КЛАСИЦИ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Александър Хайтов: Баща ми провидя бъдещето и то не му хареса

Догодина ще покажа на света живия свидетел на обесването на Левски

Автор : Еми Мариянска / 15 септември 2019 / 12:52 14143 Прочита 32 Коментара

Николай Хайтов в кабинета си (Снимка: Иван Григоров)

На днешния ден преди век е роден Николай Александров Хайтов - всеизвестният български писател, драматург, публицист и родолюбец, радетелят за откриването гроба на Левски, авторът на сборника "Диви разкази" и "писателят на българското кино", както го нарече един кинематографист. По сценарии на Хайтов са създадени филмите "Козият рог", "Мъжки времена", "Краят на песента", "Капитан Петко войвода" (1981), "Дърво без корен", "Орисия", телевизионната поредица "Семейство Калинкови". Филмът "Воевода" от 2017 година също е основан върху разказ на Хайтов - "Румена войвода".

Още

Хайтов - писателят на киното

Животът на писателя в много от периодите си е горчив. Обвиняван е в плагиатство, дори в убийство. Нищо от тези обвинения не е доказано, но те слагат "черен печат" върху забележителното му творчество и дълбоко го огорчават приживе. Хайтов, по думите на близките му, провидял нашето Днес, и дори веднъж спонтанно изрекъл, че "ще умре с кеф", защото не вижда нищо добро в бъдещето. Изглежда много преди левкемията да сложи край на живота му, в душата си е бил дълбоко разочарован. Големият архив на писателя още не е изследван - съхранява го синът му Александър.

Не е завършена и каузата на писателя - официалното оповестяване къде е гробът на Дякон Левски. Но Хайтов ни остави едно богато творчество, което ще продължи да ни напомня, че има непреходни ценности, които трябва да опазим за народната памет.

Личността на Хайтов е толкова интересна, многостранна и донякъде противоречива, че вероятно неговото творчество тепърва ще се преосмисля от поколенията. В навечерието на честването на писателя, репортер на Impressio разговаря с единия от синовете му - скулпторът Александър Хайтов:

Александър Хайтов в ателието си (Снимка: Еми Мариянска)

- Г-н Хайтов, с какви мисли посрещате 100-годишнината от рождението на баща си?
- Като всеки син - със спомените си за него, с чувството че би ми казал еди-какво си в дадена ситуация, с погледа, който като художник съм запечатал в паметта си за него...

Иначе, така да се каже "по програма", ще отида на паметника му в Борисовата градина, следобяд отивам в Мездра за поставянето на една плоча, послучай 100-годишнината на читалището, а в Народния театър "Иван Вазов" ще изнесат спектакъл в памет на баща ми. Миналата година в Двор на Кирилицата в Плиска поставихме един бюст-паметник, изработен от мен, в Алеята на писателите.

Писателят в кабинета си (Снимка: Иван Григоров)

- Баща ви беше доста прозорлив човек, който сякаш провиждаше бъдещето...
- О, да - той видя още в началото какво ни чака и ако трябва да кажа едно към едно какво е моето мнение относно това, то ще звучи така: "Навреме умря!". Ако беше поживял още малко, щеше да умира всеки ден. Той още в първите години на демокрацията преживя една драма, която не споделяше - такъв му беше характерът, но тази драма се отпечата върху лицето му - направи го мрачен - баща ми разбра, че не искат да го печатат, че го игнорират по един безпардонен начин. Той видя какво се случва в литературата - как се развихрят стари зависти, злоба; видя как се ограбват имотите и изобщо имуществото в Съюза на писателите; видя как се срива каузата му за гроба на Левски - нехайството и направо казано - съпротивата срещу тази кауза; видя низостта на хора, които преди сервилничеха пред него... Всичко видя баща ми, но това което е Днес, както се "разви" лошото, нямаше да го понесе. Кой каквото ще да говори за културата по време на соца, хората на изкуството, бяха покровителствани. Учудвам се на хора, на които им беше давана пълна свобода да творят, а те след Десети взеха да го "играят" дисиденти.

Без никаква свян, и по най-нагъл начин буквално ни "изтриха" от паметта си. Та ние - много хора, сме били свидетели на тяхната кариера. Често съм се питал: "Как така?!" Факт е, че Людмила Живкова покровителстваше хора на изкуството, особено художниците. Днес няма откупки. Няма! Галериите, виждате при какви условия работят. Културата е оставена на заден план. Със "затихващи" функции в обществото.

