Стефан Данаилов: Страхувах се, че ще умра на сцената!

В уникална изповед пред Impressio, легендата разказва за детството си и хитростите, които прилага, за да се справи с математиката, за приятелите, които вече ги няма, за кризисния момент в живота му след 10 ноември 1989 г., когато много хора му обръщат гръб и го наричат "мръсен комунист", за смелостта да не изневериш на идеите си, каквото и да ти струва това, за периода, в който се страхува, че ще умре на сцената, за жените на живота си, за съпругата Мария, за сина си Владимир, който се жени точно на рождения му ден зад Океана и за писмото, което му е написал.

Снимка: Павлин Даскалов / Дир.бг

Стефан Данаилов - ексклузивно пред Impressio:

- Като си спомняте за детството, какво се появява в съзнанието Ви най-често, господин Данаилов?
- То си беше едно весело детство моето, като всяко дете, си го спомням с лудории, с глупости...

Между първи и четвърти клас имах една учителка - другарката Божкова, която много ме уважаваше. То беше заради баща ми, защото той беше военен, началник. Тя си ми пишеше петици и шестици по български, по математика...

Но в пети клас, когато дойде друг учител, се оказа, че съм научил таблицата за умножение само до 5. И оттук нататък имах големи проблеми с математиката.

Още

Стефан Данаилов: Никога не съм си казвал: "Ей, Ламбе, ти си върхът на сладоледа!"

До 11 клас, когато часовете накрая на срока бяха по 15 минути, по математика аз бях непрекъснато на дъската. Голям проблем. И не на шега казвам, че ако не бяха ми писали тази тройка накрая, и до сега, до тези години, трябваше да се явявам на изпит по математика. Писмения бях направил за тройка, на нали има и устен. И аз някъде към три часа седях в класната стая и съчинявах теореми, какво ли не правих. Целият се бях изринал. Излизам навън, трима мои приятели ме чакат:

"К`во стана, бе, Ламбо?" А аз: "Де да знам к`во стана!"

Учителят ми по математика винаги говореше в първо лице множествено число. Ние така, ние онака. Виждам го и питим:

"Другарю Шишков, какво става, ще ми пишете ли тройка?" А той: "Ние не знаеме какво да ви отговориме!" Викам: "Вие като не знаете, кой да знае, бе?!" Голямо тичане беше, та получих тройката.

Като бях в осми клас, първи гимназиален, имах четири двойки, дето се вика, почти по всичко. Криех бележника, защото тогова срокът свършваше в навечерието на Нова година и си мислех: "Отиде ми Новата година!" Докато един ден викнали баща ми в гимназията да му кажат, че синът му Стефан е много зле и то по основни предмети.

1946 г., София. Малкият Стефан гласува за република в ръцете на баща си Ламби Данаилов.

Тогава имахме доста сериозен разговор. Майка ми Евдокия беше терористът в къщи. Всъщност, тогава включих, че накрая ще трябва да държа пълна матура и сега е моментът някои предмети да ги освободя. И накрая на матурата държах изпити по български - писмен и по математика - писмен и устен. Всички останали предмети ги бях освободил.

Сега, ако кажа, че само с учене съм го направил, не е така. Аз си бях намерил един ход - да участвам в кръжоци. Да речем, кръжок по химия. Нищо не разбирам по химия! Обаче аз съм първият в кръжока!

Да кажем трябва да се намери сода каустик: "Тате, трябва да намерим сода каустик!" И той, горкия, пращаше хора или ходеше да взема сода каустик от фабрика за оливие.

Имах едни страшно готини шоколадово кафяви мокасини, италиански. Ама, знаеш ли какви готини бяха! И нещо, пробвайки на какво мирише шишето, няколко капки паднаха на обувките ми и ми съсипаха хубавите патъци! Но всъщност, тази доставка, която донесох в това шише със сода каустик, ми оправи много успеха.

По химия, по биология, ама по каквото може да се сетиш, все участвах в кръжока. Бях изчислил, учителката по руски наблюдава танцовия състав - и аз съм там първи! Пък то ми се отдаваха танците! Духова музика, симфоничен оркестър - във всичко участвах, хор - почнах тенор, завърших баритон. Драмсъстави... Тогава 34-та гимназия беше много активна, беше модна и след това стана руско училище - на опашката на Коня при Народното събрание.

