Стефан Данаилов: Най-страшното е да те забравят! За да не стане, трябва да се раздаваш всеки ден

"Абе, Бог си има, бе! Каквото каже Оня отгоре, това е. Дали ще ти даде живот или няма да ти даде живот... Отложил ме е за известно време. Дано да ме задържи по-дълго време тука, изповяда великият актьор пред Dir.bg преди 2 години навръх 75-годишния си рожден ден.

На 9 декември 2017 година за Коледа легендата на българското кино Стефан Данаилов пожела на читателите на Dir.bg и Impressio:

"Дано животът ни бъде по-щастлив, по-весел, по-усмихнат! Аз си го пожелавам това всяка година и някой път се случва! От сърце ви го желая и искам да ви кажа: Обичам ви!"

Той ни удостои с честта да бъде нашият най-специален гост през годината, когато навърши 75 години.

Академия „Аскеер” удостои с Голямата награда За цялостен принос към театралното изкуство българския актьор и педагог Стефан Данаилов. (Снимка: Пресфото – БТА)

В уникална изповед пред Dir.bg, легендата разказа за детството си и хитростите, които прилага, за да се справи с математиката, за приятелите, които вече ги няма, за кризисния момент в живота му след 10 ноември 1989 г., когато много хора му обръщат гръб и го наричат "мръсен комунист", за смелостта да не изневериш на идеите си, каквото и да ти струва това, за периода, в който се страхува, че ще умре на сцената, за жените на живота си, за съпругата Мария, за сина си Владимир....

Баща му бай Ламби: "Не е това, Стьопа, не е това, мойто момче!"

"Баща ми... Бай Ламби беше чуден човек. Благороден, възпитан, бунтар вътрешен, кротък бунтар беше той... Един идеалист, който си отиде от тоя свят разочарован.

Защото по друг начин си е представял прекрасния социализъм, прекрасните времена, заради които е ял боя и се е борил. Финалните му думи бяха: "Не е това, Стьопа, не е това, мойто момче!" И така си отиде огорчен. Като много други хора...

Зет му Иван Кондов открива актьорските качества на Ламбо

"Иван Кондов е човекът, който ме подсети, че мога да се занимавам с тая работа, тъй като аз имах намерение да уча история, право...

Един ден на обяд, той ми каза: "Абе, Стьопа, така ми викаха в къщи, ти какво ще следваш?" Бях войник и ходех на частни уроци. Викам - това и това. А той: "Абе, какво говориш, бе?! Ти имаш качества за актьор!"

Той ме познаваше добре, живеехме заедно. "Трябва да кандидатстваш във ВИТИЗ. Ти си си за актьор!" А аз като че ли само това чаках - "О, да!"

Той ми помогна да намеря материалите, подготвих се, и така. По това време снимах "Инспекторът и ноща". Това притесняваше другите кандидати, защото си викаха: "Айде-е, тоя снима филм, зет на Иван Кондов, сестра му Росица Данаилова - актриса... Край.

А аз въобще не съм се съмнявал, че ще вляза в Академията. Дори не знаех, че има първи, втори, трети по ред в класирането и една моя съученичка, която беше във втори курс, ми се обади да ми каже, че съм пети.

Но вече като попаднах в класа на Стефан Сърчаджиев и после Методи Андонов, постепенно разбрах, че съм точно на мястото, на което най-много съм искал.

Голяма част от младите хора по различни причини не могат да се занимават с това, което най-много им се иска, най-много ги тегли и, може би, имат и дарба за него. Бащата, примерно, е решил, че синът трябва да стане лекар, защото това е фамилна професия.

2014 г. Стефан Данаилов получи Наградата за цялостно творчество на Българската филмова академия (Снимка: Пресфото -БТА)

Моята майка много искаше да стана или оперен певец, или доктор, и то гинеколог. Е, к`ъв гинеколог щях да съм, представяш ли си, с тия треперещи ръце?..

