Преди време ви представихме книгата на Еми Мариянска "НЕвярно с оригинала", която бе окачествена от юридическия консултант адв. Яничка Методиева като "токов удар" срещу целия ни Преход и неговото отражение върху обикновените хора".

На публичната фейсбук страница на авторката не закъсняха и отзивите на първите читатели на романа. Цитираме част от тях:

Купи книгата

"...правдиво от първите редове, но горчи повече от кофеина в кафето ми", "реалистична картина на половината ми живот", "авторката трябва да бъде наречена "перо на онеправданите", "жесток удар по кривото ни съвремие", "препоръчвам да прочетете тази книга, която проникновено е обрисувала типажите и образа на живот в последните ни три десетилетия", "жесток портрет на Прехода" и пр.

Има и мнения на хора, които възприемат героите на романа като свои близки:

"... главната героиня Яна все едно е моята племенница - и тя е завършила право". Не липсват и запитвания към авторката: "А можете ли да ми кажете, какво се случва с Химика? - Мисля, че съм чел някъде за този човек..."

Книгата "НЕвярно с оригинала" на Еми Мариянска е компилирала в едно художествено четиво документални свидетелства от обществения ни живот от последните десетилетия (Корица: Петя Александрова/Източник: Издателство "ИнфоДАР")

Самата Еми Мариянска, казва за сюжетите и героите в книгата си следното:

"Читателите намират прилика на героите ми с действителни лица, защото сюжетите не са измислени - по един или друг начин тези истории са се случвали и се случват. И то не един път, и не на едно място. Компилирала съм много реални истории по такъв начин, че да предам типичното в тях.

Онова, което вече не е прецедент, а "претиражирано" зло. Исках да създам широка и реалистична картина на атмосферата, в която живеем ние българите вече много години - в едно общество, но разделено на строго разграничени "касти" и психопрофили.

Купи книгата

Много хора ми пишат, че са разпознали в някого от героите "еди-кого си", дори че сякаш се отнася до техен близък, или познат. Тези внушения са плод на художествената фикция. Истината е, че в книгата ми има много реални прототипи, но нито един герой не е техен "буквален двойник". А това, че хората възприемат героите ми по този начин ме радва, защото говори, че въпреки стремежа ми да типизирам персонажите, те дишат в романа като съвсем истински, пълнокръвни личности.

Повечето хора, прочели книгата ми казват, че от нея "горчи". Така е. А причината е, че от десетилетия ние живеем не по правилния образец - с воля за истината и по морални правила. И затова всеки ден преглъщаме горчилката на съществуването си. Време е да се научим не само да съществуваме, а да живеем!", казва авторката на "НЕвярно с оригинала" Еми Мариянска, която е завършила Българска филология, Философия и Кинознание и е и автор на Impressio.

В самия епилог на романа Еми Мариянска е направила едно ярко обобщение на обществената картина, която визира романът:

"В продължение на десетилетия ние с вас живяхме в едно общество, но различен живот - несправедливо щастлив за едни, и несправедливо нещастен за други. Някои съвсем незаслужено станаха победители, други бяха превърнати в жертви; някои избраха да са бунтари, други предпочетоха да останат бездушни зрители.

Победителите постоянно говореха за равенство пред закона, но не бяха равни с жертвите.

Победителите говореха едно, а правеха друго; уверяваха жертвите си, че правят всичко за тяхно добро, а за жертвите ставаше все по-лошо. Щастливите не ставаха бунтари, а бунтарите не можаха да си извоюват щастие. Но каквато и да беше разликата между всички тези типажи, победителите си приличаха помежду си, и жертвите - също.

И някъде между лицемерието на щастливите "победители", крясъците на отчаяните бунтари и бездушието на мълчаливите, пагубно се разруши отвътре цялото ни общество. Срутиха се устоите му за Морал, заличиха се критериите му за Добро и Зло.

И все пак, Надежда има!... Какъв би бил смисълът да сме живи, ако живеем без надежди?..."

