Стефан Данаилов: Никога не съм си казвал: "Ей, Ламбе, ти си върхът на сладоледа!"

В уникална изповед пред Impressio, легендата разказва за детството си и хитростите, които прилага, за да се справи с математиката, за приятелите, които вече ги няма, за кризисния момент в живота му след 10 ноември 1989 г., когато много хора му обръщат гръб и го наричат "мръсен комунист", за смелостта да не изневериш на идеите си, каквото и да ти струва това, за периода, в който се страхува, че ще умре на сцената, за жените на живота си, за съпругата Мария, за сина си Владимир, който се жени точно на рождения му ден зад Океана и за писмото, което му е написал.

Стефан Данаилов - ексклузивно пред Impressio.

- Имаше ли все пак и най-малка вероятност и Вие да се пребоядисате партийно след промените?
- Моля?! Как го виждаш това, бе, мойто момиче?! Как, бе, то трябва да съм изкукуригал! Ако ме гепи, не дай Боже, Алцхаймер тогава нищо чудно! Няма как!

Аз съм изкарал най-тежките си години с една идея, една идеология, не могат да ме мръднат с топ!

- А какво Ви кара и до днес, плътно, като един сив кардинал да следите процесите в БСП. Защо сте толкова отдаден на партийните дела, защо Ви боли толкова сърцето за БСП?
- Ами, защото съм си бесепарче по кръв. Боли ме, боли ме, боли ме, и събирам, събирам, събирам, пък изригна.

Активно съм участвал в партийните дела след 2001 година, когато влязох в парламента, а след това и в Изпълнителното бюро и т. н. Бях си възторжен, тичах си по партийни структури давайте, другари, и така... Сега вече с годините малко по встрани наблюдавам процесите, макар, че съм пак поканен и съм заместник председател на партията, бе!

С Ева Шикулска в "24 часа дъжд" (1982)

Трябва някой да помага, да успокоява топката в някои моменти. Защото младостта е много екстремна. Ръководството е младо и има опасност да тръгне малко по-революционно, отколкото иска обществото. В този смисъл ми е мъка, когато другари наши, неудовлетворени от това, че не са в парламента, скачат срещу сегашното ръководство. А ни предстоят по-важни дела. Аз съм в партията не за да облагодетелствам себе си, а за да помагам, с каквото мога. И това ми е било кредото цял живот.

И затова ме притеснява това до оня ден много бил доволен от партията, защото бил в ръководството, в един момент вече не и почва да бъде недоволен от партията, от ръководството... Това създава различни напрежения, хората, се объркват. Говоря за тези, дето ни поддържат. Много често ме питат: "Абе, професоре, какво става?!"

Но докато мога, ще помагам, макар, че с активна политика вече не мога да се занимавам и няма да се занимавам.

"Първият куриер" (1968)

- Бихте ли отличили няколко политици със стойност, в този наш сбъркан преход, независимо от политическите Ви пристрастия?
- Сашо Лилов, Желю Желев...

Желю беше много готин човек. Имам една вечер много тъжна с него. Беше починала дъщеря му. На един бал, първият бал на полицията, мен ме поканиха да водя. Вече му бяха палили книгите пред мавзолея, неговите другари го атакуваха и това нещастие, дето му се случи...

Всичко започна със смешка. Аз се обърках и казах: Тук е президентът на Народна Република България, Желю Желев!

В публиката както седяха - едните цъфнаха, другите се ококориха. Народна Република - къде, бе, Ламбе? После го въртях, суках...

Той беше останал сам на една маса. Отидох и седнах при него. С моята съпруга много преживяхме загубата на дъщеря му, защото това е страшна работа... Говорихме за добрите и лошите неща и оттогава съм с много добри впечатления за този човек.

Аз, ако трябва да разкажа за хората, с които съм контакувал от нашето близко минало, които са били в полезернието на обществото, дали преди 10 ноември, дали след 10 ноември, това си е една книга.

С Катя Паскалева във филма "Иван Кондарев" (1974)

- В дома си сте посрещали доста знаменитости. С кои от тях сте били най-близък? Коя среща, кого няма да забравите никога?
- Много хора са ме посещавали, хиляди хора. Най-много са идвали мои колеги руснаци. Андрей Миронов и други колеги тука са правили страшни щуротии, не мога да ти опиша... Андрей Миронов, който много рано си отиде, той пък какъв талант... (пали цигара) Миша Казаков...