Това обърква живота на младите хора и те се чувстват нещастни. Навремето, когато изгрях на небосклона и станах популярния Стефан Данаилов, получавах много писма от млади хора. Споделяха с мен, имах купчини с писма. Съжалявам, че едно наводнение в мазето, ги съсипа. Сега можеше да се разберат много неща от тях - какво са мислили младите хора тогава... Много от тях ми се оплакваха, че трябва да осъществяват нереализираните мечти на родителите си. Произвеждаме нещастници по този начин!

Когато за пръв път се срещам с новия випуск мои студенти, първите ми въпроси са: "Поддържат ли те твоите родители, искат ли да се занимаваш с тая професия?" За радост, вече повечето ги поддържат."

Мастера - любимец на студентите си

"Покрай двамата внуци на Мери, които са и мои, близнаците, никога не съм позволил, ако сме им казали, че ще отидем еди къде си, на другата неделя, като дойдат тук - да съм забравил или да нямам време. Не. В този смисъл, никога не съм превръщал тяхно желание в илюзия. В смисъл: "Абе, друг път..."

Беше ми най-любопитно с първия ми клас във ВИТИЗ. Нямах никакво намерение да се занимавам с педагогика, не знаех как става тази работа, имах някакъв актьорски опит. Бях по-младичък тогава, това е 1988 година. Когато приех първия клас, аз нямах право да бъда председател на комисията, тъй като нямах още научен ценз, но аз избирах децата.

Първият шок беше, че избрах 6 момичета и 2 момчета, а трябваше да избера 4 момичета и 4 момчета. Имах голяма мъжка група войници, които си идваха, тогава беше така. Те си помислиха: "Тоя плейбоя дойде и глей какво прави!"

А между тях, от първия ми випуск, са едни от най-добрите актриси в момента.

Тогава им казах: "Вижте сега, аз ще се уча като вас. Вие ще се учите за артисти, а аз за преподавател!"

Аз съм контактен човек, говоря на "ти" с всеки. Много рядко ми се случва да се превземам да говоря на "ви". Сега, като съм по-дърт, по върви, но на млади години бързо минавах на "ти". Получи се едно доверие между нас. Измислиха да ми викат "мастер" и сега всичките са "мастерчетата".

Стефан Данаилов ( Снимка: Пресфото – БТА)

Те повечето са деца от провинцията. Дошъл от майната си в този град безумен - той се ошашави, не може да се ориентира, а не може само в Академията да седи...

Явяват се проблеми. Аз съм им казвал: "Имате ли проблем, елате го споделете с мен, все пак мога да ви дам съвет, най-малкото, пък мога да ви помогна и финансово - много често и това се е случвало.

А то, влюбването, е много хубаво, макар, че им казвам да внимават с любовта помежду си. Защото си омръзват, започват да си пречат, единият винаги е по-талантлив от другия и върви по-напред, този, който е по-назад, започва да ревнува - това е актьорска привичка, и да пречи на другия. Затова им казвам: "По-разумно, не се юркайте!"

Те са много щастливи и от факта, че още като студенти ги "продавате" много успешно. Работят доста активно, осигурявате им участия.

Пускам ги да участват навсякъде - дали ще са реклами, дали ще ги поканят да играят в някакви масовки, където ги поканят - на кастинги - мастинги, те са винаги там. Никога не съм спрял някой.

Това е начин да те видят. Защото за съжаление, когато дойде четвърти курс и правим някакво представление в Учебния театър, нито режисьори идват, нито директори на театри. За тях оправданието е: "Нямам бройка! Нямам бройка! Нямам бройка!" И това е. А когато си го видял, ти си го искаш и си го взимаш. Това помага, но най-важното е, че попадам на талантливи, красиви и умни деца. Те са добри, а аз ги уча на професионализъм.

Много често им говоря, че театърът е колективно изкуство. Ти ако се забавиш с 20 минути, съсипваш колегите си. И в това отношение съм много строг."

Никой не плащаше на масата на Стефан Данаилов

"Аз добре знам, че е много по-добре е да имаш пари, отколкото да нямаш. При мен така се е случило, че много рано започнах да изкарвам добри парици, покрай киното, а по нататък вече телевизията, концертите и едно друго.