Книгата "НЕвярно с оригинала" на Еми Мариянска е компилирала в едно художествено четиво документални свидетелства от обществения ни живот от последните десетилетия (Корица: Петя Александрова/Източник: Издателство "ИнфоДАР")

ОТКЪСИ ОТ "НЕвярно с оригинала", която можете да закупите сега с намаление - ТУК:

Купи книгата

Вельо Пинджуров, или иначе казано, Вельо Пангара, беше един от най-ексцентричните затворници в Софийския. Всички пандизчии му се възхищаваха, защото му се носеше славата на мъжкар. Педалите му се натискаха, а той ги пошляпваше по задника с някоя мръсна псувня. Вместо да му се разсърдят, те му се радваха, че ги удостоява с вниманието си. Мъжките момчета пък се опитваха да му подражават. Тях Пангара ги отвори на модата с топчетата в пениса. Беше изкусен - само цепваше кожичката на мераклията и оня тутакси се сдобиваше с "екстра", която подлудявала мадамите навън, твърдеше от собствен опит Пангара. Той често влизаше и излизаше от панделата, та имаше опит да оцелява при всякакви обстоятелства.

Вельо беше прекарал през леглото една сюрия жени. Слабост му бяха адвокатки, съдийки и прокурорки и се хвалеше с пикантни историйки с тях. По тоя начин хем се гавреше с "полите в тоги", както ги наричаше, хем със съдебната система. Спукваха се от смях, като го слушат пандизчиите, а на един бай Станчо чак слюнки му изхвърчаха от кикот през беззъбата уста. Като питаха Пангара, откъде му идва прякорът, той им разправяше как редовно обирал пангара в църквата с парите от свещите още като ученик. Някакъв поп Велко един ден му казал: "Аз съм Велко и ти си Велко, ама ти си Велко Пангара - тоя, дето краде от свещите на поп Велко!" И така му останал прякор още от ученическите години - Вельо Пангара. Смееше се и до днес на тоя спомен за попа, който му беше лепнал прякора.

Вельо забавляваше другите, но по природа беше мрачен и зъл. А от два дни беше станал още по-мрачен и още по-зъл. Не обичаше да го ограничават, а ръководството на затвора затегна режима с джиесемите и той направо изпадна в бяс. Е, то ще е от ден до пладне, ама той не можеше без играчката си и ден да изкара. Високото му его и болните му бъбреци също не му даваха мира, та постоянно гълташе ривотрил. Беше се пристрастил - от десет години вече го взимаше и ако за малко го спреше, ставаше още по-агресивен. Можеше да прегрезе гърлото на някого, ако го ядоса. А скоро хапчетата му щяха да свършат. Нямаше как да кара без тях и без интернет.

Беше спец по телефонните игрички. Така беше зарибил и ония магистратки от "списъка си". Една прокурорка дори беше родила от него. Друга една му стана адвокат. Все го измъкваха разни влюбени глупачки.

Но тоя път се беше издънил с две бизнес мадами - майка и дъщеря. И с двете беше спал, та стана семеен пожар. За да му отмъсти, майката му направи капан. Извади на светло една стара работа, която ѝ беше споделил в разнежен момент, а тя, кучката, я използва. От ревност. Хвърли го в огъня, мръсницата. А къде по-тежки престъпления му се бяха разминавали в миналото. Сега го тикнаха в пандиза направо за нищо. Само да излезе, ще ѝ даде да се разбере на тая злобна курва!, заканваше се всяка нощ Вельо. "Власите накрая се давят!", казваше баща му някога. Не че му дремеше за бащините му мъдрости и за чиито и да е други, ама си припомни тая фраза. С нея му набиваше канчето едно време баща му, пияницата, докато Вельо беше още ученик.

После спортът го закали така, че баща му взе да му трепери. Заради него се захвана с щангите. Стана толкова добър, че от тийнейджър взеха да го търсят от бандитските среди. Издигна се в тях. И свят видя - много държави обиколи с разни тузари, като техен бодигард. В Австрия бачкаше за един руски милионер. Облече го в скъпарски костюми оня, та Вельо така важеше, че в Ню Йорк си хвана мадама топмодел. Лепнаха му две убийства в Чехия, но с връзки и това прескочи. Научи се как да оцелява в трудни моменти, та и в затвора му имаха страха. Никой не смееше да му се пречка. Даже серийният убиец Чучелото трепереше да не го ядоса.

Само скуката не му даваше мира на Пангара. Той си падаше по забавленията, а тука липсваха. Освен това, публиката му в панделата не беше за нивото му. Почна да хитрува. Изучи всички симптоми на паник атаките и успешно ги приложи, че да му облекчат режима на свиждане - идваха да му носят разни мадами цигарки, хапчета, ново телефонче... Един-два пъти номерът с паник атаките мина, но после от ръководството на затвора почнаха да не му хващат вяра, та и срещите с подаръците секнаха.

