитание, образование, изпитание.
Не можем да им се скараме, не можем да им го наложим, можем просто през някаква светлина да им го дадем. Поне аз това се опитвам да правя с моите студенти.
Росица Обрешкова със свои студенти (Снимка: Личен архив)
Ако някой иска да се присъедини към тази лудост, да прави театър, да заповяда в новия ми клас, има още малко време и още малко свободни места - ТУК.
- Как да се открои младият актьор днес?
- Всеки актьор се появява в различен контекст, в различно време и всеки трябва са впише в своето време. Сегашното е комерсиално и по-бързо искаш да постигнеш слава. Изкушението да станеш бързо известен е блазнещо, но не винаги съдържателно.
Много лесно ги съдим тия деца, как не знаят, как не четат. Не е вярно! Виждам го по моето дете Стефана, която мина през тик-тоците и т.н., но в един момент й стана скучно и безинтересно. Започна да гледа театър, черно-бели филми, започна да се вълнува от нещата преди, изведнъж започна и мен да ме изслушва, да чува разказа, който аз нося.
Това любопитство е заложено в тях и ние просто трябва да го подхраним. Да им разкажем за големите ни актьор, имена, за да се научим да се уширяваме с тяхната кройка.
Заедно с дещеря си Стефана (Снимка: Личен архив)
Разбира се има и сериозни проблеми в образованието, но това е болезнена и дълга тема. Къде свършва семейството, къде започва училищното възпитание, учим ли ги на емпатия, на приемане? Те понякога са невъзпитани не защото нарушават някакви правила на възпитанието, а защото просто го нямат.
Те не знаят, че всъщност са невъзпитани в тоя момент. Това е социална текстура и тя е по-сложна.
- Споменахте комерсията, какво мислите за нея и има ли комерсиален театър?
- Аз разделям нещата. Има нещо, което не знам дали бих го нарекла комерсиално, но бих го нарекла с цел - печалба. Когато правиш нещо само с цел печалба, то слиза до точката - дайте да им е лесно смилаемо. Да не ги затормозяваме хората. Не е така! Аз не искам да им издаваме Продукт, а да им дадем Творба! Това е разликата!
Комедията е гениално нещо. Да вземем Брехт и неговото огледало, какво виждаш, как разкриваш, през комедия, през бурлеска например, но това са естетически прийоми, които той ползва, за да разкрие съдържание.
Простичко е: Нека да правим Творби, а не Продукти!
- Докъде стигнахте с книгата за майка си - Росица Данаилова?
- Пиша я, но това е наистина една археология на спомените, която ми коства много.
Разхождам се из гънките на съзнанието си, изникват спомени, образи и понякога е много болезнено. Пропътувам години до някакво минало, което стои затворено, а то се побира в пет изречения. Трудно е, но мисля, че не само майка ми, а това време заслужава една хубава история. Защото майка ми имаше страхотна история и затова ми се иска да я разкажа. Надявам се добре! (Смее се)
И книгата върви и пътува, бавно и напоително, дума по дума.
- Изкуството е...
- Изкуството е начин на дишане, начин на живот! Мъка, щастие, пулсиране... всичко!
Не е Аз в изкуството, а когато изкуството влезе в теб, то наистина те превръща в нещо друго, но какво е то? Каквото е метафората? Едно нещо, което значи нещо друго, ама не е то. (Смее се)
Ето това е - ние живеем в една безкрайна метафора!
Интервю на Тина Философова
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}