БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРНА КЛАСИКА
Емилиян Станев: Съветвам те да не се шегуваш с две неща - с хубава жена и с хубава книга!
115 години от рождението на знаменития български писател
Автор : / 17558 Прочита 4 Коментара
Невена Коканова и Раде Маркович, в кадър от филма "Крадецът на праскови" по Емилиян Станев
Името му е познато на всеки българин - Емилиян Станев. Чели сме негови творби като деца, чели сме други негови творби като възрастни. Както се казва, израстването на няколко поколения българи е преминало през неговото творчество - като се почне от "Лакомото мече" (1944) и "Чернишка" (1950), и се стигне до "Вълчи нощи" (1943), "Делници и празници" (1945), "Дива птица" (1946), "В тиха вечер" (1948), "Крадецът на праскови" (1948), "Иван Кондарев" (1964), "Легенда за Сибин, преславския княз" (1968), "Антихрист" (1970), "Търновската царица" (1974), "Тихик и Назарий" и др.
Емилиян Станев в кабинета си / Снимка: Държавен архив – Велико Търново
Две от най-запомнящите се героини на писателя - от "Търновската царица" и "Крадецът на праскови", по признание на самия писател, са били вдъхновени от образа на първата му съпруга - Екатерина Пантелеева Могиланска. Двамата имат 10-годишен брак, след който се разделят и после заличават всички следи на съвместния си живот. Вероятно причината е тази, че още по време на брака им, в живота на писателя се появява друга жена - Надежда, съпругата на големия художник проф. Илия Петров, с когото били приятели. Проф. Илия Петров дава благословията си на влюбените и един ден казва на писателя:
"Не си заслужава да си разваляме приятелството заради една жена. Вземи я! Бъдете щастливи!" Но бракът изглежда не бил така безоблачен, съдейки по написаното от самата Надежда Станева в нейния "Дневник с продължение": "Не е хубав, но се запомня".
Горното отклонение беше необходимо, за да си направим извода, че личният живот на Емилиян Станев също е имал своите поучителни драми, каквито откриваме в творчеството му - в психологията и съдбата на неговите герои. Особено ярко са се запечатали в съзнанието ни образите им от екранизациите на повести и романи на Емилиян Станев, които отдавна са в златната класика на българското кино - от филмите "В тиха вечер" (1960), "Крадецът на праскови" (1964), "Иван Кондарев" (1974), "Търновската царица" (1981) и "Язовецът" (тв, 1981).
Актрисата Невена Коканова, в кадър от филма "Крадецът на праскови" по Емилиян Станев
Рожденото име на Емилиян Станев е Никола Стоянов Станев. На 28-и февруари т.г. се навършиха 115 години от рождението на големия български писател, всепризнат за класик на съвременната българска литература с псевдонима си Емилиян Станев.
Тук е моментът да уточним, защо Емилиян, а не Никола? - Писателят сам променя рожденото си име 1932-ра година, преди да бъде отпечатан разказът му "Крадецът и кучето", за да се отличи от съименника си - историка Никола Станев.
Писателят Емилиян Станев ни завеща огромно творчество - новели, повести, приказки, разкази и романи, някои от които тепърва във времето ще преосмисляме, защото той сякаш беше изпреварил своето време, и въобще - ординерното схващане за света и мястото на човека в историята; съзнанието за отговорност на човека пред природата и вселената.
Емилиян Станев / Снимка: Държавен архив – Велико Търново
Емилиян Станев започва образованието си в Търново, а от 1922-ра година учи в град Елена. После, като частен ученик, завършва гимназия във Враца (1928). За кратко изучава живопис в Художествената академия в София, а по-късно следва финанси и кредит в Свободния университет в София.
Както се вижда, още в младежките си години е трупал интелектуален потенциал, който с пълна сила ще се прояви по-нататък в забележителното му творчество. До 1944-та година Емилиян Станев се изхранва, така да се каже, като общински чиновник в столична община, а през 1945-а става управител на ловното стопанство в с. Буковец. Някои ще се запитат защо, но каквито и да са, трябва да им благодарим, защото този период от пет години се оказва съществен за душевния мир на писателя. Съприкосновението му с природата го балансира и изпълва с образи, които по-късно ще видим в неговата анималистична литература.
От 1950-а година Станев започва работа като завеждащ отдел "Белетристика" във в. "Литературен фронт" в столицата. През 1971-ва е избран за народен представител в VI и VII Народно събрание, а през 1974-та е удостоен със званието академик. Писателят е носител на много награди и държавни отличия. Това е кратката биография на Емилиян Станев.