Тогава откри през фейсбук една лекарка, вдовица, и се заигра с нея. Всяка вечер ѝ звънеше. Първоначално искаше медицински съвети, после премина към онова настъпление, в което му беше силата. Оная бързо се хвана на въдицата му. Вельо усети кога е назрял моментът и ѝ каза, че жадува да се видят, "да реализират чувствата си". Взе да ѝ пише, че може да го пуснат под домашен арест, ако има адресна регистрация. Докторицата му намери адвокат да изготвят фиктивен договор за наем на адреса на жилището ѝ, и сега Пангара се надяваше да излезе от пандиза по болест, като "наемател" на наивницата. Дори без да я беше виждал, тая се беше охарчила яко заради него. "Ако знае какво я чака после и ако е поне малко умна, отсега да се откаже!", усмихна се лукаво на себе си, Пангара. "Няма начин да не ме е проучила, но сигурно точно черното ми досие я възбужда", каза си той. Изпитаната му схема и този път беше проработила.

Пангара беше спец по жените. Равен нямаше по сърдечните работи, защото по природа беше напълно безсърдечен. Новата му жертва - докторката-"наемодателка", работеше като кардиолог, но явно нищо не разбираше от сърдечните игрички. Той беше спецът по тях. Неговият орган, така нареченото му сърце, просто си биеше в гърдите съвсем необезпокоявано от каквито и да било чувства. В това му беше силата - че "нямаше сърце". Откакто се помни, си беше такъв. Неведнъж се беше питал дали не трябва да се консултира по тоя въпрос не с кардиолог, а с психиатър. За психиатър май бяха и жертвите му. В досието си имаше цял списък идиотки, ощетени от него - емоционално и материално, и те пак продължаваха да го обичат. Само тая, последната, го беше предала. Но от ревност, заради дъщеря си - иначе сигурно и тя още продължаваше да го желае.

Какво ли не бяха правили жени за него! Една изтегли кредит от банката, в която бачкаше, и я уволниха. Преди това ѝ взе джипа и с него замина за Австрия. Чак оттам ѝ звънна да не пуска колата на издирване, защото нямал друг избор и трябвало да я продаде. Тя повярва на историята му. Като се върна, не ѝ даде и едно евро от парите. И тя - пак нищо. Беше готова на всичко, само и само да е с нея. "Има жени, родени за мачкане - мазохистки", помисли си Пангара. И оная, банковата мадама, беше такава. Беше готова всичкото си да даде за една нощ с пениса му.

Досега само един психиатър вещо лице беше проникнал в същността на Пангара. Беше написал за него в една експертиза: "Обладава жените душевно и плътски, като форма на отмъщение. Мрази жените". Пангара не се беше замислял по този въпрос, защото според него беше губене на време изобщо да разсъждава по него. Беше овладял науката психология практически. Теорията не го интересуваше.

Можеше учебник да напише за книжен мишок като доктора. Знаеше как методично да свали една жена. Владееше всички аристократични маниери, с които да привлече вниманието ѝ. Направо можеше без усилие да изиграе дори Великия Гетсби. Даром получаваше всичко: и скъпи коли, и маркови дрехи, и луксозни обувки и часовници... Не само не благодареше за подаръците, ами се държеше така хладно с жените, които го глезеха, че те да се почувстват така, сякаш са го подценили и са му дали по-малко, отколкото заслужава. Да плащат, щом искат да го имат! - беше кратката му философия по този въпрос.

Така нахакано се държеше не само с любовниците си, ами и в съда. "Най-добрата защита е нападението", беше логото на живота му, а да се прави на бабаит му беше в кръвта. Една съдийка така се беше впечатлила от поведението му в съдебна зала, че май едва сдържаше сърбежа си "отдолу". "Влюби се от пръв поглед, тъпачката, хаха!", засмя се вътре в себе си Пангара, като се сети за нея. Как й беше името? Ааа, Венета, Венетка. Очилцата ѝ се изпотяваха, само като го погледне. И тя си беше минала по реда. Като ѝ се обади по телефона, ѝ каза, че я чака див секс, само ако го посрещне дибидюс гола, наметната с тога. Горката, беше го чакала два часа нагласена в тоя вид в апартамента си, докато той си пиеше кротко в един бар. Нарочно се бавеше. Знаеше защо. Като ѝ звънна на звънеца след час-два, онази от надане вече се беше "осъдила" по всички възможни параграфи. Толкова беше готова, че се раздаде като за световно "по целия наказателен кодекс".

