Тя е една от най интригуващите персони на XVIII век - едновременно обичана и мразена. Обичана от френския крал Луи XV и ненавиждана от поданиците му, заради силното й влияние над него. Укоряват я, че изиграва фатална роля в политиката на Франция като фаворитка на краля, но има и заслугите да се превърне в меценат-символ на Рококо епохата.

Тя се е превърнала в нарицателно за красота, стил и интелигентност, но и за женска хитрост, греховна съблазън, свръхмерен лукс и прахосничество.

Тя е мадам дьо Помпадур.

За нея са написани стихове, рисували са я художници, излизали са книги, филми и пиеси. Тя е легендарна жена, запечатала името си не като обикновена кралска фаворитка и любовница, а като важна личност на своето време.

Влиянието й се разпростира от дворцовия патронаж на изкуствата до международните дела. Противоречивият й образ и до днес интригува не само историци и хора на изкуството, но всеки обикновен човек.

Оставила е образци за архитектура на дворци, чийто стил носи името й - "Черупки на Помпадур". Модните й образци в прическите, козметиката и кухнята остават знак за класа и аристократизъм и до днес. Става известна като покровителка на науките и изкуствата, на писатели, философи и артисти. Именно към нея се обръщат за помощ големи личности на епохата като Волтер, Дени Дидро и Д,Аламбер. Тя е тази, която дръзва да влезе в спор с френския парламент, в защита на енциклопедията на последните двама споменати. 

Мадам дьо Помпадур е тази, която защитава Монтескьо, когато го нападат за книгата му "Духът на законите". Тя е и тази, която упражнява всичката си власт над краля, за да забранят дейността на йезуитите във Франция. Ето защо и много други нейни заслуги един историк я нарича "жената на XVIII век". Според някои историци мадам дьо Помпадур допринася за избухването на т.нар. Седемгодишна война, която напълно променя политическия климат в Стария континент. Тази война е призната за най-големия военен конфликт на XVIII век и не случайно Чърчил веднъж я нарича "същинската Първа световна война". В Седемгодишната война се включват не само европейски страни, но и страни от Северна Америка, Карибите, Индия и Филипините, някои индиански племена. Заради тази война Франция загубва колониите си в Нова Франция в Канада.

Мнозина се питат, но как е възможно един крал напълно да попадне под властта на една красива жена? Мадам дьо Помпадур, обаче, не е била просто красавица, а високообразована, умна и талантлива дама.

По време на 20-годишната й любов с краля, тя съумява да бъде приятелка дори със законната му съпруга - полякинята Мария Лешчинска. Двете обичали да играят до късно вечер на карти и Лешчинска ценяла ума и артистичната природа на съперницата си. Отнасяла се с разбиране към увлечението на Луи и смятала мадам дьо Помпадур за достойна за вниманието му.

Около 1715 г., Луи XV, (1710 - 1774), крал на Франция от 1715 г. Внук и наследник на Луи XIV, той въвлича Франция в няколко войни и губи по-голямата част от нейната колониална империя. Неговото царуване е повлияно от поредица от фаворити като мадам дьо Помпадур / Снимка: Getty Images

Мадам дьо Помпадур не просто се възползвала от влиянието си над краля, тя изпитвала чувства към него. Любовта им, според биографите, е била взаимна. Известно е, че след като тя се разболява през 1750 година, връзката й с краля прерастнала в платоническа, но той никога не се отказал от нейното приятелство. Именно мадам дьо Помпадур е е жената, която "опитомила" вкуса на Луи и го научила да цени изкуствата; сама организирала театрални представления и други мероприятия в двореца, представяла му лично талантливи артисти и писатели.

Връзката им с Луи датира от 1745 година, когато му я представят като омъжена, но много известна светска дама. На 23 тя вече имала собствен апартамент в двореца Версай, с тайно стълбище към покоите на краля. След като се развежда и става официална кралска метреса, Луи XV я удостоява с титлата маркиза, както и с името, с което става известна - мадам дьо Помпадур. Подарява й парцел във Версайския парк, а по-късно разпорежда на известния архитект Жак-Анж Габриел да построи дворец за нея там.

Около 1744 г., Луи XV, (1710 - 1774), крал на Франция от 1715 г. Внук и наследник на Луи XIV, той въвлича Франция в няколко войни и губи по-голямата част от нейната колониална империя / Снимка: Getty Images

Дворецът бил кръстен "Малък Трианон", но за жалост мадам дьо Помпадур никога не влиза в него - умира четири години, преди сградата да бъде довършена. В този дворец се настанява следващата фаворитка на краля - мадам дьо Бари.

