Изглежда невероятно, че си отиде Джони!...

Повечето, които го познавахме, изобщо не се интересувахме от възрастта му, защото до края си остана едно забавно момче. Ето защо мнозина останаха изненадани, че с такива болки си е отишъл от този свят...

Джони не обичаше да занимава другите с проблемите си. Но винаги сърцато откликваше на проблемите на другите. Обичаше да сяда в градинката до църквата "Св. Георги", близо до дома си, и да наблюдава хората. Напоследък ги и снимаше. Когато се запознаеше с някой изпаднал човек на улицата, и той му довереше житейските си тегоби, Джони първо го канеше без страх в дома си, да го нахрани с каквото има, а после търсеше начин да направи за него и нещо повече.

Това правеше името му "Джони" близко, така че никой и не питаше за истинското му име - Георги Пенков. Той не държеше на такива формалности, като пълно име, научни титли и тем подобни суети. Живееше в хармония със себе си, като роден артист.

Уличен чешит (Снимка: Личен архив на Джони Пенков)

Джони умееше да разсмива хората, като остава напълно сериозен. Умееше и да внушава сериозен размисъл. Ето на това може да се каже "смях през сълзи". Първо ни разсмиваше, и чак после осъзнавахме, колко тъжно е онова, което ни казва. А на изражението му можеше да завиди дори филмовата легенда Бъстър Кийтън Каменното лице.

Почти не се сещам за някой от днешните ни комици сред нашенските професионални актьори, който да притежава неподражаемото умение на Джони, да "изиграва" публиката по толкова сполучлив начин.

Имитаторският му талант нито веднъж не се подведе да излезе от "образа" на онзи, когото имитира, и той се възприемаше от широката публика буквално като натурщик.

Джони Пенков, в ролята на полицая във филма "Рицар без броня"

Специфичният му тембър и диалектните думи, които използваше, звучаха естествено и въздействащо натуралистично, като в живия живот. Това го правеше близък и разбираем, а лафовете му се помнеха като афоризми. Отнасяше се сериозно към всяко явление, което пародира, защото преди да го "изиграе", го беше осмислил. В това е голямата смислова разлика между него и някои професионални комици.

Джони беше сериозен във всичко, което прави - било то роля, запис, снимка, мишунг, или ремонта на радиоапарат и тонколона.

Джони и Джеки (режисьорът Георги Стоев) Снимка: Личен архив на Джони Пенков

Не можа да дочака рождения си ден, за който обеща да почерпи. Смъртта изпревари всенародната почерпка... Но, като се замисля, няма човек сред познатите на Джони, който да не е бил почерпен по някакъв начин от неговата доброта, и то - в делничен ден.

През дома му са минали хиляди купонджии от артистичната бохема, известни люде и напълно неизвестни хора, та дори и част от столичните клошари. По тази причина, много сполучливо самият Джони беше кръстил дома си "Студио "Интерпровинциал".

Живот, като на кино... (Снимка: Личен архив на Джони Пенков)

Много медии публикуваха биографични данни от живота на Георги Пенков - че е завършил радиотехника във ВМЕИ "Ленин", а после специализация по електроакустика във Франция; че е бил научен сътрудник в НИИ и става доцент по звукотехника. Негови разработки се използваха в Радио Прага, Радио Будапеща, в телевизията в Братислава.

Джони Пенков в Софийска градска художествена галерия през 2012 г. (Снимка: BulFoto)

С гласа си Джони е озвучил над 150 документални филма, много от които са наградени. Много хора от по-старото поколение го помнят от някогашните "Фокуси" и по-късните "Мозайки", преди главния филм в кината. Гледали са го запомнящи се типажи в игралните филми "Рицар без броня", "Сватбите на Йоан Асен", "Илюзия", "Търновската царица", "Аз, графинята", "Немирната птица любов", "Неочакван гост", "Операция Шменти капели" и др.

Името на Джони е свързано с легендарното шоу на Тодор Колев "Как ще ги стигнем американците", както и с цялостната съвместна продукция на легендарното трио, известно като "Джеки, Чарли и Джони". Завеща ни и една лична книга - "Краят на една незапочната любов", както и оригиналните си спомени и мисли в множество интервюта.

Може да се кажат още толкова неща за Джони Пенков: че е носител на орден "Кирил и Методий" - II степен (1970), на "Специалната награда на СБФД" за филма "Това е то животът на човека" (Кюстендил, 1974), че документалният му филм "Ятаци" е с няколко награди, включително и от Фестивала за български филми във Варна, както и на международна награда от кинофестивала в Лайпциг.

Старши научен сътрудник в действие (Снимка: Личен архив)

Самият Джони никога дори и не обелваше дума за тези свои постижения. Всеки журналист ще потвърди, че някак свенливо приемаше въпроси от такъв характер по време на интервюта. Не ми е известно някога да е коментирал със сериозна интонация заслугите си. По принцип говореше за себе си някак нехайно, като че ли по-скоро да омаловажи сериозното, а постигаше тъкмо обратния ефект - превръщаше дори майтапите си в сериозни теми.

