Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

"Задочните репортажи" на Георги Марков сякаш са писани днес

НАПИСАНОТО ОСТАВА

"Задочните репортажи" на Георги Марков сякаш са писани днес

Писателят отнесе в Отвъдното образа на човека с "чадъра", който посегна на живота му през 1978-а

Снимки: Личен архив на семейството на писателя/Колаж: Dir.bg

Едва ли има българин, който да не знае кой е Георги Марков. Името му се превърна в символ на дисидентството, а смъртта му все още е обвита в мрака на "българските потайности". Сигурно е само едно - на 7 септември 1978 г. на моста "Ватерло" в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма, и на 11 септември издъхна в лондонската болница "Сейнт Джеймс". След неговата смърт на Запад излизат книгите му "Есета" и "Задочни репортажи за България". Последната е публкувана у нас едва след Десети ноември 1989 г. Любопитното е, че докато преди считахме тази книга за нещо, което прави дисекция на соца и тоталитарната власт, днес тя звучи също толкова актуално и за сегашното ни общество. Следва да се замислим дали системата, или ние сме виновни за живота си. Има ли нещо "сбъркано" в народопсихологията на българина, че да се случва все така - да допускаме едни и същи грешки, без да можем да се променим дори когато декларираме, че имаме воля за промяна?!

"Своите "Задочни репортажи за България" Георги Марков пише в Англия, в продължение на две години. Когато човек заживее извън родината си, той започва неволно да идеализира някои страни от живота в нея така, както старите хора — своята младост. Същевременно се отърсва от редица национални, социални, културни предразсъдъци, погледът му се изостря от постоянното взиране в себе си, оценките му стават резки и крайни, понякога дори обидни за страната, която е бил принуден да напусне и в която не може повече да се върне", пише в предговора към българското издание на книгата Георги Борисов.

Но повечето от кратките откъси /б.а. със съкращения/ всъщност изглеждат "универсално обективни" и за нашето Днес. Ето защо провокират към сериозен размисъл.

Предлагаме ви кратки откъси от "Задочните репортажи" на Георги Марков:

ПОРАЖЕНИЯТА НА КУЛТА

Още

"Задочни репортажи за България" на Георги Марков за първи път на българска сцена

"Задочни репортажи за България" на Георги Марков за първи път на българска сцена

Много пъти съм си мислил, че едно нещо трябва да се признае на съвременните източноевропейски режими: фантастичната им способност да поощряват, развиват и усъвършенствуват лошото у човека. Едва ли някога преди хората са били свидетели на по-съвършена и по-ефектна методология за освобождаване на човека от всякакви нравствени задръжки, от чувство за отговорност и превръщането му в постоянен инкубатор на злина. Никой преди не е предлагал такава съвършена школа за създаване на черни души. И пак всичко започна с насаждането на култопоклонничество, на преклонение и боготворене на хора, които отъждествяваха сами себе си с партията, страната, света и дори смисъла да се живее. Веднъж щом като изплашеният и тероризиран човек е доведен до състояние да падне на колене и да извика "Ти си всичко, аз съм нищо!", самият факт на самоотхвърлянето, на самооплюването не само спасява от терора, но и внезапно открива хоризонтите на нов, странен вид свобода. Отрекли независимостта, силата и красотата на собствения си ум и собствения си характер и попаднали в мъртвото течение на култаджийската власт, хората получават свободата да не мислят, да не разбират, да не възразяват, да не протестират, а да приемат всичко като предопределена даденост. Дотогава, докато пеят "Осанна" на вожда, те са свободни от отговорности за това, което вършат, дотогава, докато следват партийната линия, те притежават доживотни индулгенции за опрощаване на възможните и вероятните грехове.

И тъй като култът и партийната идеология превръщат обществената съвест в диалектически променлива безскрупулност, индивидуалната съвест губи своя обществен заряд и чувството за отговорност неспасяемо изчезва.

Снимка: Личен архив на семейството на писателя

БИОГРАФИЯ НА ВЛАСТТА

Едва ли някой би могъл да оспори, че животът на всеки български гражданин се намира в постоянна и цялостна зависимост от властта на режима, който управлява страната. Това се отнася както за правото на живеене, така и за начина на живеене. Точно както Джордж Оруел описа в романа си "1984", мислите и действията на всеки човек у нас се надзирават и контролират от властта и нейните органи. По своята всеобхватност този контрол надминава всички познати от историята диктатури. Нещо повече, развитието на всекиго у нас, независимо от способности и недостатъци, се предопределя от отношението на властта към него.