Но общо взето, с всичките детски, младежки и юношески лудории, аз гледах на живота ден за ден - да върви купонът, гаджета, иху-аху...

Майка ми веднъж ходила в училище за моята оценка по математика, бая се разправяла. А аз през това време - на концерт на Радиооркестъра на Филхармонията. Митко Стефанов, сина на диригента Васил Стефанов, ми беше пръв приятел и покрай него ходех на класически концерти. Връщам се аз вечерта към 11 часа, защото отидохме и да се почерпим, ама все едно съм получил шестица, и съм си легнал на леглото.

Мама влезе при мен и вика на баща ми:

"Виж го, Ламбе, виж, го, бе! То сърцето му обвито в лайна, то не го трогва нищо, бе!"

"Следите остават" (1956)

- Снимате като дете в киното. Това предизвикваше ли завистта на съучениците Ви?
- На 12 години снимах "Следите остават". Никой не ми е завиждал, защото киното тогова не беше много популярно, но бая се фуках.

Защото след като излезе вече филмът, като ходех на военни лагери в Орешака, там организираха "срещи със Стефан Данаилов", който да разкаже за филма. Но това не ме трогваше много-много.

- Иван Кондов Ви насочва към театъра. Как точно се случи това и благодарен ли сте му днес?
Иван Кондов е човекът, който ме подсети, че мога да се занимавам с тая работа, тъй като аз имах намерение да уча история, право...

Един ден на обяд, той ми каза:

"Абе, Стьопа, така ми викаха в къщи, ти какво ще следваш?" Бях войник и ходех на частни уроци. Викам - това и това. А той: "Абе, какво говориш, бе?! Ти имаш качества за актьор!"

Той ме познаваше добре, живеехме заедно. "Трябва да кандидатстваш във ВИТИЗ. Ти си си за актьор!" А аз като че ли само това чаках - "О, да!"

Той ми помогна да намеря материалите, подготвих се, и така. По това време снимах "Инспекторът и ноща". Това притесняваше другите кандидати, защото си викаха: "Айде-е, тоя снима филм, зет на Иван Кондов, сестра му Росица Данаилова - актриса... Край.

"Черните ангели" (1970)

А аз въобще не съм се съмнявал, че ще вляза в Академията. Дори не знаех, че има първи, втори, трети по ред в класирането и една моя съученичка, която беше във втори курс, ми се обади да ми каже, че съм пети.

Но вече като попаднах в класа на Стефан Сърчаджиев и после Методи Андонов, постепенно разбрах, че съм точно на мястото, на което най-много съм искал.

Голяма част от младите хора по различни причини не могат да се занимават с това, което най-много им се иска, най-много ги тегли и, може би, имат и дарба за него. Бащата, примерно, е решил, че синът трябва да стане лекар, защото това е фамилна професия.

Моята майка много искаше да стана или оперен певец, или доктор, и то гинеколог. Е, к`ъв гинеколог щях да съм, представяш ли си, с тия треперещи ръце?..

Това обърква живота на младите хора и те се чувстват нещастни. Навремето, когато изгрях на небосклона и станах популярния Стефан Данаилов, получавах много писма от млади хора. Споделяха с мен, имах купчини с писма. Съжалявам, че едно наводнение в мазето, ги съсипа. Сега можеше да се разберат много неща от тях - какво са мислили младите хора тогава... Много от тях ми се оплакваха, че трябва да осъществяват нереализираните мечти на родителите си.

Произвеждаме нещастници по този начин!

Когато за пръв път се срещам с новия випуск мои студенти, първите ми въпроси са: "Поддържат ли те твоите родители, искат ли да се занимаваш с тая професия?" За радост, вече повечето ги поддържат.

- Студентите безкрайно много Ви обичат. Всеки втори казва: "Стефан Данаилов ми е като втори баща". Как завоювате доверието им?
- Оня ден в кино "Одеон" излъчиха филма за мен - "Монолог". И децата, сегашният ми клас, отиват да го гледат. И понеже телефонът ми беше непрекъснато зает от приятели и познати, които искаха да споделят мнението си, те не могли да се свържат с мен.