Но от това, което съм изкарал - това, което виждаш, това имам. Мери също беше човек, който нямаше отношение към парите. Нямаше отношение... Даже съм й казвал: "Душко, ти ако беше задържала по сто лева от всеки хонорар, сега можехме да имаме къща в Монако..."

На мен ми прави удоволствие, когато мога да създам удоволствие на някого. Аз не обичам да седя сам. Имам колеги - купува си едно шише водка, отива горе в стаята и кърка сам. Какво е това?! Като имам, имам, като нямам - нямам! Макар че, да чукна на дърво, няма да се докарам да чакам някой да ме покани, за да ям едно кебапче и да пия една чаша вино.

Сега имам нужда от физическа помощ, някой да ми направи едно кафенце, е така..."

Аз съм като "Бърза помощ"

"Голяма част от моите приятели са лекари, най-добрите лекари - кардиолози, хирурзи, да не ги изреждам. Тия, които на мен са ми помагали, покрай мен помагат на други мои приятели. Те пък стават техни приятели и помагат на други, то е верига. Защото знам, какво е да имаш нужда от медицинска помощ.

На ранни години с Мери ни се случи това нещастие с тежкото заболяване на Росен (Цанков), нейния син, и аз разбрах какво е да ти помагат хората в такъв момент.

Аз съм гледал това дете от малък - Росенчо, обичал съм си го, и съм правил всичко възможно, каквото мога да помогна. Майката е тази, която седеше денонощно до леглото му в болницата. 1992 година нямаше нищо. Едва намирахме тези канюли, тръби, които бяха нужни. Аз бях като монтьор по едно време. Антибиотици търсех, които ги нямаше още тук... Но, Бог го пазеше, защото той беше на 30 години, душата.

Та искам да кажа, че след това, което се случи с нас, няма как да не помагам. Имам ли възможност, звъня за най-различни хора, за да отидат при еди кой си доктор... Сега, каквото и да говорим, и да искаш, трудно можеш да отидеш при професор еди кой си. Моята помощ е тази - да се обадя и да помоля да прегледа някой."

До последно страда, че приятелите му са се преселили на Оня свят

"Най-добрите ми приятели си отидоха от този свят. Тези, които наистина ми бяха близки приятели. За съжаление. Общуването с техните съпруги е спорадично, от време на време. То не е това, да си говоря с него.

Някой път ми става тежко, че няма с кого да си споделя нещо. Бих го споделил с Боян Иванов, бих го споделил със Сашо Бръзицов, с Найден Андреев, с тия хора, които винаги съм знаел, че са ме обичали предано, искрено. и са ми били верни приятели. Макар, че е имало години, в които не сме се чували, но приятелствата ни са си оставали трайни.

Сега моите приятели са много по-различни. Повечето близки са ми докторите. Понеже един доктор винаги има отношение към изкуство, театър, кино - те са ми по-интересни. Не общувам много с моите колеги. Там имам някакви особени отношения. И много рядко се чувам с тях. А сега, в момента, в който се намирам, голяма част от тях смятат, че ще ме притеснят. А пък и не искам да ме съжаляват..."

Гришата Вачков и страхът от сцената

"Имах чувството, че ще умра на сцената. Бях много претоварен точно в тия години. Работех непрекъсното - във Военния театър, в Народния театър, снимах по два-три филма, занимавах се с обществена дейност, малко повече се черпех вечерно време, ужким да разтоваря...

И в един момент взех да се страхувам, че ще умра на сцената! Това усещане, че нещо ще ми се случи на сцената, ме беше завладяло. Беше кошмар да отида на работа! Играя и гледам колегата отсреща в очите, партньора си, дали няма да падна и да умра, защото се клатят завесите. А те се клатят от течението. Много гадно усещане!

Тогава отидох на психиатър и той ми каза: "Няма да се отказваш от сцената. Направиш ли го един път, трудно ще се върнеш отново!"

