ПИСАТЕЛИТЕ НА XX ВЕК
Патриша Хайсмит и тъмната половина на човешката душа
Създателката на "Талантливият Мистър Рипли" е родена на 19 януари преди сто години
Редактор : / 8600 Прочита 3 Коментара

Патриша Хайсмит (1921-1995) е деликатен изследовател на психологията на вината и ненормалното поведение в свят без твърда морална основа. Често нейните романи се занимават с въпроси за избледняващата идентичност и двойствеността. Има публикувани няколко тома разкази в областта на фентъзито, ужасите и комедията.
"...причината за всички мъчения беше в собствената душа, в непрестанната битка със себе си", казва американската писателка, чиито творби са особено успешни в Европа и й носят най-престижните литературни награди в света.
Патриша Хайсмит (Снимка: Getty Images)
Филмът "Непознати във влака" на Алфред Хичкок се основава изцяло на нейния едноименен роман. Най-популярният й герой Том Рипли също е вдъхновил няколко филма, превърнали се в шедьоври на киното.
"Красотата на съспенса е, че писателят може да пише дълбоки мисли и цели глави без физическо действие, ако желае, защото описанието е по същество оживена история. Престъплението и наказанието е прекрасен пример за това. Мисля, че повечето книги на Достоевски биха били наречени книги за съспенса, ако бяха публикувани днес за първи път."
Мери Патриша Хайсмит е родена на 19 януари 1921 г. във Форт Уърт, Тексас, но е израснала в Ню Йорк. Родителите й Джей Бърнард Плангман и Мери Коутс са художници, но се разделят още преди тя да се роди. Баща й има немски произход. Мери се вижда с него за пръв път чак на 12-годишна възраст. Фамилията Хайсмит е от нейния втори баща, също художник - Стенли Хайсмит.
През по-голямата част от детските си години живее с баба си по майчина линия. Прабаба й Вили Мей е "шотландка, много практична, макар и със страхотно чувство за хумор и много снизходителна към мен", спомня си по-късно Хайсмит.
Твоите любими заглавия в /market.dir.bg
Баба й я учи да чете от съвсем малка и тя се радва на огромната й библиотека. На осемгодишна възраст се запознава с "Човешкият ум" от Карл Менинджър и е очарована от казусите на пациенти, страдащи от психични разстройства като пиромания и шизофрения. Въпреки това, тя определя годините с баба си, като най-тъжните в живота й, чувствайки се изоставена.
Писателката има сложни отношения с майка си и силно се възмущава от своя втори баща. Хайсмит твърди, че веднъж майка й казала, че се е опитала да я абортира, пиейки терпентин, въпреки че в биографията си пише, че Джей Плангман се е опитал да убеди жена си да направи аборт, но тя отказала.
Хайсмит така и не разрешава сложната си връзка с нея между любов и омраза, която я преследва до края на живота й, и която тя включва в разказа си "The Terrapin" за младо момче, което убива майка си, намушквайки я. Главният герой Виктор е емоционално малтретиран от трудната си, надменна майка, илюстратор на детски книги. Майката на Хайсмит умира само четири години по-късно на 95-годишна възраст.
Хайсмит завършва гимназията "Джулия Ричмънд" в Манхатън, където учи английски, латински и гръцки, а през 1942 г. получава бакалавърска степен от "Бърнард Колидж" в Ню Йорк по английска литература и зоология. Твърди се, че след като завършва колежа Патриша работи известно време върху сюжетни линии за комикси като "Черен терор" и "Капитан Америка".
Проявява артистичен талант от съвсем ранна възраст - рисува и става добър скулптор, но решава да бъде писател и да се занимава основно с писане. Преди първата си книга писателката сменя различни работни места, като е била дори продавачка в магазин в Ню Йорк.
Живеейки между Ню Йорк и Мексико между 1942 и 1948 година, тя започва да пише за различни издатели на комикси. Първоначално създава сценарии срещу заплата от 55 долара на седмица, на много скоро осъзнава, че може да печели повече пари като пише на свободна практика. Това й позволява да намери време да работи върху собствените си разкази, както и да остане по-дълго в Мексико. Работата по сценарии за комикси е единствената дългосрочна работа, която някога е имала през живота си.
Като писател дебютира през 1950 година с романа "Непознати във влака". В нея се разказва за двама мъже - архитект и психопат, които се срещат във влак и си "разменят" убийства.
Непознатият Бруно Антъни ще убие невярната съпруга на Гай Хейнс в замяна на убийството на омразния му баща. Гай не взима насериозно разсъжденията на Бруно до момента, в който Мириам е намерена убита след посещение в увеселителен парк.