Някъде към 9 без 15 се звъни. Никого не чаках и се учудих даже. Отивам, отварям, и ги гледам - целият клас - 22-ма човека, на вратата. Търсили ме да ми кажат колко им е харесал филма и понеже не съм вдигнал, идват тук. Те редовно идват в къщи - тук им харесва, тук се чувстват спокойни, приятно им е.

И беше много интересно, защото ме гледаха все едно ме виждат за първи път. А тук си репетираме, повечето пъти, когато работим "на маса", както се казва, или четем отделни откъси, го правим тук. И на мен ми е по-удобно, и на тях.

Сега като се наредиха, горките, тука седнаха, и ме гледат като изгорял бушон! Викам:

"Абе, вие не сте ли ме виждали, бе?!"

В "Двете китари", епизод 2 от "На всеки километър" (1969)

Във филма има много материали и ленти от моите млади години, които не са знаели. И всъщност те са видели остаряването на своя учител. Изглежда това ги е впечатлило... Големи сладури са!

А колкото до отношенията, аз мисля, че това е до човека... Аз едно правило знам - никога не се лъжат деца! Покрай тия двамата внуци на Мери, които са и мои, близнаците, никога не съм позволил, ако сме им казали, че ще отидем еди къде си, на другата неделя, като дойдат тук - да съм забравил или да нямам време. Не. В този смисъл, никога не съм превръщал тяхно желание в илюзия. В смисъл: "Абе, друг път..."

Беше ми най-любопитно с първия ми клас във ВИТИЗ. Нямах никакво намерение да се занимавам с педагогика, не знаех как става тази работа, имах някакъв актьорски опит. Бях по-младичък тогава, това е 1988 година. Когато приех първия клас, аз нямах право да бъда председател на комисията, тъй като нямах още научен ценз, но аз избирах децата.

Първият шок беше, че избрах 6 момичета и 2 момчета, а трябваше да избера 4 момичета и 4 момчета. Имах голяма мъжка група войници, които си идваха, тогава беше така. Те си помислиха: "Тоя плейбоя дойде и глей какво прави!"

А между тях, от първия ми випуск, са едни от най-добрите актриси в момента.

Тогава им казах:

"Вижте сега, аз ще се уча като вас. Вие ще се учите за артисти, а аз за преподавател!"

Аз съм контактен човек, говоря на "ти" с всеки. Много рядко ми се случва да се превземам да говоря на "ви". Сега, като съм по-дърт, по върви, но на млади години бързо минавах на "ти". Получи се едно доверие между нас. Измислиха да ми викат "мастер" и сега всичките са "мастерчетата".

Елате на 9 декември в Народния театър вечерта, и ще ги видите всичките! Всичките - а те са много.

С Анета Сотирова в "От нищо нещо" (1979)

- Казвали сте им, когато цяла нощ сте купонясвали заедно: "Който не може да пие, да не го прави, защото сутринта точно в 9 часа сме на репетиция, а аз ще бъда точен!"
- Това е от ония години, когато можех да си позволявам такива работи. И това е правилно: Ако не можеш да бъдеш на другия ден в 9 на работа, т. е. на репетиция, ама не да отидеш като труп, а да се съвземеш, да се събудиш сутринта, тогава хич не идвай в компанията. Но ги водех на много места, абе, въобще купонът беше много голям!

- Мнозина от тях споделят с Вас влюбванията си, проблемите в личния си живот...
- Ами, имат проблеми, бе, те повечето са деца от провинцията. Дошъл от майната си в този град безумен - той се ошашави, не може да се ориентира, а не може само в Академията да седи...

Явяват се проблеми. Аз съм им казвал: "Имате ли проблем, елате го споделете с мен, все пак мога да ви дам съвет, най-малкото, пък мога да ви помогна и финансово - много често и това се е случвало.

А то, влюбването, е много хубаво, макар, че им казвам да внимават с любовта помежду си. Защото си омръзват, започват да си пречат, единият винаги е по-талантлив от другия и върви по-напред, този, който е по-назад, започва да ревнува - това е актьорска привичка, и да пречи на другия. Затова им казвам:

"По-разумно, не се юркайте!"