Един път цъфнаха, на път за морето, с още едни приятели. Извадихме с Мерито разни работи, проснаха се на килимите... И Миша Казаков като започна да рецитира Лермонтов, Пушкин, Есенин към четири часа, не спря. Трябва да ти кажа, че ме изумиха.

Имам много хубави срещи в дома ми с много чужденци. По едно време беше модно, като дойде някоя чужда делегация, творческа, да ги водят тук, защото моята къща беше по-артистична. В началото имах едни стари мебели, но ги смених, защото всяка година трябваше да ги претапицирам. Те стават, когато хората един път сядат в седмицата на тях, а тук беше страшно.

Много, много, много хора са идвали в дома ми... С Анджей Вайда тук сме се напивали два-три пъти. То беше много смешно, защото хубаво той пие, а аз к`во пия два пъти повече от него. На сутринта отиде на репетиция мене ме нема! Той напправи две общи репетиции, аз и за двете се успах. Голям резил беше!

Много се харесахме, между другото. Той много искаше да ме снима и ми търсеше роля, която да няма текст, за да не говоря на полски. Имаше един футболист, Лобановски май беше. Той правеше филм за него и там нещо мислеше, но не можа да стане... Уникален човек.

"Път край морето"

- Имате един доста плодотворен италиански период. Как започна кариерата Ви в Италия?
- Италианският ми период дойде много навреме. Това беше точно след като беше затворена "сергията" на българското кино, нямаше работа никаква... Кризи... Не бяхме добре. Историята с Росен... Въобще много беше шантаво.

През 1994 година ми се обадиха от Бояна филм да отида на кастинг за Октопод, който беше егати филма тогава в България. Аз нямаше да отида. Викам си: К`во да ходя сега, в някакъв там епизод да играя... Жена ми обаче ми каза: Бе, Ламбо, иди, бе, братче, и без това седиш като пукел тука, иди...

Отидох. Не чаках на опашки, защото организаторите ме познаваха, а бая хора имаше. Влязох вътре в една заличка, в хотел "Рила", помня го... Вътре един приятен висок човек, доста усмихнат и любезен, имаше преводач, взехме да говорим, гледа ме... В началото бях много пасивен. Но той ме разговори. И с това приключи. Прибрах се.

След известно време ми се обадиха от Бояна филм, че съм одобрен за ролята на Дон Нуцо Марчиано. Кой е този Дон Нуцо Марчиано, де да знам... А той се оказа една от основните роли.

И така почна моята "италианска връзка". Режисьор беше Луиджи Пирели и с него снимах после много, много, много - различни филми, сериали. После с Джани Лепре снимах също. И практически до преди няколко години, аз снимах поне един път в годината, или на две години един път в Италия. И беше чудесно.

"Понеделник сутрин" (1966)

- Завързахте ли някакви италиански приятелства?
- Приятелства много, но поради моето невежество, дето на шега казвам, ако бях учил по една италианска дума на ден за тези години, щях да превеждам сега Бокачо. Обаче...

Визуално по-лесно се справям, думите по ми идват. Но телефонни разговори да водя, е голяма драма!

Можех да завъртя много контакти... Но, така или иначе, имам трайни приятелства. И сега правят интервюта с тях и ги питат какво мислят за мене. Много са ме уважавали и обичали, бих казал, в Италия. И публиката ме харесваше също така.

Спомням си, след промените 1990-1991 година, една американска продукция дойде тук и ме покани и аз снимах с американци. Тогава демократите скочиха: Как може този комунист да снима в американски филми?! Ама хората не се интересуват дали си комунист или не, бе! Дали си артист се интересуват! Това е.

С Виолета Гиндева в "Черните ангели" (1970)

- Партнирали сте си с най-големите диви на българската сцена и екран. Кои ще останат незабравими за Вас?
- С голяма част от тях сме били в една академия и сме се познавали преди те да бъдат Цветана Манева или Виолета Гиндева и т. н. А по времето, когато пробихме вече в киното, те бяха най-добрите актриси, и най-красивите актриси.

С Доротея (Тончева) съм снимал към пет филма, сериали, с Валя Гиндева съм снимал два филма, с Цветана, да не ги изреждам...

Аз съм си ги усещал като мои приятелки, колежки, с които съм си споделял свои проблеми, харесвал съм си ги. Дето се шегувам - и устата ми не мирише. Защото много се интересуват хората какви са ни целувките във филмите... Ами, истински! Поканил съм ги на 9-ти, дано да дойдат. Обичам си ги всичките.

С Виолета Гиндева в "Князът" (1970)

- Жените в живота Ви... Кои можете да наречете така?
- Аз жените много ги уважавам и харесвам. Но една жена имам, това е Мария. Има и други жени в живота ми, които по-кратко са присъствали...