Още

Благой Бойчев: Изгубено е само онова поколение, което е загубило споделените ценности

Благой Бойчев: Изгубено е само онова поколение, което е загубило споделените ценности

Затова съвсем естествено е желанието на всекиго да знае кой стои зад тази власт, кой я представлява, кой се отъждествява с нея. Кои са хората, които командват движението на обществената машина, тези, които издават заповедите, и тези, които ги привеждат в изпълнение. Кои са тези, на които историята би могла един ден да потърси отговорност?

Но какво представляваха хората, които ни управляваха? Откъде бяха дошли, как се бяха издигнали, как работеха, какъв беше техният вътрешен живот, какви бяха интересите им, характерите им? Човек не можеше да разбере нищо от речите им, защото сякаш всичките им речи се пишеха от един и същ човек и произнасяха горе-долу с един и същ глас.

1964 г. Георги Марков, съпругата му Здравка и Никола Рударов в Драгалевци (Снимка: БТА)

ЗАЩО ХОРАТА КРАДАТ ОТ "СВОЯТА" ДЪРЖАВА?

Присвояването на държавна собственост, или по-направо казано — краденето от държавата, е едно от най-типичните явления, характеризиращи същността на обществените явления във всяка т.нар. народна демокрация. Фактическата страна на това явление, както и неговият размер не подлежат на никакво съмнение. За онзи, който все пак иска да се увери по-добре, достатъчно е да посети който и да е окръжен съд в България по което и да е време на работната седмица.

Първият и най-прекият отговор на въпроса "Защо хората крадат от своята държава" е, че тези хора не смятат тази държава за своя, а за чужда.

Но нещата не са толкова прости, защото на такъв отговор може да се каже, че между крадците, минали и не минали през съдебните зали, има много голям брой хора, за които може да се вярва, че искрено са смятали държавата за своя, много или малко са били рожби на режима.

Нямам никакво намерение да отричам ролята на човешката алчност, користолюбие, безотговорност, лекомислие и други недостатъци. Роля, която винаги е намирала своите изпълнители. Но когато престъпността придобие един наистина масов характер, когато едва ли не всяко материално подотчетно лице се оказва под непрестанно подозрение в злоупотреба, когато през съдилищата минава безспирен поток от хора, тогава явно обяснението не е в черното минало, нито в разложителното влияние на класовия враг, нито в неизживени буржоазни привички. Престъпността очевидно се подхранва от самата действителност, тя е пуснала своите корени дълбоко в нея и тъй като почвата е твърде благоприятна, се развива със застрашителна бързина.

Тая посока ни води при вътрешните мотиви на хората, които дръзват да присвояват обществена собственост. Аз лично съм провел немалко разговори било с осъждани граждани, било с хора, за които съм знаел, че са "свили" нещо зад гърба си. Мога да кажа, че всички тези граждани са обединени от една обща и категорично подчертана линия — че те смятат онова, което са извършили, за напълно справедливо, или по-точно за скрито поправяне на обществената несправедливост спрямо тях.

"Най-големият крадец тук е държавата, така че няма нищо грешно, ако човек се опита да си върне малко от откраднатото" — беше оправданието на мой познат шофьор на камион, който правеше "черни" курсове.

Ала едновременно с чувството, че поправят сурова обществена несправедливост, в хората, които бяха започнали да присвояват държавни вещи или пари, се надигна и едно-друго оправдание, което в последните години щеше да стане нещо като идеологическа мотивировка на кражбата.

"Всички крадат! А тия, които са най-горе, крадат най-много!" — тези думи съм ги слушал десетки пъти при най-различни обстоятелства. Било когато кварталният зарзаватчия "удря" паланзата, било когато келнер надписва, било когато човек забележи, че помпата на бензиностанцията вкарва в резервоара въздух или когато пробутат развалена или некачествена стока.

Ето че примерът на ръководителите, на видните граждани, на началниците развързва ръцете на обикновените граждани. Чувството на безотговорност, което се лее отгоре, попива дълбоко долу, в почвата. И бариерата на скрупулните задръжки, остатъци от вековен народен морал, се вдига със страшния въпрос:

"Защо не?"