Пангара си спомни как ѝ харесваше да ѝ крещи, докато я чука: "Венеткооо! Тъпа путкооо!" Хаха!, изсмя се на глас Пангара, само като се сети за жалката селянка. Още на сутринта тая искаше да го води на село при техните, да се запознаели. "Алоу, ти нормална ли си, ма?!" Дотам беше с въпросната Венетка. Новата да му мисли!, каза си Пангара наум и лапна един ривотрил. Преброи хапчетата - останали бяха само пет-шест. Трябваше да му стигнат, докато излезе навън, като "наемател" на докторицата.

*********   *********   *********   *********   *********   *********

Купи книгата

Отец Деметрий се намръщи, като видя една от мирянките, дето хич не я харесваше. Разправяха, че била гледачка на кафе. Идваше на църква и купуваше по цял наръч свещи, но за какво ги ползваше, само тя си знае... Господ не обича "надничането" нито в миналото, нито в бъдното, само Той си знае какво чака човека, оправдаваше се Деметрий за отношението си към такъв род хора като врачките.

Избърза да си влезе вътре, но чу гласа на жената така високо, че нямаше как да се направи, че не е чул:

- Владико, тебе търся.

След кратко колебание Деметрий се обърна и изчака жената на пътеката. Тя куцукаше на бастун, та се наложи доста да я почака.

- Знам, че не ме обичаш много, владико, ама аз пък те уважавам - каза жената с усмивка. Деметрий за първи път се загледа в лицето ѝ. "Трябва да е била хубава едно време", помисли си той.
- Кажи, че работа имам вътре! - отсече навъсен Деметрий.

- Недей така да се отнасяш, владико, - каза му кротко жената. - Знам, чул си приказки, че гледам на кафе, ама и това е Божа дарба като другите. Пари взимам, колкото ми дадат. Нà, виждаш - инвалид съм, а заради тия клюки за кафето социалната от квартала, безплатните дърва втора зима ми отказва. "На гледачки, вика, пари не даваме. Ти достатъчно си изкарваш!" Зимата мръзна на една печка с два счупени реотана. А ми се полагат ония дърва. Както и да е. Туй ти го казвам, за да не мислиш, че от хубаво гледам. Едно време работех в месарски магазин. Луканки, суджуци - нямаше гладни около мен. В Кърджали живеех и бях като "Кореком" за съседите. От пияния си мъж избягах, а тука, в София, пияница син отгледах. В общинска къща живея с едни цигани. Такива старини карам. Та с гледането на кафе си допълвам нищожната пенсия, да не умра от глад. Никого насила не карам - сами идват. Хората са отчаяни - кой от едно, кой от друго. Колкото могат да си позволят, толкова ми дават. Не крада. Грях не върша. В стаичката ми, ако дойдеш, на черква мяза. Повече икони и свещи има. И не ги събирам в тенекия да ги претопявам после, като твоите служителки.

- Сега да ни критикуваш ли си дошла, или помощ искаш? - попита все още навъсен Деметрий.
- Дойдох да търся помощ, ама за други хора. За невинно дете дойдох да ти разкажа, че циганите искат в проститутка да го превърнат. Майка му убиха.

Деметрий вдигна поглед.

- Какви ги разправяш, жено?! Полиция няма ли?
- Полиция ли?! Нали след като идваха полицаи, циганите ме пребиха, че сега и с двата крака куцам, ръката ми счупиха. Едва държа бастуна с другата, и тя ме боли.

Деметрий прихвана леко жената през лакътя, и й помогна да седне на пейката отвън, до вратата на сградата. Тя си пое въздух, и започна:

- Тия, дето живея в една къща с тях, са бандити големи. С проституция, кражба, наркотици, с всичко престъпно се занимават. Нощем крадат и от гробищата. Виждала съм ги - с вандалите делят, каквото докопат. Но това не ме интересува. За детето съм загрижена.
- Какво е това дете?