Започнах да спортувам, да се разхождам, да спазвам някакъв режим, но в нито един момент не се отказах да излизам на сцената...

"Ламбо, ние сме с теб."

"Бях дълги години партиен секретар на Народния театър, но повече се занимавах с профсъюзна дейност. Квартири, жилища, заеми - с такива работи се занимавах. Всъщност, моята партийна дейност не беше чак толкова активна. Длъжността не беше и платена като в заводите.

Много мои колеги и приятели са ме питали: "За какво ти трябваше да ставаш партиен секретар?!" А аз им отговарях: "Защото утре като ме викнат в Бюрото и ме попитат: "Артистът еди кой си добър ли е?", ако е някакво дърво, ще каже - "не е добър", а аз няма да кажа такова нещо. Ти даваш оценка за хората, а пък аз знам какво е да се дадат сили на талантливия човек. Тогава за всичко се искаше мнението на партийните ръководства. Това ме беше накарало - просто да бъда полезен.

Та като станаха промените, направиха едно общо събрание, на което мен и директора на театъра Дико Фучеджиев, който също много помагаше на колегите артисти и за битови проблеми и какво ли не, ни изкараха виновници - за какво, не можах да разбера. Хора, които не съм очаквал, скочиха срещу мен.

Тогава Андрейчо Баташов, Бог да го прости това мило момче, и още две млади мои колежки, ми пратиха една бележка: "Ламбо, ние сме с теб." И това ми стигаше.

А иначе, аз съм им правил номера. Тогава имаше митинги всеки ден. Те седят горе, на четвъртия етаж, където са репетиционните зали, и пушат. Паркирам колата пред театъра и я обръщам назад. А багажникът ми пълен с червени знамена, червени шапки - отварям хубаво и започвам уж нещо да ги подреждам. Половината от тези колеги бяха бивши членове на БКП, които станаха изведнъж демократи. Тъпи работи.

А във ВИТИЗ никога не съм говорил за партии, за политическа принадлежност. Който иска, знае кой съм.

Бях си написал молбата да напускам. Нещата се променаха след едно мое представление, което Маргарита Младенова направи, "Лоренцачо" и това промени отношението на колегите. Когато получих "Аскер"-а, разбрах, че е тъпо да се сърдя на моето съсловие, защото някой тръгнал срещу мене.

Същата година станах на 50 години и вдигнах големия купон в Народния театър...

"Да се пребоядисам? Моля?!"

"Трябва да съм изкукуригал! Ако ме гепи, не дай Боже, Алцхаймер, тогава нищо чудно! Няма как!

Аз съм изкарал най-тежките си години с една идея, една идеология, не могат да ме мръднат с топ!

Аз съм си бесепарче по кръв. Боли ме, боли ме, боли ме, и събирам, събирам, събирам, пък изригна.

Активно съм участвал в партийните дела след 2001 година, когато влязох в парламента, а след това и в Изпълнителното бюро и т. н. Бях си възторжен, тичах си по партийни структури давайте, другари, и така... Сега вече с годините малко по встрани наблюдавам процесите, макар, че съм пак поканен и съм заместник председател на партията, бе!

Трябва някой да помага, да успокоява топката в някои моменти. Защото младостта е много екстремна. Ръководството е младо и има опасност да тръгне малко по-революционно, отколкото иска обществото. В този смисъл ми е мъка, когато другари наши, неудовлетворени от това, че не са в парламента, скачат срещу сегашното ръководство. А ни предстоят по-важни дела. Аз съм в партията не за да облагодетелствам себе си, а за да помагам, с каквото мога. И това ми е било кредото цял живот. Но докато мога, ще помагам, макар, че с активна политика вече не мога да се занимавам и няма да се занимавам.

"Желю беше много готин човек."

"Имам една вечер много тъжна с президента Желев. Беше починала дъщеря му. На един бал, първият бал на полицията, мен ме поканиха да водя. Вече му бяха палили книгите пред мавзолея, неговите другари го атакуваха и това нещастие, дето му се случи...