Една от най-хубавите му човешки черти беше, че си остана незлоблив човек. Популярен е един случай, в който един колега се опитал да го "клъвне" с думите: "Вие сте шутовете на социализЪма", а Джони му отговорил: "Не забравяй, че през феодализЪма само шутовете са имали шанс да си запазят достойнството".

Джони, Джеки, Радой Ралин, Ицхак Финци и компания (Снимка: Личен архив на Джеки Стоев)

В тази фраза всъщност се съдържа и ключът към онова, което правеха в малките си документални скечове, известни като "Мозайки" тримата - Джеки, Чарли и Джони. Най-любопитното е, че нито един от тях не е завършил кино, но те правеха кино заедно по най-добрия начин - като на шега и докато се забавляват, назовавайки нелицеприятни истини по единствения възможен начин за времето си - чрез смеха.

Ексцентричното им поведение в реалния живот им даваше допълнителна "застраховка" - от "породата" на тази, за която веднъж призна приятелят им Радой Ралин: "Ако не се правех на луд, щях да полудея".

С Радой Ралин (Снимка: Личен архив на Джони Пенков)

"На Джони, без когото светът щеше да бъде много по-тъжен!", подписва с автограф своя книга Радой Ралин. Двамата имаха нещо много общо в начина, по който изразяваха тъжните си мисли - по смешен, но мъдър начин.

"Народите узнават цялата истина за една власт години, след като тя слезе от сцената. Иди тогава я гони" и "Не са модни вече гънките на мозъка, а гънките на врата". Джони Пенков.

Корица на книгата, с афиш на филма "Хляб ии зрелища" на Джеки Стоев

Джони можеше да изрази с две фрази времето, в което живеем от 90-те години насам. "Може човек да поумнее, но трябва да знае, че го прави на своя отговорност", казва той в книгата си "Краят на една незапочната любов", а по-късно в едно интервю пое тази отговорност на "поумняването" си като "огромна грешка на растежа".

Май 2009 г. Джони Пенков пише автограф на своята книга (Снимка: BulFoto)

В едно от редките си по-сериозни интервюта, Джони разказва как баща му запалва в него любовта към радиовълните и звука. "Като бях малък, това ми се виждаше страшно фантастична и интересна работа. И взех да се интригувам много от това". Джони се възхищаваше на аналоговия звук - намираше "благородство" в него, но като напредничав човек бързо възприе и усвои и дигиталните технологии. Гледаше на тях като на някаква надежда, да бъдат реставрирани картината и звука на безценни стари ленти, унищожени от времето и лошото съхранение.

Джеки Стоев, Ицхак Финци и Джони Пенков (Снимка: BulFoto)

В дома си Джони беше оборудвал малко студио с компютърна програма за запис на 50 канала за мишунг на филми, и като дете се радваше на възможността сам да прави онова, което някога можеше да се осъществи технически единствено в Киноцентъра. С тази апаратура се захвана да възстанови архивни записи на български народни песни, събрани от покойния акад. Кауфман. С дни възстановяваше звука и картината на филма на Рангел Вълчанов "Лачените обувки на незнайния воин", за да може лентата да бъде прожектирана в Лондон, с възможно по-добро качество.

Джони боледуваше от безхаберието, което унищожава български филми от миналото, и се опитваше, доколкото може, да спасява "гласа" на съсипаните ленти. Самият той признаваше, че нелегално е събирал някои ленти на записи, които навремето е трябвало да се предават за изтриване. По този начин бе спасил оригинален запис с гласа на Индира Ганди, какъвто няма дори и в архива на Радиото. Голямата му мечта беше, да се създаде национален звуков архив, по подобие на този във Виена.

Джони Пенков (Снимка: Личен архив на Джеки Стоев)

Джони си остана онова "заинтригувано" дете, за което разказваше, как за пръв път е разбрало, че човешкото тяло може да служи за антена на радиовълните. Любопитството му към живота го заведе на толкова много места, срещна го с толкова много хора, и навсякъде той остави неравнодушна следа.

Защото освен любознателност, притежаваше човечност. Пазеше я ревниво в себе си така, че да не бие на очи, и наивно вярваше, че не се забелязва. Всъщност, до края си май не съзнаваше, че тази негова черта бе забележима от всеки, с когото го бе срещнал животът.  Джони беше еманация на онова, което психолозите наричат емпатия. Съчувствие!

Вярваше ли в хората? Противоречиво е да не вярваш в позитивното в човека, и въпреки това да му прощаваш. На такъв противоречив заряд са способни малцина. Притежават го мъдрите хора. Джони го притежаваше.

В един от своите "афоризми", сам казва: "Човешките отношения не са за пред хората". Питам се, дали си е давал сметка, колко много мъдрости се крият зад "първия план" на тази фраза?!... Но всъщност, май не е толкова важно да се задълбочаваш във философията на нещата, докато мъдро ги следваш, някак "по интуиция".