- Бяло дете, българче. Роди го една от проститутките, дето работеха в къщата. После излъгаха, че уж родила от сина на дъртия циганин, и били женени. Пък той - педал, няма как да ѝ е направил дете. Момичето го роди и още в началото ми се видя, че много бързо взе да слабей. Казаха, че болна била. Дъртата циганка инжекции ѝ слагала. Още тогава ме усъмни мене тая работа. Какво разбира циганката от инжекции, да не е докторица?! Намерих сгода един ден да го питам това момиче как е, защо така отслабнала ми се вижда... То едва душа носеше. Първо ме погледна така, с недоверие, и после ми каза: "Лельо Мими, ако нещо се случи с мен, намери майка ми, да вземе детето. Тука не го оставяй." Ами как, къде да я търся майка ти? - викам аз и в тоя момент оная, дъртата циганка, се появи отнякъде и вика: "К,во правиш, ма? Що не си гледаш горе детето, ами с тая клюкарка си седнала да приказваш? С тая дърта вещица, дето с магии се занимава. Може от нея да си болна!" Така ѝ говори за мене. Дръпна момичето, а то едвам ходи, и го замъкна нагоре. Мина се не мина седмица, и чувам - момичето умряло. Брей, къде да търся аз майка му?! Нищо не успя да ми каже за нея. Бебенцето ѝ горе, ония го гледат. Чувам го да плаче от време на време, ама не смея да питам нищо, щото бяха подозрителни към мене. Като викнех полицаи, те дойдат и после ги гледам как се прегръщат с циганите. И като си тръгнат, ония почват да ми блъскат по вратата, да ме бият. В такива условия пет години живях. Порасна то, момиченцето, весело едно такова, като ме види, все пита: "Лельо Мими, имаш ли бонбони?" А те го дърпат да не се спира при мен. Взех да купувам аз бонбони заради него и като го видя, че играе навън, намирам начин да му пъхна в ръчичката някое бонбонче.

Порасна пред очите ми това дете, а родната му баба, не знам къде да я търся. "Дали знае, че има внуче?", все се питах. Откъде да знае?!, си мислех. Що безсънни нощи съм изкарала, като чуя ония горе да пускат чалги на пияна глава, да крещят, а детето - там. Бяло като сняг сред тия дяволи. Не мразя цигани, само да ти кажа, владико. Тия цигани мразя. И детето расте, вече става голямо момиченце, таман за техния - проститутския бизнес, готово. Все ми се върти в главата за ония инжекции - какви бяха, дали не го убиха онова момиче, че да му вземат детето... Ей такива мисли ми се въртят в главата. И оня ден, едно корито имаше на двора, в което държах преди години дървата си за зимата. Сега, като нямам дърва, рекох си, чакай да го изправя това корито до стената. То празно, за какво да стои там, да пикаят циганите в него... Повдигам аз коритото, и какво да видя - една хартийка, на четири сгъната, ама свита така, че да не бие на очи. Хартията пожълтяла от калта - от доста време явно е седяла под коритото. Ама от тежестта успяло да се запази написаното на нея. Нося я аз у дома и внимателно я разгъвам, че беше залепнала. И прочитам: "Лельо Мими, разговора ни помниш. Ето адреса..." И какъв адрес, мислиш, виждам там аз, владико?

- Какъв? - не се сдържа Деметрий.
- На едно полицейско управление, владико. Майката - полицайка!
- Айде, стига, бе! - изцъка Деметрий с неприкрито любопитство.
- Да, момичето явно от хубаво семейство е било, ама по лош път тръгнало.
- И ти какво направи?

- Отидох, намерих тая полицайка. Разказах ѝ всичко, а тя ме изслуша като истукан и една сълза не пророни. Накрая каза: "Ние имаме болна дъщеря. При нас не може да расте малко дете." Стана от пейката пред районното и си тръгна. Останах като попарена, владико. Моят пияница, синът ми, какво не ми е правил, но такава студенина не мога да проявя към него. Сякаш нищо не ѝ казах на тая жена. И сега се чудя какво да правя. Онова момиче тежка задача ми даде. Нà, направих каквото каза, но нейните не ѝ щат детето. А то расте сред тия изроди, на училище не ходи... Каква ще му е съдбата по-нататък?...