Всичко започна със смешка. Аз се обърках и казах: Тук е президентът на Народна Република България, Желю Желев!

В публиката както седяха - едните цъфнаха, другите се ококориха. Народна Република - къде, бе, Ламбе? После го въртях, суках...

Той беше останал сам на една маса. Отидох и седнах при него. С моята съпруга много преживяхме загубата на дъщеря му, защото това е страшна работа... Говорихме за добрите и лошите неща и оттогава съм с много добри впечатления за този човек.

Аз, ако трябва да разкажа за хората, с които съм контактувал от нашето близко минало, които са били в полезернието на обществото, дали преди 10 ноември, дали след 10 ноември, това си е една книга.

Къщата им с Мери събира куп знаменитости

"Много хора са ме посещавали, хиляди хора. Най-много са идвали мои колеги руснаци. Андрей Миронов и други колеги тука са правили страшни щуротии, не мога да ти опиша... Андрей Миронов, който много рано си отиде, той пък какъв талант, Миша Казаков...

Един път цъфнаха, на път за морето, с още едни приятели. Извадихме с Мерито разни работи, проснаха се на килимите... И Миша Казаков като започна да рецитира Лермонтов, Пушкин, Есенин към четири часа, не спря. Трябва да ти кажа, че ме изумиха.

Имам много хубави срещи в дома ми с много чужденци. По едно време беше модно, като дойде някоя чужда делегация, творческа, да ги водят тук, защото моята къща беше по-артистична. В началото имах едни стари мебели, но ги смених, защото всяка година трябваше да ги претапицирам. Те стават, когато хората един път сядат в седмицата на тях, а тук беше страшно.

Много, много, много хора са идвали в дома ми... С Анджей Вайда тук сме се напивали два-три пъти. То беше много смешно, защото хубаво той пие, а аз к`во пия два пъти повече от него. На сутринта отиде на репетиция мене ме нема! Той напправи две общи репетиции, аз и за двете се успах. Голям резил беше!

Много се харесахме, между другото. Той много искаше да ме снима и ми търсеше роля, която да няма текст, за да не говоря на полски. Имаше един футболист, Лобановски май беше. Той правеше филм за него и там нещо мислеше, но не можа да стане... Уникален човек."

Партньорките - най-големите диви на българската сцена и екран

"С голяма част от тях сме били в една академия и сме се познавали преди те да бъдат Цветана Манева или Виолета Гиндева и т. н. А по времето, когато пробихме вече в киното, те бяха най-добрите актриси, и най-красивите актриси.

С Аня Пенчева в последната му постановка "Актрисата" в Народния театър

С Доротея (Тончева) съм снимал към пет филма, сериали, с Валя Гиндева съм снимал два филма, с Цветана, да не ги изреждам...

Аз съм си ги усещал като мои приятелки, колежки, с които съм си споделял свои проблеми, харесвал съм си ги. Дето се шегувам - и устата ми не мирише. Защото много се интересуват хората какви са ни целувките във филмите... Ами, истински!

"Абе, Бог си има, бе!"

Мери често казваше: "Бог пред теб и ти след него!" Като ме беше страх от самолети, например. Каквото каже Оня отгоре, това е. Дали ще ти даде живот или няма да ти даде живот... Аз преживях такова нещо. Отложил ме е за известно време. Дано да ме задържи по-дълго време тука.

Никога не съм си казвал: "Ей, Ламбе, ти си върхът на сладоледа!"

"Ами, някой ме пази от тая работа. Аз никога не съм си вярвал до такава степен и да кажа: "Аз съм най-велик!"

В моментите, когато съм бил на върха наистина, опашки имаше след мене. Никога не съм си казвал: "Ей, Ламбе, ти си върхът на сладоледа!"...

Нека бъде светъл пътя ти Нагоре, Мастер! Ти си обречен да останеш в сърцата ни!

Екипът на Dir.bg дълбоко скърби заедно с роднините и приятелите на големия актьор! Нашите съболезнования!