Фарли Грейнджър Робърт Уокър във филма на Алфред Хичкок "Непознати във влака" (1951)
"Всеки човек може да убие. Въпрос на обстоятелства и нищо общо с темперамента! Хората стигат толкова далеч и е нужно съвсем малко, за да се изтласкат към ръба. Всеки. Дори баба ти. Знам това", казва тя.
Писателката развива тази идея и по-нататък, в "The Blunderer" (1954), където съпругата на един мъж умира случайно, но хората стават подозрителни, когато той започва редовно да посещава друг, който е убил жена си. "Някои хора са по-добри мъртви - като жена ти и баща ми, например", заявява Бруно, богатият психопат и продължава да изпълнява своята част от пазарлъка.
Този сюжет дава тон и на следващите й романи, в които се пресичат два различни свята, а границата между нормални и ненормални хора става неясна, дори невидима. Хитро замислената мелодрама "Непознати във влака" вдъхновява режисьора Алфред Хичкок, който прави едноименния филм по сценарий на Реймънд Чандлър през 1951 г. И книгата, и филмът се считат за класически шедьоври на съспенса.
Фарли Грейнджър и Кейси Роджърс във филма на Алфред Хичкок "Непознати във влака" (1951)
Историята е заснета и по-късно, през 1969 г. под заглавието "Once You Kiss a Stranger", под режисурата на Робърт Стар. Лентата не става популярна, но пародията на филма на Хичкок "Хвърли мама от влака" от 1987 година се превръща в хитова черна комедия, въпреки смесените отзиви на критиците. Тя е режисьорският дебют на Дани Де Вито, който е и в една от главните роли, заедно с Били Кристъл.
Дани Де Вито и Били Кристъл в черната комедия "Хвърли мама от влака" (1987)
Патриша Хайсмит пише и под псевдонима Клеър Морган, след като романа й "Цената на солта" ("The Price of Salt") от 1952 година е отхвърлен от издателите. Хомосексуалната любовна история между омъжена жена и продавачка по това време е необичайна и се продава в почти милион копия.
През 1991 г. книгата е преиздадена с послеслов под заглавие "Carol". Тя не се асоциира публично с тази книга до края на живота си, вероятно защото е описала личния си живот.
Героинята й Карол е жена, която тя среща в универсалния магазин, в който работи като продавачка по това време. Писателката шпионира жената без тя да предполага, след като открива адреса й в кредитната й карта.
Хайсмит се занимава със сексуалните малцинства и в други свои произведения, а последният й роман "A Small G: A Summer Idyll", издаден посмъртно през 1995 г., описва бар в Цюрих, където се срещат редица хомосексуални, хетеросексуални и бисексуални герои, влюбени в грешните хора.
Самата Хайсмит има редица лесбо афери, но през 1949 г. се сближава с писателя Марк Брандел. Между 1959 и 1961 г. има връзка с писателката Мариан Мийкър, която пише под псевдонима M.E. Kerr.
Мат Деймън и Гуинет Полтроу във филма на Антъни Мингела "Талантливият Мистър Рипли" (1999)
Том Рипли, най-популярният герой на Хайсмит, е дребен мошеник и бисексуален сериен убиец, който е представен на света в романа й "Талантливият Мистър Рипли" ("The Talented Mr. Ripley") през 1955 година.
Критикът и писател на мистерии Х. Р. Ф. Кийтинг включва книгата в своята монография "Престъпност и мистерия: 100-те най-добри книги" от 1987 г. В началото на историята Рипли е дребен крадец в Ню Йорк, който в крайна сметка се превръща в двоен убиец. Рипли среща загрижен богат баща, чийто син - Ричард, живее далеч в Европа. Той е готов да финансира пътуването на Том до Европа, за да се свърже с него.
В Италия Рипли убива своя богат приятел в лодка в Сан Ремо и открадва самоличността му. След това убива един от приятелите на Ричард. Безсъвестният Рипли е неспособен да се разкайва. Романът е пресъздаден първо във филма на Рене Клемент "Под яркото слънце" ("Purple Noon") през 1960 г., където главната роля е поверена на Ален Делон.
Симпатичният убиец-аматьор Рипли вдъхновява и филма на Вим Вендерс "Американският приятел" от 1977 г., известен в България като "Правило без изключение".
В него участват Денис Хопър, Бруно Ганц, Самюел Фулър и Никълъс Рей. В тази кино версия Рипли се свързва с мафията.
"Американският приятел" на Вим Вендерс, известен в България като "Правило без изключение" (1977)
Във филма на Антъни Мингела от 1999-а отново присъства хомосексуалният подтекст. В този кинохит с множество номинации и награди участват Мат Деймън, Джъд Лоу, Гуинет Полтроу, Кейт Бланшет.
