Едва ли има българин, особено от по-старото поколение, който да не е гледал филмите "Крадецът на праскови", "Осъдени души", Адаптация", "Цар и генерал" и др. култови ленти от славното минало на родната кинематография. Да не говорим за "Тютюн" - филмът, заслужил първата родна номинация за кинофестивала в Кан, и на който той е оператор. 

Невена Коканова и Йордан Матев като Ирина и Борис Морев във филма "Тютюн" (1961) Снимка: Архив Dir.bg

Името му стои под 14 шедьовъра на българското кино, като режисьор, оператор и сценарист. Рядко кинематографист е съчетавал авторски толкова успешно и трите основни филмови компонента. Но той го умееше. И създаде такава филмография, че и до днес това са едни от най-успешните български филми, за които си спомняме с носталгия.

Днес се навършват 20 години от смъртта на Въло Радев.

Въло Радев на снимачната площадка (Снимка: Архив Dir.bg)

Музеят на модерното изкуство в Ню Йорк съхранява в "Златния каталог" дебютния филм на Въло Радев като режисьор "Крадецът на праскови".Той е и сценарист на филма.

Преди него Радев заснема филма "Тютюн" на режисьора Никола Карабов, и всички и до днес признават работата му за връх на операторското майсторство не само в родното ни кино, но и сред най-добрите майстори на камерата в световната кинематография. 

Въло Радев има забележителна съдба не само като творец, но и като личност. Роден е на 1 януари 1923 г. в с. Лесидрен, Ловешко. Завършва гимназия, а после служи в Българската армия (1942 - 1943).

Участва във Втората световна война като адютант на помощник-командира на X-и пехотен полк на Първа българска армия. Ранен е на 31 март 1945 г. Оцелява и е награден с орден "За бойна заслуга".

Въло Радев (вдясно) на снимачната площадка на филма "Най-дългата нощ" (1967) заедно с оператора Борислав Пунчев (Снимка: Архив Dir.bg)

Въло Радев бе един от най-награждаваните родни кинотворци - бе носител на две награди "Златната роза" от фестивала във Варна, за филмите "Цар и генерал" (1966) и "Най-дългата нощ" (1967); за филма "Черните ангели" от фестивала в Карлови Вари, Чехословакия (1970); за режисура на филма "Осъдени души" от Съюза на българските филмови дейци" (1975) и мн. др.

Като гражданин и общественик приживе бе удостоен с най-високите държавни награди, а посмъртно - с Орден "Стара планина" I степен (2003)

Започва да учи операторско майсторство в Москва, но завършва във Френския Институт за кино в Париж. Първоначално работи само като оператор. В режисурата навлиза около 30-годишен. Премиерата на дебютния му филм "Крадецът на праскови" е през 1964-та година.

Зареждат се все шедьоври на родната кинематография: филмите "Цар и генерал" (1966), "Най-дългата нощ" (1967), "Черните ангели" (1970), "Осъдени души" (1975), "Адаптация" (1981) и др.

Въло Радев (в средата) сред героите си от филма "Адаптация" (1981) Снимка: Архив Dir.bg

Въло Радев бе сред кинотворците ни с най-очертан, собствен и много категорично отличаващ се профил. Неговият уникален творчески път, обаче, бе последван от също толкова категорично мълчание. След смъртта на сина си Ради през 1982-ра година, Въло Радев сякаш се обрече на мълчание. Ради загина близо до родното място на баща си - Лесидрен. Беше още студент. Причината - тежка катострофа, причинена от сина на личния пилот на Тодор Живков - Христо Сираков.

Последният също пострадва тежко - две седмици е в кома, но остава жив и излежава само 2-годишна присъда. На задната седалка в колата му - едва 19-годишна и бременна с момиченце от Ради, е била дъщерята на писателя Дико Фучеджиев - Милена. Тя е пряк свидетел и жертва на катастрофата. Спасява се по чудо от тежките травми.

Спасен е и плодът на любовта й с Ради - дъщеричката им, която по Божията воля оцелява в утробата на потрошената си майка. Хеликоптер прибира жертвите на катастрофата, сред които е и причинителят й - Христо Сираков, но не успяват да спасят Ради!...

Синът на Въло Радев - Ради, който загина в катастрофа през 80-те, още като студент (Снимка: Личен архив)

Днес, родената след катастрофата и кръстена на баща си Радина, е юрист. Тя е българката, която участва в световната организация срещу последиците от глобалното затопляне на планетата. Тя е едно от децата на България, израстнали от ранна възраст в чужбина, но гордост за родината си - герой на "Децата на Другата България".