8 февруари 1990 г. В Седмото Велико Народно събрание (Снимка: Иван Григоров)

- Вие също имахте проблеми като автор на паметника на Самуил....
- О, те продължават тези проблеми. Един чиновник - Чобанов, му "загаси" очите. Сложили са наблизо едно неподходящо осветление, което пречи на възприемането на скулптурата така, както е в замисъла ми, в авторската ми идея. Това е нарушение на авторски права. Адвокатите ми написаха каквото трябва, но още няма отговор от страна на общината по този въпрос, и сега май отиваме в посока съдебно дело.

Александър Хайтов в ателието си (Снимка: Еми Мариянска)

- Помня, че по време на работата си по паметника, се и потрошихте - счупихте ребра...
- 2 месеца бях много зле, а почти година не можех да спя, но това е друга тема. Физическата болка е едно, душевната е по-страшна.

- Къде е архивът на баща ви?
- Продължавам да го съхранявам, защото не намирам подходяща институция, на която да го предам. Имаше едно предложение от Пловдив, по което се бях замислил, но знаете че главно човешкият фактор стои зад всичко - кой ще се заеме с една работа, каквато и да е тя. Сменят се постоянно хора по чиновническите бюра, и аз се разколебавам всеки път, когато мисля по този въпрос. На кого да предам този архив?! Нали трябва да имам доверие в хората, но които ще го предам?!

Стаята с архива на Николай Хайтов (Снимка: Еми Мариянска)

- А ще продължите ли каузата на баща си за гроба на Левски?
- Догодина ще оповестя една сензация: ще покажа на света живия свидетел на обесването на Левски. Той е "видял" всичко! И никой още не е умъртвил този "свидетел", но за жалост той не може да говори.

- Няма да разкривам тайната ви, но усещам, че това ще бъде също един символен знак в памет и на Левски, и на баща ви...
- Точно така. Унищожаването на гроба на Левски е национално предателство. Това беше една постоянно препъвана и недовършенва жизнена кауза на моя баща, и доколкото ми позволяват силите, аз ще я следвам.

Сред архива (Снимка: Архив Dir.bg)

- Живеете във вилата на баща си в Панчарево, строена през 70-те години на миналия век...
- Да. Тук усещам духа му, тук съм по-близо и до себе си. Всъщност, след развода на майка ми и баща ми, аз останах да живея с него, а брат ми Здравец остана с майка. Така че, бил съм през целия си съзнателен живот, близо до баща ми...

Със синовете си Александър и Здравец, София, 1999 г. (Снимка: Архив Dir.bg)

- Той знаеше ли, че е болен от левкемия?
- Да. Пределно ясно му беше от какво е болен. Съобщиха му диагнозата година преди да почине - през 2001-ва, а аз я научих от него. Но съзнанието, че идва Края, ни най-малко не го отказа от работата, от каузите му. Напротив, сякаш се забърза, страхувайки се, че може "да не му стигне времето". Написа последната си книга за гроба на Левски с нов предговор и различна систематика. Една от последните му работи за Левски е озаглавена "Българската Голгота". В нея описва историята и фактологията за смъртта на Апостола - примерно, че Левски се е изповядал преди смъртта си в нощта срещу 6 февруари 1978 година пред поп Ангелко и вероятно именно тогава организира погребението си - да бъде по християнски ритуал, а не да бъде хвърлен на боклука, както всъщност става.

Историята започва да се разплита на 6 март 1937 година. Тогава във вестник "Мир" излиза статия под заглавие "Де са костите на Левски". Там се разказва историята на Мария поп Павлова - съпруга на един Ботев четник - Илия Джагаров, който й завещава тайната, че Апостола е бил заровен на плитко, вляво от олтара на църквата "Света Петка Самарджийска". Проучванията на баща ми потвърдиха този факт:

"Костите на Левски са намерени по време на разкопките в църквата "Света Петка Самарджийска" през пролетта на 1956 година. Датата е 30 май. Открити са точно на мястото, описано от Мария поп Павлова", написа баща ми. Но това е дълга тема, на която политиците ни са длъжници, и народът ще продължи да се интересува от нея, каквото и да се случва в държавата ни, защото Апостола е национална светиня.