С Доротея Тончева в "Черните ангели" (1970)

-Те са много щастливи и от факта, че още като студенти ги "продавате" много успешно. Работят доста активно, осигурявате им участия.
- Не съм осигуравял нищо с телефони, а просто съм попадал на добри и талантливи деца. Това е мое правило - пускам ги да участват навсякъде - дали ще са реклами, дали ще ги поканят да играят в някакви масовки, където ги поканят - на кастинги - мастинги, те са винаги там. Никога не съм спрял някой.

Имам едно момиченце сега, което вече три филма засне, докато беше в първи курс и първи семестър на втори курс. Репетират в театър "София", в Народния... Това е начин да те видят. Защото за съжаление, когато дойде четвърти курс и правим някакво представление в Учебния театър, нито режисьори идват, нито директори на театри. За тях оправданието е: "Нямам бройка! Нямам бройка! Нямам бройка!" И това е. А когато си го видял, ти си го искаш и си го взимаш. Това помага, но най-важното е, че попадам на талантливи, красиви и умни деца. Те са добри, а аз ги уча на професионализъм.

Много често им говоря, че театърът е колективно изкуство. Ти ако се забавиш с 20 минути, съсипваш колегите си. И в това отношение съм много строг.

"Дами канят" (1980)

- Известен сте като бохем и ларж човек, подобно на Георги Парцалев. Не сте оставяли през годините някой, който седне на Вашата маса, да плаща за ядене и пиене...
- Много хубаво съм правил. Аз добре знам, че е много по-добре е да имаш пари, отколкото да нямаш.

При мен така се е случило, че много рано започнах да изкарвам добри парици, покрай киното, а по нататък вече телевизията, концертите и едно друго.

Но от това, което съм изкарал - това, което виждаш, това имам. Мери също беше човек, който нямаше отношение към парите. Нямаше отношение... Даже съм й казвал:

"Душко, ти ако беше задържала по сто лева от всеки хонорар, сега можехме да имаме къща в Монако..."

На мен ми прави удоволствие, когато мога да създам удоволствие на някого. Аз не обичам да седя сам. Имам колеги - купува си едно шише водка, отива горе в стаята и кърка сам. Какво е това?! Като имам, имам, като нямам - нямам! Макар че, да чукна на дърво, няма да се докарам да чакам някой да ме покани, за да ям едно кебапче и да пия една чаша вино.

Сега имам нужда от физическа помощ, някой да ми направи едно кафенце, е така...

С Невена Коканова в "Дами канят" (1980)

- Много сте помагал на колеги, дори на непознати хора...
- Това е пак до човека... Аз съм като "Бърза помощ". Голяма част от моите приятели са лекари, най-добрите лекари - кардиолози, хирурзи, да не ги изреждам. Сега на тържеството, целият ми втори ред са доктори. Тия, които на мен са ми помагали, покрай мен помагат на други мои приятели. Те пък стават техни приятели и помагат на други, то е верига. Защото знам, какво е да имаш нужда от медицинска помощ.

На ранни години с Мери ни се случи това нещастие с тежкото заболяване на Росен (Цанков), нейния син, и аз разбрах какво е да ти помагат хората в такъв момент.

Аз съм гледал това дете от малък - Росенчо, обичал съм си го, и съм правил всичко възможно, каквото мога да помогна. Майката е тази, която седеше денонощно до леглото му в болницата. 1992 година нямаше нищо. Едва намирахме тези канюли, тръби, които бяха нужни. Аз бях като монтьор по едно време. Антибиотици търсех, които ги нямаше още тук... Но, Бог го пазеше, защото той беше на 30 години, душата.

Та искам да кажа, че след това, което се случи с нас, няма как да не помагам. Имам ли възможност, звъня за най-различни хора, за да отидат при еди кой си доктор... Сега, каквото и да говорим, и да искаш, трудно можеш да отидеш при професор еди кой си. Моята помощ е тази - да се обадя и да помоля да прегледа някой.

- Като погледнете назад - кои са най-близките Ви приятели?
- Най-добрите ми приятели си отидоха от този свят. Тези, които наистина ми бяха близки приятели. За съжаление. Общуването с техните съпруги е спорадично, от време на време. То не е това, да си говоря с него.