- Ако Ви помоля да изразите с дума или изречение асоциацията, която предизвиква у Вас споменаването на няколко имена...
- Давай...

- Евдокия Данаилова
- Майка ми беше много слънчев човек, аз на нея приличам, общо взето. Пряма, откровена, няма да ти прости нищо, ако трябва да ти го каже преко в очи. Красива жена, музикална, пееше. Но тя си отиде много рано, миличката, аз бях в казармата, и не можа да се порадва на сина си.

- Барбара Брилска
- Една красива жена, имам случка с нея, приятна... Тя даже написа една книга и там пише за мен. И като всяка жена, фантазира повече, отколкото е било реалното.

Един хубав спомен.

- Ирен Кривошиева
- Майка на сина ми.

- Аня Пенчева
- Красива жена. Млада, красива жена. И до ден днешен си е красива. В книгата - повече...

- Интересно е, имали ли сте неуспехи в любовта? Някоя жена отказвала ли е на Стефан Данаилов?
- О, пък отказвали са ми. Ама аз и не съм си искал като хората. Това не съм го измислил аз: "Не е важно да легнеш с жената, въпросът е да я докараш до леглото." Това е качество на мъжа.

- Има ли жена, в която сте бил влюбен, но тя не е отговорила на чувствата Ви?
- Имало е, бе. Особено в младежките години се влюбвах през ден!

Но така - лудо влюбен да съм, и да не съм достигнал до някоя жена, не съм имал такъв случай. Като съм бил влюбен, съм достигал до жената. Преборвал съм се с особата. Да...

Но е хубаво да си влюбен. Аз веднага мога да ти кажа кой е влюбен и кой не е от тези деца, с които общувам, студентите ми. Те се променят. Стават усмихнати, бодри, щастливи. Тя любовта е велика работа, какво ще говорим.

С Невена Коканова в "Дами канят" (1980)

- Изпяхте прекрасното стихотворение "Без сълзи" на Любомир Левчев.

Колко е лесно да бъдеш влюбен

на двадесет години,

на двадесет години.

И колко е лесно

да бъдеш разлюбен...

на двадесет години.

...      ...    ...

А колко е страшно да бъдеш влюбен

на четир'есет години,

на четир'есет години.

И колко е страшно

да бъдеш разлюбен

на четир'есет години...

Без болка.

Без магии.

Без сълзи.

Какво бихте прибавили днес, на 75, към строфите на Левчев?

- То е гениално измислено, какво аз да добавям. Аз съм вече на 75, какво мога да добавя, според теб?! На 75 години не можеш вече и да мечтаеш!

Приятно ми е да виждам девойки и жени, и както сега не вида, хубавото е, че аз бръчки не виждам. Всички жени са еднакви за мен. Дали е на 30-40 или на 20 - едно е... В това отношение те са облагодетелствани.

- Има ли суеверия, в които вярвате?
- Да, аз съм суеверен човек. Минавам винаги по един и същи път, когато отивам на сцената. За различните представления - различно. Както съм тръгнал в началото винаги по този път минавам. Защото решавам, че иначе може да ми се случи нещо.

Всяка вечер по един път минавам от хола през кабинета, казвам на Мери: "Лека нощ", там снимчица има нейна, и си лягам. И никога не го прескачам този момент, защото може да ми се случи нещо.

Суеверен съм и това ме респектира, това хубаво.

- Какво е Бог за Вас?
- Абе, Бог си има, бе! Мери често казваше: "Бог пред теб и ти след него!" Като ме беше страх от самолети, например. Каквото каже Оня отгоре, това е. Дали ще ти даде живот или няма да ти даде живот... Аз преживях такова нещо. Отложил ме е за известно време. Дано да ме задържи по-дълго време тука.

- Смятате ли, че имате грях, който не може да бъде простен, или поне Вие сам на себе си не можете да си го простите?
- Аз съм си задавал въпроса - за да ме докара до там, да не мога да виждам добре, да ме докара да не мога да ходя, какви са ми толкова големи греховете? И съм се питал дни наред! Не откривам такива грехове, вярвай ми!

- Кой е човекът в живота Ви, който заслужава най-дълбокия поклон на благодарност?
- Баща ми, разбира се. Баща ми... Бай Ламби беше чуден човек. Благороден, възпитан, бунтар вътрешен кротък бунтар беше той... Един идеалист, който си отиде от тоя свят разочарован.