Но, коя е е всъщност мадам дьо Помпадур, преди да се случи всичко това и името й да придобие световна известност?

Тя е родена с името Жан-Антоанет Поасон (др. Жана-Антоанет, род. 29 декември 1721 година). Баща й бил дребен буржоа и минавал за финансист, докато всъщност се занимавал със спекула и дори бил обвинен в корупция. През 1725 година фалирал, а под заплахата за наказание със смърт по действащия във Франция закон, избягал в Германия. Изоставил семейството си, а грижата за дъщеря си поверил на един банкер (др. нотариус), на име Шарл-Франсоа льо Норман дьо Турем. Казват, че същият бил любовник на майка й от години, така че има съмнения, че може да е бил биологичният баща на бъдещата маркиза.

Мода в стил Помпадур / Снимка: Getty Images

След осем години от бягството си, официалният й баща мосю Поасон бил оправдан и се върнал във Франция, но какво се случва между него и дъщеря му, няма сведения. Известно е, че тя израства под грижите на настойника си дьо Турем. Той плащал скъпо за образованието й. Няколко години девойката учила в колежа на манастир. Дьо Турем плащал и на частни учители - актьори и певци, които да я обучават. Грижел се за нея като за своя дъщеря.

Когато Жан-Антоанет станала на 19, дьо Турем я омъжил за свой племенник и наследник. Красивата девойка правела силно впечатление в светските салони и скоро сама започнала да организира културни и светски събития. Славата й сред елита на Франция все повече нараствала.

Тук следва да подчертаем, че още преди да стане фаворитка на Луи, Жан-Антоанет вече сериозно декларирала своя интерес към културата. И тя ще се възползва от възможностите, които й се отварят в двора на краля, за да продължи с тази дейност и да се превърне във фигура с огромно влияние за културата на Франция през XVIII век.

Според изкуствоведите дори портретите й стават самостоятелен жанр. Някои са на мнение, че не само като жена, но и чрез изкуството е успяла да плени краля, но други твърдят, че Луи XV нямал никакво отношение към изкуството и само благодарение на любовта си към мадам дьо Помпадур "търпял" нейните пристрастия към тези "безделници", артистите.

Стоп-кадър от една от многото екранизации за любовта между краля и неговата фаворитка мадам дьо Помпадур

Мадам дьо Помпадур развива мащабна деятелност. Тя събира впечатляващи колекции от художествени произведения в именията си, финансира много художници и занаятчии, подкрепя писатели и философи. Самата тя притежавала толкова много артистични таланти, че удивлявала всички с уменията си да танцува, да пее, да свири на клавикорд, както и да гравира.

Според някои легенди около името й, гадателка й предсказала още когато била на девет, че "ще царува над сърцето на крал". Че такова предсказание е имало наистина, а не е просто художествена измислица, свидетелства фактът, че майка й я наричала "Рейнет" (фр. Кралица).

През 2008 година у нас излезе в превод на български биографичният исторически роман "Die Favoritin des Königs" на писателката Клаудия Циглер. В тази книга се изясняват някои факти, които по-подробно описват живота на тази невероятна жена.

Жан-Антоанет се омъжва за племенника на настойника си дьо Турем през 1741 година и придобива фамилията Д'Етиол. Имението, което получили младоженците като сватбен подарък се намирало близо до кралска ловна местност в горите на Сенарт. Това ще изиграе роля за уж "случайното" запознанство на краля с мадам Д'Етиол. Тя ражда на съпруга си две деца - момче, което умира след раждането си през 1741 година, и три години по-късно - момиче на име Александрин-Жана, което наричали "Фанфан". Мадам дьо Помпадур ще загуби приживе и него.

Портрет на маркизата от 1755 г.

Омъжена и с дете, Жан-Антоанет била толкова еманципирана за времето си, че планирала запознанството си с краля. Според художествената версия за срещата им, един ден тя буквално го пресрещнала по пътя към ловната база, близо до семейния й дом, и успяла да го заинтригува с разговор. Малко по-късно била поканена на маскен бал във Версай. Омъжената мадам Д,Етиол отишла на този бал облечена като богинята на лова Диана. В оскъдното си облекло привлякла погледа на краля и бързо стигнала до покана за интимна вечеря. Месец по-късно тя вече била редовна гостенка в двора и всички започнали да шушукат, че е новата фаворитка на краля. Слуховете изобщо не я разколебават да се премести да живее в двореца Версай.