Жестоката съдба отнема баща й, още преди появата й на бял свят. Това е и една от причините майка й Милена Фучеджиева да счита гибелта на Ради за неовъзмездена.

Приживе Христо Сираков признаваше вината си, казваше че страда заради Ради, но и това признание не можа да го помири с живите роднини на загиналия. Това признание не получи прошка и не можа да уталожи бащината болка в сърцето на Въло Радев.

Въло Радев по време на снимките на сериала "Черните ангели" (1970) Снимка: Архив Dir.bg

Въло Радев създаде уникални по своето драматично съдържание киноленти - той разбираше хората и изпитваше емпатия към чуждата съдба, но смъртта на сина му - толкова реално и силно по своя трагизъм преживяване, той не можа да приеме до Края си. Един от най-добрите ни родни кинотворци, човек който познаваше войната отблизо и дори бе отличен като герой на бойното поле, сякаш се срути и потъна в самотата на болката си.

Във филма си "Осъдени души", режисьорът използва романа на Димитър Димов като история, която да провокира хората да поразсъждават върху смисъла на човешкия живот. Не, изходът не е в морфина, нито в авантюрата, нито в политическата доктрина. А къде е всъщност? - Може би във вярата в Бог, въпреки недъзите на църквата като институция?

Но трагичната съдба на отец Ередия не се ли крие тъкмо в сляпото му вярно служене?! "Правилно" ли е да избереш да се пожертваш?! - Сигурно точно тези въпроси - за смисъла на съществуването, за съдбата, свободната воля и избора, са измъчвали Въло Радев до Края му.

Ян Енглерт в "Осъдени души" (1975) по сценарий и режисура на Въло Радев (Снимка: Архив Dir.bg)

И ако в изкуството съществува алтернатива за промяна, в реалния живот няма как да "върнеш лентата". Жестоко е, наистина, да изпиташ на собствен гръб подобна трагедия и да продължиш да живееш с мъчителните въпроси в сърцето си!

Отговорите им не могат да заместят липса като тази! А може би Въло Радев просто се отказа да ги търси в творчеството си, защото сам не можеше да се справи с тях от мъка по сина си?!...

Малко преди личната трагедия на твореца - през 1980-а, той преживява и едно творческо разочарование. Иска да направи авторски филм по разказа на Хайтов "Дервишово семе".

И до днес остава неясна причината, поради която е спрян да осъществи филма "Отровни цветя". По-късно този въпрос някак изгубва смисъл, изместен от трагедията. Въло Радев "замълча"!

През 90-те Въло Радев сякаш пожела да се спаси с "шумотевици", както сполучливо се изрази веднъж един негов приятел. Сякаш изпитваше нужда от повече шум наоколо, за да заглуши мъчителните въпроси под "хастара" на душата си.

Зае се и реализира няколко много сполучливи мултимедийни продукти: Панорамата на българската култура в зала "Универсиада" през 1983-та година, аудиовизуалния спектакъл на Царевец "Звук и светлина" (1988), както и цялостната концепция по изграждането на къщата-музей "Емилиян Станев" във Велико Търново през 1987-а година. Негова бе и идеята за преустройство на сградата на мавзолея на Георги Димитров в Пантеон на националното помирение и единство, която остана неосъществена.

Невена Коканова и Раде Маркович във филма на Въло Радев "Крадецът на праскови" (1964) Снимка: Архив Dir.bg

За последно Въло Радев се опита отново да създава кино през 1994-та година. Тогава медиите оповестиха, че ще екранизира прочутата повест на Виктор Пасков "Германия - мръсна приказка", но това амбициозно начинание също не се случи.

Смъртта споходи душата на твореца, малко преди фондация "Бъдеще за България" да издаде луксозния авторски сборник на Въло Радев "Изгубени пространства". Иносказателното заглавие "казва" повече от дълголетното мълчание на автора си. То ни "говори" и днес с неговия глас.

Въло Радев почина на 28 март 2001-ва година.

И до днес филмът "Тютюн" (1962) на Никола Корабов, на който Въло Радев бе оператор, се счита за връх на операторското майсторство в родната ни кинематография.

Камерата сякаш прониква дълбоко зад лицата на героите, за да долови нещо повече от видимото - преживяванията им.