Защото по друг начин си е представял прекрасния социализъм, прекрасните времена, заради които е ял боя и се е борил. Финалните му думи бяха: "Не е това, Стьопа, не е това, мойто момче!" И така си отиде огорчен. Като много други хора...

С Георги Калоянчев и Невена Коканова във филма "Инспекторът и нощта" (1963)

- Кое е най-голямато признание, което правите в автобиографичната си книга "Романът на моя живот"?
- Ами, 180 страници са признание. Това са все истини и признания. Аз се опитвам да кажа нещо, което хората не знаят или са го чували по друг начин.

- Дразнил ли сте се от нещо, което си мислят за Вас, а то не е така?
- Никога не съм се дразнил, защото аз като всеки човек лошото не искам да го чувам и бягам от него.

- Как успяхте с такава слава и кариера, да се запазите здраво стъпил на земята?
- Ами, някой ме пази от тая работа. Аз никога не съм си вярвал до такава степен и да кажа: "Аз съм най-велик!"

В моментите, когато съм бил на върха наистина, опашки имаше след мене. Никога не съм си казвал: "Ей, Ламбе, ти си върхът на сладоледа!"

Аз много добре съзнавам, че в моята професия, за да те уважават и да те харесват, трябва да се бориш ежедневно. А не да направиш един филм, да приемеш овациите, и след това да те забравят. Това е най-страшното да те забравят!

В спектакъла "Напразни усилия на любовта" от Шекспир в ТБА

- Какво бихте искали да кажете на сина си Владимир, който зад Океана се жени за своята любима Виктория точно на рождения Ви ден?
- Написал съм му писмо. Ще го изпратя по неговата майка, която отива на сватбата. Заедно с други неща, които съм приготвил за Владето...

Да е жив и здрав. То е много свястно момиченце Викито и го държи този ошашавен младеж, дето и той се лута нагоре-надолу. Поне напоследък е малко по-целенасочен. Може би ще започне скоро да учи медицина, приет е. Дано да се случи, амбициран е този път.

Вече е на 32 години, трябва да гледа семейство. И затова е писмото, което съм му написал - да му разкажа какво е все пак семейство. Пиша му, че моето сърце винаги, докато съм жив, ще бъде отворено за него и неговите проблеми. Пожелавам му, каквото пожелава всеки родител, да е здрав, да е щастлив, да е усмихнат, да е добър, какъвто е в момента.

Той мина през злокобните си моменти, и се освободи от тази злина, която го беше обхванала. Владето...

- Сигурно се вълнувате - на 9-ти вечерта в Народния театър ще отбележите рождения си ден с всички, с които сте работили и сте били близък през годините...
- Много се вълнувам - имам да качвам стълби, да слизам по стълби, не ме питай!

А иначе то всичко ще се случи, каквото трябва да се случи...

С Катя Паскалева във филма "Иван Кондарев" (1974)

- Да, но доколкото знам, от Вас пазят в тайна какво ще става на сцената...
- Кой ти каза, че е тайна?! Аз съм майор Деянов, бе, ало! Тайна. Хм.

Няма тайни, дано да стане добре. Аз не искам да бъде честване на рожден ден, да излизат с приветствия, ала-бала - не.

Тържеството е подчинено повече на книгата и на Стефан Данаилов. И ще бъде с хора, които аз съм си поканил, които познавам.

Това е много интересно, да познаваш 80 на сто от залата, знаеш ли к`во усещане е?! Да познаваш 80 на сто от хората в този салон, в който аз играя толкова години... Няма да бъда на сцената, ще бъда в публиката. И всеки един от тези, които ще дойдат, независимо какви са - политици, граждани, доктори, чиновници, секретарки - по някакъв начин съм ги запомнил в живота си. Сигурно съм пропуснал някого. Салонът е малък. Сега ще кажат - е, тоя грандоман! Трябваше да го направим в НДК или горе в оная зала, спортната, "Армеец", представяш ли си? Хе-хе. Глупости.

Мисля, че ще си е добре...

Честно, моите проблеми са как ще кача 13 стъпала от долния етаж до първи балкон, защото там ще бъде черпнята.

Абе, нямах намерение да правя събитие. Цялата работа тръгна от тая пуста книга! Макар, че не съжалявам, че доста време отделих да разказвам, да говоря, да пишем, да преписваме... Защото все пак, наистина остава нещо: за един артист - Стефан Данаилов.

Със Стефан Гецов в "На всеки километър"

- Като затворят читателите книгата , ще остане ли нещо все пак, зад кулисите, какво ще остане неизвестно от романа на Вашия живот?
- Нищо не остава зад кулисите - втори том ще има.