Кралят я удостоява с титлата маркиза Дьо Помпадур, а съпругът й - мосю Д'Етиол бил назначен за генерален откупчик на данъците. По-късно двамата с Жан-Антоанет се развеждат, напълно доволни от кариерата си в кралския двор. Както вече споменахме, самата кралица нямала нищо против метресата на съпруга си, така че мадам дьо Помпадур съвсем легално не само пребивавала в двореца, но скоро се превърнала в първа дама там.

Красива, интелигентна и образована, маркиза дьо Помпадур става фигура, с която всички започват да се съобразяват. Макар че зад гърба й шушукали, че не е аристократка и че връзката им с краля е позор, всички изпитвали респект към нея.

Както вече нееднократно споменахме, маркиза Дьо Помпадур изиграва огромна роля за развитието на френското изкуство. Освен колекциите и меценатството й, тя попечителства построяването на Плас дьо ла Конкорд и на Военното училище в Париж, нейна е идеята за създаването на порцелановата фабрика в Севър, която се прочува в цяла Европа, и още много други дела, които я правят заслужила личност на Франция.

Портрет на марктизата от 1764 г.

Разточителната демонстрация на лукс в именията й карала дворцовото общество да й завижда, а простолюдието да я мрази, но тя изобщо не се интересувала от това. Едва след смъртта й се разбира, че не само е получавала, но многократно и давала пари на двора, за да спаси хазната от фалит. А когато умира единствената й дъщеря, мадам дьо Помпадур завещава цялото си имущество на краля, така че след нейната смърт то да стане собственост на короната.

Това говори, колко несправедливи са били някои упреци към нея, че се е възползвала от увлечението на краля. Разказват, как буквално се подигравала с дворцовия етикет на кралската вечеря. Наложила толкова опростен стил, че в един момент самият Луи XV започнал да сервира кафе на гостите си. Твърде светско поведение за онзи век. Изключително артистична, мадам дьо Помпадур заливала със смеха си дворцовите зали и умеела да създава уют и семпъл тон на разговорите, така че всички да се чувстват добре и в настроение. Това се харесвало на Луи, защото той от дете бил лишен именно от интимност и женско присъствие. Мадам дьо Помпадур била всичко онова, за което мечтаел.

Гоблен с лика на маркизата

През 1748 и 1749 година тя преживяла два спонтанни аборта, които силно разклатили здравето ѝ. Прекъсва интимността си с краля, но остава негова незаменима приятелка. Така, въпреки края на сексуалната им връзка, тя му остава близка чак до смъртта си.

Жан-Антоанет дьо Помпадур умира на 15 април 1764 година от туберкулоза в двореца Версай. Луи нарушава заради нея етикета, който повелявал само кралски особи да умират в двореца. Това ясно доказва, колко дълбоко уважение изпитвал към личността й. Бил неутешим от смъртта на жената, която в продължение на две десетилетия му посветила своята любов, приятелство и преданост.

Дворецът Версай / Снимка: Getty Images

Що се отнася до упреците на историците, че мадам дьо Помпадур е навредила на Франция, то някои считат, че тези твърдения силно преувеличават ролята й в политиката на кралството. Да, тя действително имала значителна задкулисна власт и възможност да управлява съдбата на придворните, но договорът, довел до Седемгодишната война, не е нейно дело. Някои правят връзката с нея заради "некадърното ѝ протеже маршал Дьо Субиз", но това е само догадка. Не е сигурно и дали тя е автор на знаменитата фраза, която й приписват: "След нас, ако ще и потоп".

От дистанцията на времето можем да направим извода, че жената, умряла преди 260 години, е била наистина една велика личност. И че най-вероятно в продължение на повече от два века и половина до днес е била несправедливо обвинявана в грехове, които дори да ги е имало, са напълно изкупени от многото й заслуги за културата на Франция, Европа и света.

Откъс из "Die Favoritin des Königs"

Пролог

Образите и случките, за които вече не можеше да каже дали са спомени, или са се запечатали в паметта й като отново и отново връщащи се сънища, бяха все едни и същи. Тя беше осем-деветгодишна и тичаше с развяна бяла рокличка към гората около манастира. Сълзи мокреха бузите й. Стъпваше върху нападалите от дърветата и храстите червени и златни листа, сухата шума пращеше под стъпалата й. Виковете на монахините зад нея бързо заглъхваха.

