ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА НА СВЕТОВНОТО КИНО
Франческо Роси: Големите престъпни организации са реалната власт
100 години от рождението на големия италиански режисьор и сценарист
Автор : / 4434 Прочита 4 Коментара
Франческо Роси /вдясно/ и Еторе Скола, по време на 8-ия Римски филмов фестивал в Auditorium Parco Della Musica на 15 ноември 2013 г. в Рим, Италия / Снимка: Getty Images
На 15 ноември тази година големият италиански режисьор и сценарист Франческо Роси (др. Рози, ит. Francesco Rosi) можеше да навърши 100. Той заслужаваше този юбилей, но почина на 92-годишна възраст на 10-и януари 2015-а година в Рим.
Роси бе истински колос на киното от некомерсиален тип. Той притежаваше две особено силни качества - талант и морал. Имаше дързостта да извади на показ на екрана най-нелицеприятните теми за италианското общество, и не само за него - организираната престъпност, корупцията и сливането на властта с мафията.
Самият Роси е завършил право - той беше способен да направи анализ на обществените отношения и на онези "привилегировани" кръгове от обществото, които пренебрегват закона. За заслугите си Роси бе удостоен с титлите Кавалер на Ордена и на Кръста за заслуги към Италианската република, както и със званието Рицар на Ордена на Почетния легион.
Роси познаваше киното от "кухнята" на това изкуство. Неговите първи крачки са като асистент-режисьор. Роден е в в Неапол през 1922-ра година в семейството на служител в корабоплаването и карикатурист със силно изразени политически убеждения - враг на политиката на Бенито Мусолини.
Младият Роси наследява художествения талант на баща си, както и силно непримиримото му чувство към извращенията на властта.
Както споменахме, завършва право, а в изкуствата тръгва първо с театър, преди да започне да работи в киното. Има шанса да бъде асистент на великия Лукино Висконти във филма "Земята трепери" (1948), което е наистина един забележителен старт в неговата кариера.
Франческо Роси е носител на много награди за кино, между които на наградата "Сребърна мечка" за режисура на Берлинския кинофестивал за филма "Салваторе Джулиано" (1962), на "Златна палма" от фестивала в Кан за филма "Делото Матеи" (1972) и на наградата за режисура на БАФТА за филма "Христос се спря в Еболи" (1979). През 1983-та отново става носител на награда на БАФТА. През 2009-а година бе награден за цялостно творчество със "Златна мечка" на Берлинския кинофестивал, а през 2012-а - със "Златен лъв" на кинофестивала във Венеция.
Франческо Роси режисира самостоятелно от 50-те години на миналия век и сам пише сценариите на филмите си.
Животът му е истински пример за личностно израстване: След като завършва право, първоначално работи като илюстратор на детски книги и за Радио Наполи. Запален е по театъра и именно театърът го среща с Джорджо Наполитано, бъдещия президент на Италианската република, който му става приятел. Едва на 26 е, когато започва работа с Лукино Висконти.
Киното го среща с невероятни звезди на неговото време - с Виторио Гасман снима филма "Кийн" като ко-режисьор през 1956-а. След него, през 1959-а режисира Алберто Сорди в "Измамниците".
През 1962-ра година Роси се запалва по т.нар "кинематографично разследване" и още на следващата година създава истински шедьовър - филма "Ръце над града" (1963), в който разказва за напрежението между публичните власти. Този филм получава наградата "Златен лъв" във Венеция.
Филмовите критици определят лентата като "ярък основополагащ камък на киното като политически аргумент". Това е голямо признание за Франческо Роси не само от творческа, но преди всичко от морална гледна точка.
Темите във филми като споменатия по-горе и "Моментът на истината" (1965) са наистина трудни за пресъздаване и представляват смела проява на гражданска съвест, на каквато са способни малцина кинотворци. Сякаш, за да си почине от напрежението, през 1967-а Роси създава филма-приказка "Имало едно време" със София Лорен и Омар Шариф в главните роли, който има голям касов успех.