За 85-годишнината на Джони - последният му тържествен публичен юбилей, в Дома на киното бе организирана тържествена прожекция на филмите "СТ. Н. СТ. К.Т.Н. ИНЖ. ДЖОНИ ПЕНКОВ", дело на другарите му - режисьорът Джеки Стоев и сценаристът Христо Илиев-Чарли. Бяха прожектирани и два филма на самия Джони Пенков - "СТАРЕЦЪТ И КАНАПЕТО" и "ПОД ПРОЗОРЕЦА". Джони беше щастлив и направи признанието, че е имал хубав живот, в който единствените му проблеми са били "с тежките хернии и с леките жени". Изказване, съвсем в негов си стил. Ето този Джони ще ни липсва най-много!...

Джони, като почитател на женското тяло (Снимка: Личен архив)

Той казваше за себе си, че е "уличен чешит". И беше такъв. Можеше да ти сподели каква ли не небивалица, както си викате "Здрасти" на улицата. Примерно, че е горд с баба си, понеже "умряла от сифилис". Естествено, че никой не вярваше в тези смешки, но те бяха в състояние да разведрят и най-тъжния човек. И Джони винаги знаеше много точно, кога да пусне онзи лаф, с който да отслаби напрежението в човека отсреща.

Беше отличен сърцевед... И нямаше никакво значение, дали ти казва някаква истина, или на момента си изфабрикува някаква пълна художествена измислица - важното бе, че тя долиташе като бяла лястовичка - ей-така, спонтанно родена, като лек за душата, в  точния момент.

"Лъже, ама интересно лъже!", казва веднъж Ицхак Финци за приятеля си Джони. В същото време всичките му близки знаеха, че ако Джони трябва да отговори на нещо напълно сериозно, главата му беше като "библиотека" - помнеше с точност факти, свързани с различни събития и хора.

Джеки и Джони (Снимка: Личен архив на Джони Пенков)

Днес, след кончината на този уникален човек, най-тъжните хора, освен близките на Джони, несъмнено са Джеки и Чарли. Тяхното приятелство и творчески тандем ще останат в историята на киното и на човешките отношения като рядък пример. Невероятно, но факт, през 1979-а тримата са имали дори една обща кола - един румънски текезесарски джип. Тримата направиха и филма "Летете с Росинант".

Преди премиерата на филма, Джони даде най-веселото "инфо" за работата на екипа: "Ами, това е един весел филм. Джеки седеше в сянка и оставяше актьорите да импровизират, а асистент-режисьорката крещеше и държеше реда на снимките. И Джеки пак си показа, че е завършил биология. Основното му образование се отразява все пак. Щото на много хора образованието хич не им се отразява..."

Веднъж, на въпроса какво мисли за казаната в прав текст истина, Джони отговори: "Аз съм забелязал, че когато кажеш истината, хората почват да се смеят. И това е, защото хората много не обичат истината. Тя, общо взето, е доста потискаща. А при нас, ние минавахме за веселяци и като кажехме истината, и хората се смеят. Чак после някои осъзнават, какво сме им казали...Във "Фокусите" ние изпълнявахме тая функция на реакцията на българския народ срещу диктатурата. Само че бяхме поддържани от същата тая диктатура. Българите обичат да се подчиняват.

Чарли разправя една много хубава случка: В рибарски магазин имало опашка. Продавачът тероризира купувачите, прави ги на нищо. Всички хора си траят. Накрая един от опашката не издържа и казва на продавача: "Абе, не може ли по-учтиво да се държите с хората?!" Цялата опашка се нахвърля върху този човек, а не върху продавача, който ги тормози. От страх да не би да им откаже да им даде риба. Ей това е робска психика. Това се случва преди 30 години на Никулден, но може да се случи и сега - хората са същите.

Манталитетът е: Да не дразним тоя, който има власт, да не би да ни лиши от нещо! Вместо да се съюзим и да си искаме правата!"

Творческо-приятелското трио, на награждаването на 20-ото изданние на София филм фест (Снимка: BulFoto)

Джеки, Чарли и Джони бяха удостоени с Наградата на София за цялостен принос към киноизкуството на 20-ия София филм фест, по време на премиерата на филма им "Добро утро, капитане", който бе обявен за пръв по рода си документален мюзикъл. Лентата е снимана през лятото на 2015-а година в Царево, а героят е Гената - местен чешит.

През същата година излезе и книгата "Надали, ама а дано/А дано, ама надали", а режисьорът Колю Бошнаков направи филм за триото с емблематичното заглавие "Джони, Джеки и Чарли не са имена на кучета".

Със смъртта на Джони, триото осиротя!...

Но осиротя с един необикновен човек и цялото ни общество!

Сбогом, Джони!

*Приятелите на Джони Пенков изпратиха съобщение, че Поклонението ще бъде на 21-ви октомври от 12.00 часа в църквата "Св. Георги Победоносец" в София.

Георги Пенков-Джони (Снимка: BulFoto)

Еми МАРИЯНСКА