Деметрий седеше като вцепенен на пейката. Не можеше да повярва докъде беше изстинал Духа в сърцата на хората. Душите им бяха изстинали преди телата им да умрат! Изведнъж, като че се събуди от кошмар, каза на жената:

- Ти добро си направила, и сега правиш добро. Не губи вяра и надежда в Бог. Той намира пътя на всяка душа. И за това дете ще намери Пътя. А пък от нас се иска да Му помогнем. Утре ела пак, да разкажеш това на една журналистка, пък аз после ще видя какво мога да направя. Няма да те издава, че ти си разказала тия неща. Тя си знае как. Мой човек е. Имам си нещо наум - каза Деметрий.

Жената стана, опря се на бастуна си с една ръка, а с другата пое неговата и я целуна. Деметрий малко се посмути от тоя жест, макар че си беше в реда на нещата.

- Хайде, Бог с нас! - рече смутено и отпрати жената. Стоя на мястото си, додето тя изкуцука пътеката до външната порта.

После влезе в канцеларията си и веднага грабна телефона. Бързо избра един номер и каза:

- Дона Манева ли е?.. Ааа, журналистке, как си? Дядо Деметрий те търси. Позна? Да, знам че си сърдита, ама утре ела към мен, че искам да изслушаш една жена, и да видим каква ще я измъдруваме с тебе. Трябва да помогнем на едно дете. Айде, Бог задача ни даде. Ще трябва някак да я решим, да не чакаме само на Него. Чакам те утре. До скоро.

*********   *********   *********  *********   *********   *********

Купи книгата

Дона усещаше такова нагнетяване на напрежението у нея, че внезапно ѝ хрумна да посети онази известна психотерапевтка, която я беше поканила на един симпозиум. Тогава Дона се изуми колко жени на родни богаташи се интересуват от духовното си израстване. Бяха дали по двеста лева, за да присъстват на представянето на книгите на някакъв канадец, който говореше пълни глупости. Накрая тоя попита присъстващите в залата, дали имат тоалетна в домовете си. Всички вдигнаха ръце като ученици, а канадецът каза с усмивка: "Вие сте щастливи хора!" На Дона ѝ идеше да се качи на сцената и да го цапардоса с една от книгите му - поне десет от тях продаваха навън и вътре в залата. Беше ги изтаслачил с едни лъскави корици, все едно шедьоври е написал.

Канадецът продължи невъзмутимо да разказва на наивниците в залата, че познавал един човек, който нямал тоалетна в къщата си, но бил "по-щастлив от всички хора по света". Бил срещнал и друг един бедняк в Индия, който пък съвсем нищо си нямал - седял на едно килимче на пътя, но в погледа му сияела вътрешната му светлина. И тогава съзнанието на канадеца тъй се било "просветлило", че той в миг осъзнал, че този беден индиец е "най-щастливият човек на света".

И на всички тия глупости, повече от подигравателни за присъстващите в залата, цялата аудитория бурно ръкопляскаше. Дона се зарече никога повече да не ходи при такива лъжепророци и гурута на духовни практики, чиято цел не беше нищо друго, освен това да се "продадат".

Затова сега се чудеше, дали да набере номера на психотерапевтката. Е, вече го правеше. Отсреща й вдигнаха. Попита направо дали може да я посети, и оная веднага се съгласи. Вероятно си мислеше, че Дона отива за интервю - такива като нея много се радваха на всяка възможност да си направят реклама. Но Дона нямаше подобни намерения и сигурно щеше да я разочарова. По-лошото беше, че самата Дона не беше наясно, защо отива там... Нямаше очаквания някой отвън да я балансира. Но нека опита. От онази среща на семинара с канадеца, където се запозна с психотерапевтката, беше минала повече от година и Дона нито веднъж не се беше сетила да се възползва от поканата ѝ. И сега не беше много убедена дали не си губи времето, но вече се уговориха...

Намери адреса на психотеапевтката и влезе вътре. Сякаш попадна в някаква приказка. Лека музика и ромон на вода, свеж въздух... Беше всичко, което цели да те омагьоса и пренесе в света на илюзиите. Кичозен изкуствен фонтан стоеше в средата на приемната, а иззад едно бюро я погледна с любопитство синеоко и русокосо момиче.

- Вие сигурно сте Дона Манева, журналистката? - изчурулика със звънко гласче русокоската.

- Аз съм.

- Госпожа Фара ви очаква. Заповядайте!

Преминаха през дълъг коридор и момичето я въведе в един светъл обширен хол, отрупан с изкуствени екзотични дървета, кожена мебел и стена-аквариум със светещи "електрически" рибки в него.