И като свържем рухването на нравствеността с изчезването на идеалите, отговорът на въпроса "ЗАЩО ХОРАТА КРАДАТ ОТ СВОЯТА ДЪРЖАВА?" става пределно ясен.

Според западната преса този жест на Георги Марков бил адресиран към комунистическата власт у нас. Снимка: Личен архив на семейството на писателя

ИЗКУСТВОТО НА ПАРТИЙНАТА КАРИЕРА

Преди няколко години, с цел да си възстановя липсващата ми писателска документация, както и да задържа изчезващи във времето спомени, започнах да записвам всичко по-съществено, което по различни поводи си спомнях за всички хора, с които животът малко или много ме е свързвал. Тези записки поставям в папка-азбучник със заглавие "Хората, които познавах".

Но когато прочетох така записаните откъслечни спомени за една определена група хора — тази на преуспели в партийна или държавна кариера български граждани, — бях изненадан от голямото сходство не само на техните кариери и на използуваните методи, но и на техните характери, гражданско поведение и духовен живот. За мен те всички, събрани заедно, представляват колективния образ на партийния кариерист, който пък е едно от главните действуващи лица в днешната драма на българския народ. Затова ми се иска да се опитам да обрисувам, макар и най-общо, този колективен образ така, както той е представен от тази амбициозна, устремена армия от партийни и държавни кариеристи, апаратчици, функционери, дейци и служители, чиято единствена цел в живота е да се издигнат по-високо по стълбата на властта. Човек може само да се учуди, когато види как магията на властта превръща хора с най-различни душевности, с най-различни интереси, с най-различни характери в полууниформени същества, банално подобни едно на друго.

Неведнъж съм оставал смаян от почти фантастичното преобразяване на мой познат или приятел, след като той поеме пътя на най-бързата обществена кариера. Колко пъти ние си казвахме:

"Какво стана с този човек? Той не беше такъв!"

Трябваше ни време, за да разберем, че се заблуждаваме. Струва ми се, че нашият отказ да приемем реалността беше израз на най-наивен (макар и необходим) оптимизъм. Истината беше, че човекът (за когото ставаше дума) винаги си е бил "такъв", но ние не бяхме го забелязали.

Най-голямата и най-силната рожба на чувството за собствена некадърност е завистта.

"Ако можем да превърнем завистта у нас в енергия, тогава водородната бомба би изглеждала детска играчка!" — казваше един от старите работници в нашата фабрика.

Една от първите общи черти на всички обществено-партийни кариеристи, която черта изпъква при моите наблюдения, е тяхната първоначална и последователна грижа за биографията. Тъкмо в България съм чул и записал странния израз:

"Трябва да си поочистиш малко личността!"

Миг на семейно щастие: Писателят с втората си съпруга Здравка Лекова заедно на море (Снимка: Личен архив на семейството на писателя)

"Поочистването" на личността означаваше слагане в ред на биографията. Ако произходът на кандидата за обществена кариера не е от най-внушителните, нищо не му пречи да го промени, като припише някое и друго героично дело било на родители, било на роднини. Ако нищо не може да се направи с миналото, хората го правят с настоящето.

Излишно е да се казва, че всички сериозни кандидати за обществено-партийна кариера своевременно са станали членове на партията. Само лунатик може да остане безпартиен и да си мисли за кариера. Колкото и гениален да е някой в собственото си поле, в България той няма никакви шансове да се издигне административно, ако не е член на партията. Тази дискриминация на безпартийните в България надминава всякакъв вид познати днес по света расистки, религиозни или националистически дискриминации.

И ето тук, в партийната организация, ние се натъкваме на втора обща черта. Поведението. Ако от кандидата за успех във всяка област на човешкото творчество се иска да изяви своята индивидуалност или своята съзидателна неповторимост, от партийния член се иска пълен отказ от всичко отличително или, с други думи, пълно униформено безличие. По принцип кандидатът за партийна кариера трябва да бъде по-безличен от другите, поне що се отнася до външното партийно приличие.