Атмосферата, детайлите, карат зрителските възприятия да възприемат и да съпреживяват събитията, като участници в драматургията на творбата.

Невена Коканова във филма "Тютюн" (1961) Снимка: Архив Dir.bg

Тази невероятна способност на Въло Радев да "вижда" с окото на камерата, защото познава професионално най-деликатните й възможности, се оказва изключително важна за въздействието на първия му филм като режисьор - "Крадецът на праскови".

Този филм неслучайно е избран и в чужбина като един от примерите за изящно изкуство. Всичко в този филм е толкова фино, някак "дозирано" силно, че да прозвучи като "истинска" история.

Неслучайно критиците определят този филм като "драматичен епос".

Невена Коканова и Раде Маркович във филма на Въло Радев "Крадецът на праскови" (1964) Снимка: Архив Dir.bg

Филмите на Въло Радев бяха не само изкуство, което култивира вкус у зрителя, но те помогнаха и на много български актьори да изяват на екрана най-доброто от себе си.

Сред тях са Невена Коканова, Наум Шопов, Петър Слабаков, Георги Георгиев-Гец, Иван Братанов, Андрей Чапразов, Любомир Димитров, Руси Чанев, Тодор Колев, Йосиф Сърчаджиев, Добринка Станкова, Вълчо Камарашев, Аня Пенчева, Ели Скорчева, Николай Сотиров, Любен Чаталов и много други изявени български актьори, които тогава още са в началото на кариерата си на екран.

Въло Радев бе и един от първите български режисьори, които още през 60-те и 70-те години на миналия век канеха в продукциите си и чуждестранни актьори, като Раде Маркович в "Крадецът на праскови", Ян Енглерт в "Осъдени души" и др.

За хората, които е обучавал на кино, и до днес е учител. Те от своя страна си спомнят едно негово характерно обръщение към тях - "рожбо". Така в сърцата им е останал споменът не само за учителя, но и за нещо като родител. Като за баща, който е искал да предаде най-доброто на всеки от тях, като на родни деца.

Петър Слабаков като генерал Владимир Заимов и Наум Шопов като Цар Борис III във филма на Въло Радев "Цар и генерал" (1966) Снимка: Архив Dir.bg

"Той беше учител на много от нас. Дори и тези, които идват след нас, трябва да се учат от филмите му. Те показват как се прави българско кино, съизмеримо със световното. Творбите му изследват нашата душевност, но са разбираеми на всички континенти. Те са правени с амбицията да бъдат такива.

Историите му трогваха, емоциите в тях стигаха до цялата публика. Въло беше много добър разказвач, изпипваше съдържанието и до най-малките подробности, прекрасно работеше с актьорите", казва в едно интервю режисьорът Евгений Михайлов.

Петър Слабаков като генерал Владимир Заимов и Наум Шопов като Цар Борис III във филма на Въло Радев "Цар и генерал" (1966) Снимка: Архив Dir.bg

И вероятно най-точното определение за Въло Радев, две десетилетия след смъртта му, е че времето доказа, че той беше и остана признат за голям майстор на киното. Тази хубава дума, взета от занаятите на старите българи, като израз на почит към професионализма им, днес отнасяме с уважение към паметта на Въло Радев.

Филмът му "Черните ангели" събра 3 271 500 зрители, а "Осъдени души" - 2 075 000. Цифри, които днес едновременно респектират и всяват тъга. Заради първо оределите, а после опустелите наши киносалони.

Преди 20 години си отиде от нашия свят един човек, призван да създава, да твори и да учи другите на съвършенство. Днес съвсем естествено, от дистанцията на времето, можем да го провъзгласим за класик, защото онова, което ни остави, се оказа непреходно - то продължава да ни вълнува и да ни учи на човечност.

Покрусена от съдбата, ранената душа на Въло Радев продължи да търси смисъла на човешкото съществуване до Края си. Мълчаливо. Дано поне в Отвъдното е намерила покоя си!

Виолета Гиндева в сериала "Черните ангели" (1970) Снимка: Архив Dir.bg

Ян Енглерт и Едит Салай в "Осъдени души" (1975) по сценарий и режисура на Въло Радев (Снимка: Архив Dir.bg)

Аня Пенчева и Юри Манолов във филма “Адаптация” (1981), режисьор Въло Радев Снимка: Архив Dir.bg

За нас останаха филмите на майстора, чрез които той винаги ще ни "говори". На нас и на следващите поколения.

Еми МАРИЯНСКА