- Здравей, мила, - стана от кожения диван госпожа Фара, чието истинско име Дона не знаеше. - Къде ще ти бъде удобно да се настаним? Искаш интервю, нали? - побърза да се осведоми Фара.

- Всъщност, не - разочарова я Дона. - Дойдох да видя отблизо ефекта на терапията ви.

- Да говорим на "ти". Ти лично имаш нужда от терапията ми? Така ли да разбирам? - попита я с любопитство в погледа Фара, без да сваля спокойната усмивка от лицето си. Очевидно беше усвоила техники, с които да прикрива чувствата си винаги усмихната. - На твоите услуги съм.

- Изпитвам безпокойство - каза сериозно Дона. - Нямам някакви лични причини за това. Просто съм разстроена, неконцентрирана, и направо казано - обезверена от живота си и от живота изобщо.

- Така се чувстват много хора - успокои я Фара. - Времето е такова. Но аз имах усещането, че ти си доста силен човек, който умее да се владее, дори когато отвътре му ври и кипи. Изглеждаш направо сурова в очите на много хора. Някои дори се страхуват от теб, знаеш ли?! Умееш да сипваш сол в раните им. Е, само на лошите! - усмихна се пак тя с нейната дежурна усмивка.

Дона се учуди, откъде накъде може да знае това Фара. Е, може пък да си прави тези изводи, след като е подочула това-онова, или просто се прави на голям психолог - помисли си Дона, но отвърна:

- Да, не казвам че съм лабилен човек, а че просто напоследък съм доста по-тревожна. Искам да възвърна баланса си по някакъв начин. Без хапчета. За мен е важно да бъда концентрирана без лекарства.

- Дона, сигурно си мислиш, че и аз съм шарлатанка, като много други - стана сериозна Фара. - И може би наистина, в известен смисъл, съм. Или поне така изглеждам. Но причината е, че хората обичат лъжите, обичат да бъдат лъгани, те самите предпочитат да се самозаблуждават. Ще се изненадаш, но равновесието на повечето хора се дължи на нещо като бягство от реалността. А ти не умееш да го правиш, по мое впечатление. Стоиш здраво на земята и за нищо на света не се отделяш от нея, за да се порееш поне за малко в облаците. При мен не идват хора като теб. Идват задоволени и дори преситени от разкош жени, които умират от скука. Занимава ги единствено дребнотемието и тяхното Аз. Повечето се ограничават най-много до любовните си драми. И аз им внушавам, че им помагам да ги решат. Има такива, които просто си губят времето тук, докато разглеждат списания, или реят поглед в аквариума. После ми плащат и вярват, че съм им помогнала - каза ѝ усмихната Фара.

Дона се изненада. Очевидно Фара не беше глупачката, за която я сметна при първата им среща. Просто беше намерила удобна ниша за печелене на пари и съвсем очевидно се справяше успешно в този бизнес, достъпен само за разглезени богаташи. "Фара има добра психологическа подготовка, за да направи такава точна преценка на клиентелата си", помисли си Дона и призна:

- Изненадана съм...

- Знам. И аз - каза през смях Фара. - Рядко ми се случва да говоря така с някоя от "пациентките" си. Ще ти кажа какъв е твоят проблем, според мен, и съм сигурна, че ти ще си го решиш сама. Ще започна с това, че знам какво си мислиш - за мен, за обстановката тук и за всичко останало. Тя не е за хора като теб, тя е подходящият интериор за глупаци и разглезени хора с пари.

Аз самата не живея сред подобна бутафория. В къщата ми е разхвърляно, по пода до леглото ми има пръснати книги. Обичам да чета вечер... Но на въпроса: Не знам дали си даваш сметка, че животът ни си е чиста математика. Дори Исус Христос е "формула". Ако я разчетеш правилно в труден момент, ще можеш да се справиш с дисбаланса си. Ще постигаш сила и равновесие, за да управляваш съдбата си. До известна степен, разбира се, но и това не е малко.

Може да се изненадаш, но аз те познавам. Чета те и знам коя си. Ти на първо място си екстроверт - общителна, живееш с хорските грижи, но слабата страна на екстроверта е, че не може да контролира чувствата си. Има субективна преценка за целите си и съдбата му се определя повече от обектите на неговия интерес. Такъв човек е воден не от своите цели, а от събитията. Ти си затрупана със събития. Събития от чужди животи, които си превърнала в свои цели - да помогнеш, да подредиш случките в някаква логика, после да опишеш тази логика на достъпен за хората език, те да разберат какво им казваш, да ти повярват и също да поискат да помогнат.