Сватбата с Анабел (Снимка: Личен архив на семейството на писателя)

Да бъдеш добър партиен член означава винаги да си съгласен с висшето партийно ръководство и да проявяваш умерена инициатива в определената от него посока, да нямаш никакво собствено мнение по основните въпроси, нито да се опитваш да го имаш. Партията и партийната линия са даденост, която не подлежи на никакви въпроси. Никога няма да забравя пълното самообезличаване на един поет, който внезапно бе завладян от патологичното желание да бъде литературен кмет. Виждали ли сте човек, който в пет минути да изкаже две мнения, отстоящи точно на сто и осемдесет градуса едно от друго? При това, без да му мигне окото.

Но кариерата не се изгражда само с последователното придържане до партийната линия, колкото и променлива да е тя. Всяка кариера в българския обществен живот днес се прави чрез борба вътре в партията и около линията. Няма човешка организация или партийна групировка, в която се раздават облаги без борба. Наличността на кокала моментално създава лагери, които са в нестихваща вътрешна война. И точно тази война предоставя на всеки малък партиен кандидат за Наполеон възможността да направи блестяща кариера.

Георги Марков с дъщеря си Александра-Райна и съпругата си Анабел в двора на църквата "Сейнт Уити" в Дорсет. Зад тримата се вижда мястото, където няколко месеца по-късно писателят ще бъде погребан. Снимка: Личен архив на семейството на писателя

В моите млади години за известно време бях нещо като довереник на един стар, опитен, пропит с ирония и цинизъм партиен боец. Той смяташе, че аз ще се впусна в "голямата игра", както той наричаше борбата за партийна кариера, и наставнически ми повтаряше правила, които наричаше "златни". Ето някои от тях:

"Когато си в средата между два враждуващи лагера, никога не се опитвай да играеш ролята на помирител. Помирителят е този, който винаги губи!"

"Много здрава кариера се прави, ако прецениш правилно и заложиш на привидно губещата страна!"

"Запомни! Никой функционер у нас не представлява само себе си. Той е представител на цяла верига хора над него. За да нямаш никакви грешки, трябва веднага да идентифицираш веригата и да имаш ясна представа за относителната сила или слабост на тия, които я образуват!"

"Когато търсиш съюзници, направи се необходим! Колкото и силни да са известни хора, твоята подкрепа винаги може да им е нужна!"

"Най-верни съюзници са онези, които най-здраво са обвързани с тебе! А най-обвързващото средство е взаимната мръсотийка!"

"Майсторите в кариерата умеят да обвържат другите към себе си, но рядко себе си към другите!"

Така ме учеше този опитен човек.

Щастливият баща с малката Саша (Снимка: Личен архив на семейството на писателя)

И сега стигаме до най-съществената част от правенето на кариерата — идеологическата част. Както повечето криминални престъпници предварително оправдават престъплението, което възнамеряват да извършат, чрез своя морален критерий, така и човекът на обществената кариера се опитва да установи свои критерии, чрез които да оправдае бъдещите си действия. От всичко, което знам, виждам, че най-сигурното, най-често използуваното и най-приемливото оправдание на обществените кариеристи в България е, че са действували заради щастието на другите или в интерес на народа. Твърде често под "народа" те разбират единствено себе си и своите приятели. Няма по-удобно оправдание за всички простъпки, подлости, низости, глупости от това да се твърди, че сте ги извършили в името на народа, когото така много обичате. Народът в случая е добър сапун за измиване на ръцете, без значение с какво човек ги е изцапал. Още по-добър сапун е партията. Всичките изброени от мен другари са твърдели в разни времена и по различни поводи, че не те, а партията ги е издигнала и че всичко, което те правят, го правят заради партията. Те знаят, че не е никак важно дали някой вярва на подобни обяснения. Важното е да се казват. И затова една от най-честите фрази, която човек може да чуе от всеки по-високопоставен другар, е:

"Аз не съм забравил, че партията и народът ме издигнаха, другари!" Истината в случая е, че човекът се е издигнал сам, често пъти с лакти, нокти и зъби, с напор и щурм, с по-малки и по-големи жертви, и че всичко, което е правил, е било в негово собствено име.

Но нека се върна на портрета на посредствеността. Мисля, че в основата стои "хитрещината" на дребния човек, на родения служител и изпълнител на чуждата воля.