Каква е литературната му съдба: Дебютира с разказа "Срещу Великден" през 1931-ва година. Сътрудничил е на списанията "Златорог", "Изкуство и критика", "Българска мисъл", "Кооперативна защита", "Ловец", "Завети" и др.; на вестниците "Литературен глас", "Вестник на жената", "Литературни новини", "Дъга" и други, преди 1944-та година, а след нея - на почти всички периодични издания.
Емилиян Станев / Снимка: Държавен архив – Велико Търново
Емилиян Станев е признат за новатор в жанровете на философския и историческия роман, анималистичната проза и социалната белетристика. Мнозина го възприемат като мъдрец, който осмисля битието по един самобитен - "конфликтен" начин. Емилиян Станев е майстор на сблъсъка между Доброто и Злото, търсейки приликите и отликите между тях, защото по неговото философско възприятие всичко на този свят, включително и човека, е амбивалентно - т.е. съдържа и двете сили в себе си.
Писателят постоянно търси смисъла на човешкия живот, на фона на историческите и религиозните конфликти, обусловили националната ни съдба. Станев е един от най-добрите майстори на сложни състояния като моралния избор и отчуждението; на връзката между човека и природата, и с естеството като цяло, във времето на нарастващ технически прогрес. Творческото кредо на писателя е да постигне многопластова картина на битието, погледнато от различни ракурси. Емилиян Станев е от онези писатели, чийто ориентир винаги е бил моралът - нравствеността, извън политическите пристрастия и исторически насложените идеологически догми.
Актьорът Раде Маркович, в кадър от филма "Крадецът на праскови" по Емилиян Станев
Емилиян Станев се развива като писател с бавни, но убедителни стъпки. Започва с къси разкази и стига до широкия епос - романа "Иван Кондарев". Признат е за един от най-добрите анималисти в българската проза - в неговите творби природата сякаш "говори" на човешки език. Този свят в творбите му е толкова близък до възприятията на малкия, обикновения човек, че сякаш това е един и същи емоционален свят.
По отношение на човешките общества, Емилиян Станев е критичен и дори безпощаден. Още в книгата си "Примамливи блясъци" (1938) той проявява своята непримиримост към провинциалната еснафщина и нейния егоизъм, към баналната проза на този тип светоглед и начин на живот.
Един от върховете в прозата му - и изобщо в българската проза - е новелата "Крадецът на праскови". В нея любовта се сблъсква с догматиката на обществото. Това я прави невъзможна и довежда до нейната гибел.
Писан цели 14 години, романът на Станев - "Иван Кондарев" е истинско събитие на литературния ни небосклон. Още с появата си през 1958-а поражда спорове, които всъщност не стихват и до днес. Темата, както е известно, е Септемврийското въстание от 1923-та година. Историята в романа е осмислена като сблъсък на героите със собствения им съдбовен избор. Емилиян Станев разкрива драмата на човека, разкъсван между утопичните си идеали, идеологията и морала.
Тук е мястото да отбележим един биографичен факт - че писателят на практика е имал възможност да провери моралната устойчивост на хората, които се занимават с политика, като народен представител. Емилиян Станев гласува "против" приемането на закон, предвиждащ авансово вземане на пари от писатели за написването на книга. И днес този въпрос звучи актуално в практиката на раздаване на субсидии за литературна дейност и контрола над тези средства. Като депутат писателят бележи и друга авторитетна победа - съдействал за откриването на театър в Димитровград.
Но, да продължим за самото му творчество: В повестите "Легенда за Сибин, преславския княз" (1968) и "Тихик и Назарий" (1968), и особено в романа "Антихрист" (1970), може да се отбележи едно "узряване" на писателя. В тях той провежда по убедителен начин едно философско проникване в историята, за да осмисли значението на отделния човек в един свят, който е едновременно и битие на Бога, и битие на човека. Националната ни съдба е белязана от много такива моменти, в които българите е трябвало да избират своята съдба, на кръстопът между двете битиета. Особено драматичен е онзи граничен период, в който се лута между две религии преславският княз Сибин. Въпросът за вярата дори излиза извън контекста на една конкретна религия - превръща се в драматичен космогонен и космополитен проблем.
Едни от най-дълбоките философски проникновения за драматизма на моралния избор откриваме в по-късните разкази на Емилиян Станев: "Вълкът", "Язовецът" и "Скот Рейнолдс и непостижимото". Написани преди десетилетия, тези творби на писателя са знак за предупреждение към човека - главно за това, че той може сам да предизвика своята гибел. Същият конфликт между стремленията, свързани с егото на човека и неговите възможности - техните граници и предел, откриваме в последната недовършена творба на писателя - "Насън и наяве".