Абе, мойто момиче, аз, ако взема да разказвам за жените в моя живот, ако взема да разказвам за артистите, с които съм общувал, за политиците, сега само споменавам някои от тях, това са си, знаеш ли колко писания. Сега дори сме съкращавали, за да можем да се поберем в рамките. Много от случките ги няма.

Но аз като отворя, примерно нова пиеса и започна да се разсейвам, да си мисля някакви други работи и да чета с мъка - значи е кофти работа.

А сега, кака ми, разбира се, тя е субективна, казва, че е прочела книгата за една нощ и е много доволна.

Дай, Боже, да не е скучна и на хората, да им е интересна. Това е най-важното.

Интервю на Валерия КАЛЧЕВА

Видео: Павлин ДАСКАЛОВ

Стефан Данаилов мечтае да стане моряк в гражданския флот, макар че няма "морска" кръв. Майка му Евдокия е от Ловеч, а баща му Хараламби Данаилов от Родопите, с. Райково, сега квартал на Смолян.

Дядо му Васил Данаилов е деец на ВМОРО. Стефан има сестра - Росица Данаилова, също актриса, която е 9 години по-голяма от него. Съпруга - Мария Данаилова (1937 - 2014). Има син от актрисата Ирен Кривошиева - Владимир Данаилов.

Едва 12-годишен, участва в игралния филм "Следите остават" (1956). Подготвя се за изпитите по български език и история в Софийския университет, но актьорът Иван Кондов, който тогава е съпруг на сестра му, го посъветва да следва във ВИТИЗ "Кр. Сарафов".

През 1963 г. е приет в класа по актьорско майсторство на проф. Стефан Сърчаджиев. След неговата смърт Данаилов учи при Методи Андонов и проф. Анастас Михайлов. Завършва през 1967 г. и започва работа в Пловдивския театър "Н. О. Масалитинов" (1966 - 1967). Работи в СИФ (1967 - 1973). Член на БКП от 1975 г.

Секретар на първичната партийна организация в Народния театър, както и член на Ленинския районен комитет на БКП.

Първите му роли в киното са във филмите "Понеделник сутрин", "Морето" и "С дъх на бадеми". Популярността идва още след участието в ролята на Иван Загубански от филма "Първият куриер", но избухва с невиждана сила, когато на телевизионния екран се появяват сериите от филма "На всеки километър" (1969). С ролята на майор Деянов го запомня масовата аудитория в България. В периода между първите и вторите серии се снима в "Князът" и "Черните ангели".

За малко напуска театъра и се отдава изцяло на киното. Но през 1973 г. се връща отново, за да се присъедини към трупата на Театъра на Българската армия, а от 1979 г. постъпва в Народния театър "Иван Вазов". Продължава да се снима много в киното и телевизията.

Един от най-добрите си екранни образи създава във филма на Никола Корабов "Иван Кондарев".

След 10 ноември 1989 г. му се налага отново да се доказва и на сцената, и в киното. Премиерата на "Лоренцачо" има шумен успех, а ролята в италианския сериал "Октопод", го прави популярен и в чужбина.

Със Сотир Майноловски и Николай Ишков основават фирма за продуцентска и импресарска дейност - "Олд старс" ООД (1993).

От 1994 г. е съосновател и вицепрезидент на фондация "Авансцена", а от 1996 г. е президент на националния комитет на Международния институт за средиземноморски театър.

Има участия в повече от 80 филма, множество награди от национални театрални и филмови фестивали.

Има награда за най-добра мъжка роля в "Князът" и "Черните ангели" на Фестивала във Варна през 1969 г. Определен е за най-популярния актьор в Чехословакия за 1976 г.

От 1988 г. е преподавател по актьорско майсторство в НАТФИЗ, където е доцент от 1996 г. и професор от 1999 г.

Професор Данаилов е кавалер на най-голямата награда за принос в българската култура - орден "Стара планина", а за 2002 г. получава наградата на Министерството на културата за изключителен принос в българската култура - "Паисий Хилендарски".

В периода 2005 - 2009 г. при управлението на коалиционно правителство на БСП, ДПС и НДСВ е министър на културата.

На 13 септември 2011 г. е кандидат за вицепрезидент с кандидат за президент Ивайло Калфин от БСП.

Специалната награда на журито за филма "На всеки километър" на ФБФ (Варна, 1969)

Носител е на "Аскеер" за поддържаща мъжка роля в "Лоренцачо" (1992).