Писателят със съпругата си Жени Божилова в Яврово, 1999 г. (Снимка: Архив Dir.bg)

- Доколкото ми е известно, през 1956-а археолози наистина откриват два скелета и един череп точно на описаното място и това е било записано в дневника на един от археолозите...
- Така е, но костите не са изследвани. Нито предишните, нито днешните политици на България не на думи, а на дело, се вълнуват от този въпрос. А така се трие историческата памет на народа ни. Баща ми положи много усилия, но не успя да довърши делото си. Неговата голяма мечта беше да има поне надпис на църквата, че там е бил погребан Левски. И тука ми идва наум една мисъл на баща ми - една горчива мъдрост от "Мъжки времена":

"Едно е да ти се иска, друго е - да можеш, а пък трето и четвърто да го направиш." - В живота си баща ми неведнъж се огорчаваше, че не може да постигне онова, което иска - и преди, и след Десети ноември!...И понеже ме попитахте дали е знаел, че е болен от смъртоносна болест, ще ви кажа нещо: Преди левкемията, баща ми не един път е бил в положението на "осъден"...

На вилата си (Снимка: Архив Dir.bg)

- Имате предвид обвиненията през 70-те по повод Яна Язова и прочее?...
- Това, и други обвинения, някои от които - освен безсъвестни, са направо трагикомични по своя фантасмагоричен "сюжет". Днес не е моментът да ги припомням, но хората, които са склонни да повярват на слуховете, не са наясно с много факти. Напр. с този, че когато намират Язова мъртва в дома й, баща ми е бил председател на Творческия фонд на Съюза на писателите. Негово задължение е било да нареди да бъде взет архива на писателката, не за да бъде откраднат, а да бъде опазен от Фонда.

1990 г. В Седмото Велико Народно събрание (Снимка: Иван Григоров)

- Баща ви има толкова интересна биография - бил е келнер, чирак, горски, безработен, съден, оправдаван, вербуван, три пъти женен, награждаван, обругаван... Човек се чуди как е "стигнал" един живот за толкова много събития в него...
- Почина на 82, и животът му "стигна" за много неща, и не му "стигна" за други, но главното е, че той е Николай Хайтов! Беше горд човек - не допускаше да го поставят "на колене", и искаше и народът ни да бъде целокупно горд - никога на колене. Когато се водеха преговорите за ЕС каза тъкмо това: "Преговорите за влизане в Европейския съюз да се водят не на колене, а равноправно и при зачитане на собствените национални интереси. За проявените рецидивисти следва да бъде установен специален наказателен режим, а "правата на човека" да не се превръщат в средство за масово тиранизиране на мирното население." Беше далновиден за много неща, но сам човек не може да предотврати нищо, и те се случиха.

А той провидя това и сигурно затова веднъж каза, че ще умре "с кеф", за да не го доживее. Но както сам се шегуваше със себе си, замина си от този свят в "агрегатното" състояние на патриот и националист. Мразеше "мършата" в обществото ни /б.а. "Орлиците се ловят с живо месо, а не с мърша!", из разказа "Сватба"/.

1990 г. Йосиф Петров и Николай Хайтов в Парламента (Снимка: Иван Григоров)

- Дали пък все пак не е бил и оптимист, въпреки разочарованията? В едно интервю от 1993-та казва: "Българинът има нещо общо с лисицата: точно когато я мислиш за умряла, тя хукне. Много пъти това ни е спасявало, дано и този път да ни спаси от нашите и чуждите гробари, които са се хванали вече за лопатите. Нацията ни сега е в безпътица, но не е безпътна".
- Интервюто, както казахте, е от 1993-та. Оттогава мина много време. В един момент, още приживе баща ми ясно осъзна, че не искат да го печатат. После захванаха идеологически спорове, които посегнаха на историята. Как ви се "връзва" "Козият рог" с приказките, че не сме били под турско робство?! Ами Левски?! Ами днешните истории с образованието в училище, с опростачването на нацията, с отхвърлянето на книгата и пълната й замяна с компютъра, с примирението с т.нар. "джендър теория"?! - Баща ми не би приел всичко това за нормално и правилно. Лошото е, че го предвиждаше.

Ако повече хора бяха така далновидни като него, за да му се противопоставят още в зародиш, може би нямаше да стигнем дотук!...И въпреки всичко, от себе си ще кажа: наред с всичко лошо, България все още е един остров на фона на света, в който лошото е световна тенденция. Ние, българите, имаме шанс - просто трябва да го използваме за свой национален интерес. Това искаше и баща ми!..

Снимка: Архив Dir.bg