На 7 септември 1978 г. на лондонската автобусна спирка “Ватерло” непознат мъж се блъска в писателя. Марков умира четири дни по-късно заради сърдечна недостатъчност. Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Дори фанатични религиозни обреди на преклонение пред някакъв бог отстъпват пред обредната сервилност на хората от върха. Първото и главно съображение на всеки от тях по пътя на цялата му кариера са били именно сляпото подчинение и лакейското усърдие за задоволяване на тези над тях.

И след като главната добродетел на първите ръководители в една диктаторска страна е лакейщината, логично същата става главна добродетел, която се търси у всекиго по-надолу, във всеки кандидат за издигане, без оглед на неговата индивидуалност.

Затова първото нещо, което прави един нов кандидат за кариера, състезател в полето на посредствеността, е да се опита да бъде необходим на някой по-силен от него, или както казва народът, "да стане човек на началника". Забележете, абсолютно всички граждани, издигнали се чрез партийно-обществена кариера, са започнали пътя си като човек на някой по-висок и по-силен от тях. Т.е. закачили са се на буксир. Спечелването на доверието и привързаността на "влекача-шеф" става изключително чрез служене нему, чрез най-открита и банална лакейщина".

Заб. ред. "Задочни репортажи от България" е писана през 70-те години на миналия век, т.е. преди 50 години.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През 1962 г. излиза "Мъже", наградена като Най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", които утвърждават Георги Марков като един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия, където живее брат му Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си, но сътрудничи и на Дойче Веле и Радио "Свободна Европа". През 1974 г. на лондонска сцена е поставена пиесата му "Да се провреш под дъгата", а през август същата година пиесата му "Архангел Михаил" спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург. Георги Марков вече е познато лице в чужбина, когато в България е обявен за "невъзвращенец" и "враг". До онзи следобед на 7 септември 1978-а, когато усеща нещо като ужилване в крака. Някакъв човек е изпуснал чадъра си в краката му. Навежда се да го вдигне и вдига глава. Сигурно е видял лицето на онзи човек с... "българския чадър". Отнася образа на своя убиец в гроба си... В родината си вече отдавна е бил като "мъртъв", но словата му са живи, и за жалост - актуални и днес.

Коментирай 103

1/1

Снимки: Личен архив на семейството на писателя/Колаж: Dir.bg

Снимка: Личен архив на семейството на писателя

Щастливият баща с малката Саша (Снимка: Личен архив на семейството на писателя)

Миг на семейно щастие: Писателят с втората си съпруга Здравка Лекова заедно на море (Снимка: Личен архив на семейството на писателя)

Георги Марков с дъщеря си Александра-Райна и съпругата си Анабел в двора на църквата "Сейнт Уити" в Дорсет. Зад тримата се вижда мястото, където няколко месеца по-късно писателят ще бъде погребан. Снимка: Личен архив на семейството на писателя

Снимка: Личен архив на семейството на писателя

Сватбата с Анабел (Снимка: Личен архив на семейството на писателя)

1964 г. Георги Марков, съпругата му Здравка и Никола Рударов в Драгалевци (Снимка: БТА)

На 7 септември 1978 г. на лондонската автобусна спирка “Ватерло” непознат мъж се блъска в писателя. Марков умира четири дни по-късно заради сърдечна недостатъчност. Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Според западната преса този жест на Георги Марков бил адресиран към комунистическата власт у нас. Снимка: Личен архив на семейството на писателя

Календар

Препоръчваме ви

Кърк Дъглас и Ан Байдънс - 65 години кино и любов, и любов като "на кино"

Двамата столетници изгубват син, тя преборва рака, а той инсулта и депресията - в добро и зло, винаги един до друг

Тя е Мерилин на 40-те и има същия фатален край

Вероника Лейк била ухажвана от Онасис, а прическата й подражавали най-големите звезди на Холивуд

Държавата отказала стипендия на автора на химна на народните будители

Добри Христов бил пратен да учи в Прага с даренията на съграждани

Преди 105 години Яворов напуска живота охулен и изоставен

"Ако не умрях в Македония, то поне да умра тъй, както бях приготвен за нея" - да бъде погребан в четническите си дрехи е едно от последните желания на поета-революционер

Йордан Радичков: Не мислете има ли го няма ли го Бог, живейте така, все едно го има...

На 24 октомври се навършват 90 години от рождението на големия ни писател

Историци доказаха, че Висоцки е евреин

Учените Ткаченко и Калницки проучиха родословното дърво на знаменития бард