Опитваш се да убеждаваш хората, да ги облагородяваш, но това е непосилна задача. Дори Бог се е провалил с нея. И понеже в повечето случаи резултатът не отговаря на твоя план, накрая оставаш разочарована. Не разбираш защо става така. Отговорът е прост - не всички хора имат твоята чувствителност и освен това те имат други цели. Какво трябва да направиш? - Нещо просто, като кошчето в компютъра ти. Изхвърляш ненужното. Фройд е измислил една формула: "Ако искаш да забравиш, запиши!" Но тя, изглежда, не важи за теб, защото ти не изхвърляш "записа" от главата си, за да го хвърлиш в кошчето, а трупаш нови и нови "записи", продължаваш да се ровиш във всеки един от тях - искаш да повлияеш на чуждите цели. Това е невъзможно, Дона...

Ще се учудиш, но освен напразно усилие, това е признак и за слабо самоуважение. Има една обща формула за самооценката. Това е една дроб. Фара взе някакъв лист, написа нещо и ѝ го подаде: Самооценката=Успехът : Претенциите.

- Тя показва - продължи Фара, - че при хора като теб, при които успехите са незначителни, а претенциите им все повече се снижават заради неглижираните от самите тях лични цели, самооценката се снижава! Колкото повече са успехите, толкова по-висока е самооценката. Има хора, които получават лесни и незаслужени успехи, големи успехи. И въпреки че те са глупави, със занижена емоционалност, или направо казано - прости хора, ти се изненадваш, че имат високо самочувствие. Но това, както виждаш, е напълно закономерно. Защо да им се сърдим? Успехите им повишават тяхната самооценка.

Дона се загледа в листчето и си помисли: "Колко било просто, наистина!". После погледна Фара и попита:

- И какво, според теб, би трябвало да направи човек като мен, за да се чувства балансиран и силен?

- Да се самоуважава. Самоуважавай се! Не се съмнявай, че си човек с висока стойност в очите на мнозина, че си успял човек. Ти имаш всички основания за това. Дозирай целите си, защото няма да спасиш света, колкото и да ти се иска. Научи се да медитираш. Аз имам един любим гуру от книгите - Согиал Ринпоче. Неговият урок е прост: "Представи си, че си бучка лед или блокче масло, оставено на слънцето". Разтопи се като него, като се поразглезиш да забравиш всичко -проблемите на другите, твоите неволи, агресията от неудовлетворението, които усещащ да се трупат всеки ден... Остави ума си да се порее свободно, накъдето той си реши. Прави го с отворени очи, а не със заспиване. Медитацията не е бягство, тя е почивка. А ти имаш нужда от релакс.

Дона се опита да си представи всичко онова, което ѝ говореше Фара, и за миг сякаш успя. Сякаш се откъсна от земята. Сякаш всичко наоколо изчезна и остана само представата ѝ как бучица лед се топи бавно на слънцето и постепенно, на малки капчици, се оттича от нея тревогата в душата ѝ.

Фара се усмихна, очевидно усетила състоянието ѝ:

- Добра ученичка си. Виждаш ли, ще се справиш сама! Винаги си добре дошла, ако отново искаш да се срещнем. Харесвам те, Дона - каза искрено тя, не с онази служебна усмивка от началото на срещата им. - Искам да знаеш едно: макар да изглеждаме еднакви в този бранш, аз не съм от онези, които правят сутрешен хороскоп на премиера и на всеки пореден премиер. И още нещо ще ти призная - когато тръгнах да правя това, си представях съвсем различно срещите си с хората. Самите те - клиентите ми, промениха моя поглед за нещата, а после рутината си каза своето: "Защо не така, след като е толкова лесно?", си казваш в един момент и просто свикваш да го правиш по лесния начин. Всичко става "просто бизнес". Но не и с хора като теб, които искат повече от това - хора, които имат капацитета да "пораснат".

Дона гледаше с възхищение Фара и благославяше онзи миг, в който някаква сила или съвсем импулсивно хрумване я прати тук. Определено, срещата с Фара ѝ помогна.

Купи книгата

*Откъсите са публикувани със съгласието на авторката и издателство "ИнфоДАР", а книгата "НЕвярно с оригинала" можете да закупите сега с намаление - ТУК