"Арабският принц" Омар Шариф определено има голяма заслуга за това. Известно е, че преди да се спре на него, Роси е искал да покани за партньор на София Лорен Марчело Мастрояни.
През 70-те години, вече достатъчно опитен в прфесията и житейски помъдрял, Роси отново се завръща към "аферистките" теми, които го вълнуват. Създава филма "Делото Матеи" (1971), в който разказва за смъртта и кремацията на Енрико Матеи, чийто образ е пресъздаден превъзходно от актьора Джан Мария Волонте. Две години по-късно се ражда филмът "Лъки Лучано" (1973), посветен на живота на италиано-американския престъпен бос в Ню Йорк, върнат в Италия като "нежелан" през 1946-а година.
Следващият шедьовър на Роси е филмът "Христос спря в Еболи" (1979), по едноименния роман на Карло Леви.
Зареждат се нови вълнуващи ленти като "Трима братя" (1981) с Филип Ноаре, Микеле Плачидо и Виторио Мецоджорно. След това режисира филмова адаптация на операта "Кармен" от Бизе (1984) с Пласидо Доминго.
После работи върху "Хроника на една предизвестена смърт" (1987), базирана върху романа на Габриел Гарсия Маркес. Снима филма във Венецуела с участието на звезден актьорски екип: Джан Мария Волонте, Орнела Мути, Рупърт Еверет, Микеле Пласидо, Ален Делон и Лусия Бозе.
През 1989-а снима "Забрави Палермо" с Джеймс Белуши, Мими Роджърс, Виторио Гасман, Филип Ноаре и Джанкарло Джанини. Изобщо, хрониката сама по себе си доказва на какъв чутовен работохолизъм е бил способен този невероятен човек, създавал един след друг истински смислени кино шедьоври.
Франческо Роси живя необикновен живот сред най-големите италиански звезди в златния период на възход на световното кино. Той имаше този шанс да се плъзне по забавната страна на киното от онези години, но вместо това създаде трудни творби, които целяха да възстановят справедливостта и да събудят разума и добродетелите, в битката им със злото.
Неговият принос в киното бе наистина забележителен - Роси разкри за обществото задкулисието на обществените отношения и успя да го заклейми по един наистина неподражаем начин.
Франческо Роси - мисли
Неапол е необикновен град, в който животът е на ръба на толерантността, въпреки че е пълен с внимателни хора, които искат да работят, без да се доближават до корупцията; които мечтаят за живот, отличаващ се с култура, уважение към хората и солидарност.
Големите престъпни организации са реалната власт, която се упражнява както в икономиката, така и в политиката. Не исках да показвам във филмите си насилието, а хората да разберат какво се случва зад кулисите.
Щастлив съм, че демонстрирах яснота във филмите си. Не отговори, а яснота.
Ако един филм предлага универсални ценности, невъзможно е да не бъде разбран навсякъде. Естествено, той трябва да има точни конотации (достоверност на историята и героите, задълбочени напътствия на актьорите и т.н.), които да отговарят на автентичността на основните мотиви.
С нашите размисли, анализи и описания на поведение ние допринесохме за политиката на страната. Точно поради тази причина италианските управници никога не са харесвали нашето кино и всъщност затова отказват да му помогнат.
Разбира се, филмът никога няма да има възможностите, присъщи на други механизми на убеждаване. Но поне изразява готовността си да се намеси по въпроси, които силно ни вълнуват. Може би само професионални политици трябва да се занимават с политика? Не, всички ние трябва да го направим и често режисьорите, подобно на писателите, успяват да изпреварят политиците.
Едно е сигурно. Не вярвам на режисьорите, които казват: "Измислям всичко на снимачната площадка". Вечерта преди да заснема сцена, не спя много. И се събуждам през цялото време.
Еми МАРИЯНСКА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}