Някой път ми става тежко, че няма с кого да си споделя нещо. Бих го споделил с Боян Иванов, бих го споделил със Сашо Бръзицов, с Найден Андреев, с тия хора, които винаги съм знаел, че са ме обичали предано, искрено. и са ми били верни приятели. Макар, че е имало години, в които не сме се чували, но приятелствата ни са си оставали трайни.

Сега моите приятели са много по-различни. Повечето близки са ми докторите. Понеже един доктор винаги има отношение към изкуство, театър, кино - те са ми по-интересни. Не общувам много с моите колеги. Там имам някакви особени отношения. И много рядко се чувам с тях. А сега, в момента, в който се намирам, голяма част от тях смятат, че ще ме притеснят. А пък и не искам да ме съжаляват...

С Григор Вачков в "На всеки километър"

- Много тежко сте понесли вестта, че Григор Вачков си е отишъл. Дори това е отключило при Вас страх от сцената, имали сте паник атаки. Какво точно се случи?
- Да, то оттам се запали. Имах чувството, че ще умра на сцената. Бях много претоварен точно в тия години. Работех непрекъсното - във Военния театър, в Народния театър, снимах по два-три филма, занимавах се с обществена дейност, малко повече се черпех вечерно време, ужким да разтоваря...

И в един момент взех да се страхувам, че ще умра на сцената! Това усещане, че нещо ще ми се случи на сцената, ме беше завладяло. Беше кошмар да отида на работа! Играя и гледам колегата отсреща в очите, партньора си, дали няма да падна и да умра, защото се клатят завесите. А те се клатят от течението. Много гадно усещане!

Тогава отидох на психиатър и той ми каза: "Няма да се отказваш от сцената. Направиш ли го един път, трудно ще се върнеш отново!"

Започнах да спортувам, да се разхождам, да спазвам някакъв режим, но в нито един момент не се отказах да излизам на сцената...

„Борис I“ (1985)

- Има един много възлов момент във Вашия живот. Той е след 10 ноември 1989 г., когато колегите Ви се "пребоядисват" масово, а вие оставате верен на идеите си. Коя е историята, която най-много Ви нарани в това време на жестоко противопоставяне?
- Нараняването беше на едно събрание...

Бях дълги години партиен секретар на Народния театър, но повече се занимавах с профсъюзна дейност. Квартири, жилища, заеми - с такива работи се занимавах. Всъщност, моята партийна дейност не беше чак толкова активна. Длъжността не беше и платена като в заводите.

С Пепа Николова в "На всеки километър"

Много мои колеги и приятели са ме питали: "За какво ти трябваше да ставаш партиен секретар?!" А аз им отговарях: "Защото утре като ме викнат в Бюрото и ме попитат: "Артистът еди кой си добър ли е?", ако е някакво дърво, ще каже - "не е добър", а аз няма да кажа такова нещо. Ти даваш оценка за хората, а пък аз знам какво е да се дадат сили на талантливия човек. Тогава за всичко се искаше мнението на партийните ръководства.

Това ме беше накарало - просто да бъда полезен.

Та като станаха промените, направиха едно общо събрание, на което мен и директора на театъра Дико Фучеджиев, който също много помагаше на колегите артисти и за битови проблеми и какво ли не, ни изкараха виновници - за какво, не можах да разбера. Хора, които не съм очаквал, скочиха срещу мен.

Тогава Андрейчо Баташов, Бог да го прости това мило момче, и още две млади мои колежки, ми пратиха една бележка: "Ламбо, ние сме с теб." И това ми стигаше.

А иначе, аз съм им правил номера. Тогава имаше митинги всеки ден. Те седят горе, на четвъртия етаж, където са репетиционните зали, и пушат. Паркирам колата пред театъра и я обръщам назад. А багажникът ми пълен с червени знамена, червени шапки - отварям хубаво и започвам уж нещо да ги подреждам. Половината от тези колеги бяха бивши членове на БКП, които станаха изведнъж демократи. Тъпи работи.

А във ВИТИЗ никога не съм говорил за партии, за политическа принадлежност. Който иска, знае кой съм.