Тичаше, сякаш никога нямаше да спре. Сухи клони я удряха по лицето, драскаха бузките и ръцете й, но тя не усещаше болка. Препъваше се в покрити с мъх камъни, счупени клони и стърчащи коренища, но не спираше. Минаваше покрай поникнали тук преди векове гъсти храсталаци и чепати стари дъбове, чиито черни дупки се взираха в нея като мрачни призрачни очи.

Беше тичала така цяла вечност, когато рокличката й се закачи в трънлив храст и тя едва не падна. Най-сетне спря. Опита се да се освободи, отчаяно задърпа и затегли тънката материя. Изведнъж полата й се скъса и тя политна. Твърде късно забеляза, че е застанала на склон. Подхлъзна се и полетя през море от листа, клони и ниски храсти, размахвайки ръце и крака в отчаяни опити да се хване за нещо. Претърколи се няколко пъти и накрая заседна.

Огледа се замаяно и понечи да се изправи. В този момент видя чифт стари, износени обувки и разбра, че не е сама. Сърцето й заби лудо.

В следващия миг кафява, изгоряла от слънцето, мръсна ръка я хвана за рамото и доста грубичко я изправи на крака. Тя вдигна глава и погледна в две дълбоки черни очи. Пред нея стоеше циганка, вързала на кръста си кърпа, от която се подаваха прясно набрани билки. В колана на полата бе затъкнат нож с форма на сърп.

Погледът на жената я прониза болезнено. Сбръчканото, обрулено от ветровете лице внушаваше страх. Момиченцето понечи да побегне, но циганката я задържа с желязна хватка. Лицето й изведнъж се промени, стана меко, почти нежно.

Малката кимна колебливо.

- Дали игуменката ще ме накаже, задето се скарах с графинята?

Старата циганка сякаш не я чу. Гледаше през нея все едно виждаше нещо в далечината. След малко се изсмя дрезгаво.

- Вярвай ми, момиче, ще дойде ден графинята - а и не само тя, ще се кланя пред теб!

Протегна ръка и с бързо движение скъса верижката от шията на бегълката. Погледна сребърното кръстче и кимна доволно.

- Ще го взема като залог, за да не забравите коя съм, мадмоазел. Един ден сигурно ще се срещнем отново.

Циганката направи поклон и отново се изсмя дрезгаво. Смехът й отекна призрачно в гората и момичето никога не го забрави. Монахините все пак успяха да я настигнат и я върнаха в манастира, за да я накажат за непослушанието и за спора с графинята. Десет удара с пръчка.

- Нямаш право дори да говориш с дъщеря на херцогиня. Ако тя благоволи да си поиграе с теб, си длъжна да го приемеш като висока, незаслужена чест — обясни абатисата, наблюдаваща с равнодушно изражение как една сестра изпълнява наказанието.

Малката не заплака, въпреки че болката извика сълзи в очите й, а подутите й пръсти пареха непоносимо. Игуменката покани херцогинята и дъщеря й да влязат. Чу се шумолене на копринени поли и тракане на токчета. Монахините се снишиха в дълбок поклон.

Вирнала брадичка, херцогинята положи ръка върху рамото на дъщеря си и гривните й зазвъняха тихо. В погледа, отправен към наказаната, се четеше досада и пренебрежение.

Момичето засрамено сведе глава.

- Мадмоазел Поасон желае покорно да помоли за извинение — обяви абатисата.

Момичето погледна към графинята и видя как в очите й блесна надменен триумф. Това я накара да се разколебае. В сърцето й се надигнаха последните остатъци от гордост, ала заплашителното лице на абатисата я принуди да сведе глава.

- Извинете — прошепна едва чуто тя.

Всички знаеха, че не тя, а графинята започна караницата, но въпреки това наказаха нея - това беше много по-унизително и болезнено от десетте удара с пръчка.

- Не забравихте ли нещо, мадмоазел Поасон? — попита с режещ глас абатисата.

Трябваше й малко време, докато разбере какво иска абатисата. Направи лек поклон и понечи да се изправи бързо, но изведнъж усети върху тила си пръчката на майката игуменка, която я принуди да сведе глава и да се наведе силно напред и надолу. Отвори очи и видя точно пред себе си красиво избродираната пола на малката графиня. Ето че пророчеството на старата циганка се сбъдна съвсем скоро, макар и обърнато с главата надолу. Как да забрави това унижение... (Превод: Ваня Пенева)

Еми МАРИЯНСКА