И не на последно място идва ред да отбележим приказките и разказите за деца и юноши на Емилиян Станев, които той пише през целия си съзнателен живот. Те са като лек не само за читателите, но много вероятно са лекували и вътрешните душевни колебания на автора си. Очевидно самият Емилиян Станев е търсел в тях светлината и оптимизма на детето. Любовта диша във всяка една от тези творби: "През гори и води" (1943), "Лакомото мече" (1944), "Повест за една гора" (1948), "Когато скрежът се топи" (1950) и "Чернишка" (1950) и др. "Към всичко подхождай с любов - към цветето, към дървото, към птицата и човека. Иначе няма да разбираш, тоест - да прощаваш.", казва Емилиян Станев. Всяка от тези негови творби е истинска "живопис от думи".
Емилиян Станев умира на 15-и март 1979-та година и е погребан заедно с втората си съпруга Надежда Станева в гробищата на Велико Търново. Пожелава това, малко преди да почине - на 20-и февруари 1979-а година, с писмо до приятелско семейство от Велико Търново - Мария и Илия Маневи, в което пише: "Измених решението си. Не искам да ме погребвате в Разпоповци, а в Търново - там, където съм се родил, в сърцето на България"!
Преди дни синът на Маневи - Тихомир Манев се включи активно в откритата от Регионалната библиотека "П.Р. Славейков" - Велико Търново изложба, посветена на 115-годишнината от рождението на Емилиян Станев. В нея има фотографии от семейния архив на Маневи, книги и автографи от последните години на писателя.
Емилиян Станев / Снимка: Държавен архив – Велико Търново
През 2007-а година, по повод 100-годишнината от рождението на Емилиян Станев, името му бе включено от ЮНЕСКО в списъка на международно честваните световни личности. Беше организирано колективно четене на "Крадецът на праскови" на 20-те езика, на които е издадена творбата, сред които на японски, китайски, хинди и арабски.
Емилиян Станев - цитати:
"Човек обича, затова търпи. Който нищо не обича, нищо не търпи..."
"Съветвам те да не се шегуваш с две неща - с хубава жена и с хубава книга! Хубавата жена ще те накара да се влюбиш, хубавата книга - да се срамуваш."
"Всяко живо същество на този свят, и най-малкото, си има ъгълче, в което е непобедимо."
"Понякога постигам в себе си "тихо щастие", като се заглеждам в птиците, цветята и въобще в природата, и ми се струва, че навлизам в един чудесен свят, някаква еманация на зримата реалност, в която е скрит смисълът на света и на човека."
"Човек се подмладява, когато душата му лети."
"Колко е трудно за човешкото сърце да обича света и същевременно да знае ужаса на битието! От това идва най-голямата скръб и колкото и да е чудно, най-голямата човешка сила... "
Из "Крадецът на праскови" (откъси)
"Тоя поглед я изплаши. Никой не беше я поглеждал така всеотдайно, така пламенно, с такъв предан и жадуващ поглед, в който нямаше никакво смущение и никаква прикритост. Стори й се, че го опозна в един миг и видя цялата му душа. И тя съзна, че отговаря на тоя поглед без да иска, с цялото си същество, по един необясним начин, сякаш внезапният, издиг на чувствата беше я понесъл като морска вълна."
"Неочаквано той сплете пръстите си с нейните. Сякаш електрически ток преля от него в нея. Тя усети другата му ръка на кръста си и се отдръпна, за да избегне тая опасна ласка. Но ръката му не се махна. Той я притегли към себе си и преди да се опомни, целуна я с жадни, трепетни устни...
Тя се изскубна от обятията му и избяга към колибата непохватно и бързо, изгаряща от срам, от страх и от възбуда, със страшно пламнало лице и със същински вихър от мисли в главата. И докато тичаше нататък между клоните и черниците, в ушите й ехтяха думите, които сякаш я гонеха: "Утре по това време пак..."
"Чувствата й ставаха все по-пълни и все по-силни и тя му се отдаваше с готовността на влюбена жена, познала възраждащата магия на любовта. Можеше да се каже, че се отдаваше за пръв път на мъж с цялото си тяло и с цялата си душа, алчна към всеки отлитащ миг от тия два часа, които двамата прекарваха под липата."
Еми МАРИЯНСКА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}