- В този период сте били готов да зарежете театъра...
- Бях си написал молбата да напускам. Нещата се променаха след едно мое представление, което Маргарита Младенова направи, "Лоренцачо" и това промени отношението на колегите. Когато получих "Аскер"-а, разбрах, че е тъпо да се сърдя на моето съсловие, защото някой тръгнал срещу мене.

Същата година станах на 50 години и вдигнах големия купон в Народния театър...

Интервю на Валерия КАЛЧЕВА

Видео: Павлин ДАСКАЛОВ

(Утре следва продължение)

"Князът" (1970)

Стефан Данаилов мечтае да стане моряк в гражданския флот, макар че няма "морска" кръв. Майка му Евдокия е от Ловеч, а баща му Хараламби Данаилов от Родопите, с. Райково, сега квартал на Смолян.

Дядо му Васил Данаилов е деец на ВМОРО. Стефан има сестра - Росица Данаилова, също актриса, която е 9 години по-голяма от него. Съпруга - Мария Данаилова (1937 - 2014). Има син от актрисата Ирен Кривошиева - Владимир Данаилов.

Едва 12-годишен, участва в игралния филм "Следите остават" (1956). Подготвя се за изпитите по български език и история в Софийския университет, но актьорът Иван Кондов, който тогава е съпруг на сестра му, го посъветва да следва във ВИТИЗ "Кр. Сарафов".

През 1963 г. е приет в класа по актьорско майсторство на проф. Стефан Сърчаджиев. След неговата смърт Данаилов учи при Методи Андонов и проф. Анастас Михайлов. Завършва през 1967 г. и започва работа в Пловдивския театър "Н. О. Масалитинов" (1966 - 1967). Работи в СИФ (1967 - 1973). Член на БКП от 1975 г.

Секретар на първичната партийна организация в Народния театър, както и член на Ленинския районен комитет на БКП.

Първите му роли в киното са във филмите "Понеделник сутрин", "Морето" и "С дъх на бадеми". Популярността идва още след участието в ролята на Иван Загубански от филма "Първият куриер", но избухва с невиждана сила, когато на телевизионния екран се появяват сериите от филма "На всеки километър" (1969). С ролята на майор Деянов го запомня масовата аудитория в България. В периода между първите и вторите серии се снима в "Князът" и "Черните ангели".

За малко напуска театъра и се отдава изцяло на киното. Но през 1973 г. се връща отново, за да се присъедини към трупата на Театъра на Българската армия, а от 1979 г. постъпва в Народния театър "Иван Вазов". Продължава да се снима много в киното и телевизията.

Един от най-добрите си екранни образи създава във филма на Никола Корабов "Иван Кондарев".

След 10 ноември 1989 г. му се налага отново да се доказва и на сцената, и в киното. Премиерата на "Лоренцачо" има шумен успех, а ролята в италианския сериал "Октопод", го прави популярен и в чужбина.

Със Сотир Майноловски и Николай Ишков основават фирма за продуцентска и импресарска дейност - "Олд старс" ООД (1993).

От 1994 г. е съосновател и вицепрезидент на фондация "Авансцена", а от 1996 г. е президент на националния комитет на Международния институт за средиземноморски театър.

Има участия в повече от 80 филма, множество награди от национални театрални и филмови фестивали.

Има награда за най-добра мъжка роля в "Князът" и "Черните ангели" на Фестивала във Варна през 1969 г. Определен е за най-популярния актьор в Чехословакия за 1976 г.

От 1988 г. е преподавател по актьорско майсторство в НАТФИЗ, където е доцент от 1996 г. и професор от 1999 г.

Професор Данаилов е кавалер на най-голямата награда за принос в българската култура - орден "Стара планина", а за 2002 г. получава наградата на Министерството на културата за изключителен принос в българската култура - "Паисий Хилендарски".

В периода 2005 - 2009 г. при управлението на коалиционно правителство на БСП, ДПС и НДСВ е министър на културата.

На 13 септември 2011 г. е кандидат за вицепрезидент с кандидат за президент Ивайло Калфин от БСП.

Специалната награда на журито за филма "На всеки километър" на ФБФ (Варна, 1969)

Носител е на "Аскеер" за поддържаща мъжка роля в "Лоренцачо" (1992).