В историята милионер моли Рипли да издири сина му Дики, който живее в Италия. Блудният син и Рипли стават приятели, но когато Дики иска да се отърве от новия си сътрудник, Рипли започва да лъже и убива. Дики изчезва, а Рипли присвоява самоличността му за забавление, за да запази лъскавия си начин на живот и да запълни празнотата в слабия си характер.
Рипли се превръща в най-известния герой на Хайсмит със своето умение да бъде садист и разбиращ съпруг, пародия на манталитета на висшата класа, и престъпник само по силата на обстоятелствата.
"Убийството в ръцете на Патриша Хайсмит се случва почти толкова небрежно, колкото удрянето на калник или пристъп на хранително отравяне", пише Робърт Тауърс в "The New York Review of Books".
Тръпката в романите й се основава на проблема как Рипли ще се измъкне отново от престъплението. Подобно на Дориан Грей, той живее двойствен живот, но остава безнаказан за действията си.
След "Талантливият мистър Рипли" амбивалентният герой се появява в няколко продължения, сред които "Ripley unedеr ground" (1970), в който той се представя за мъртъв художник и убива колекционер на изкуството, "Ripley`s game" (1974) - история за отмъщение, в която Рипли се среща с друг убиец за първи път, "The boy who followed Ripley" (1980) и "Ripley under water" (1991). В последното приключение на Рипли той е преследван от садистичен американец, който знае твърде много от миналото му. Този път Рипли не убива никого.
Мат Деймън и Джъд Лоу във филма на Антъни Мингела "Талантливият Мистър Рипли" (1999)
"Усещането за заплаха в повечето романи на Хайсмит, усещането, че се внушават идеи и нагласи, чужди на разумния ежедневен ред на обществото, кара много читатели да се притесняват. Човек затваря повечето книги - и нейните също толкова мощни и смразяващи разкази - с чувството, че светът е по-опасен, отколкото си е представял." (Джулиън Саймс в "The New York Times" от 18 октомври 1992 г.)
Като "затворник" Хайсмит прекарва по-голямата част от живота си сама. Никога не се омъжва и няма деца.
"Хората забравят, че тя е била много консервативна личност - казва американският драматург Филис Наги. - Тя не е била бохемка като Джейн Боулс и е имала някои много странни и противоречиви възгледи".
Издателят Ото Пенцлер, който се възхищава от нейната работа, я описва като "най-студения и неприятен човек", когото някога е срещал.
През 1957 г. Хайсмит печели френската "Grand Prix de Litterature Policiere", а Британската асоциация на криминалните писатели й присъжда през 1964 г. "Сребърен кинжал". През 1979 г. тя получава наградата Grand Master от Шведската академия.
Въпреки че писането е нейната истинска страст, Хайсмит показва талант и като художник и скулптор. Писателката се мести за постоянно в Европа през 1963 г., където живее в Източна Англия и Франция. Последните си години Хайсмит прекарва в изолирана къща близо до Локарно на швейцарско-италианската граница. Тя никога не забравя тексаския си произход, обличайки се с с дънки Levis, маратонки и шалчета.
Произведенията й извън любимия й жанр включват книги за непълнолетни, разкази с неочакван край и документалистика.
През 1966 г. заявява, че "изкуството няма нищо общо с морала, конвенцията или морализацията". Нейните криминални романи често имат повече общо с психологията, отколкото с конвенционалните заговори. Нейната странна марка на ужаса идва по-скоро от неизбежността на бедствието, отколкото от лекотата, с която би могло да се избегне.
Ръсел Харисън твърди, че художествената литература на Хайсмит демонстрира елементи на екзистенциализъм, свързващи я със Сартр и Камю, и отразява социално-политическите настроения към проблемите на хомосексуалистите от 80-те и 90-те години. Греъм Грийн отбеляза, че светът в романите на Патриша Хайсмит е "клаустрофобичен и ирационален, в който влизаме всеки път с чувство за лична опасност".
Хайсмит умира в Локарно на 4 февруари 1995 г. от левкемия на 74 години.
Писателката запазва американското си гражданство, въпреки данъчните санкции, от които горчиво се оплаква. Кремирана е на гробището в Белинцона, Швейцария.
В знак на благодарност към мястото, което вдъхновява нейната писателска кариера, тя дарява имението си на стойност около 3 милиона долара на общността на артистите "Yaddo" в Саратога Спрингс, Ню Йорк. Последният й роман "A Small G: A Summer Idyll" е публикуван посмъртно месец по-късно.
Ето някои от нейните мисли:
...в суетата няма достойнство.
В съзнанието му тежестта на вината безнадеждно накланяше везните. От другата страна лежеше аргументът за самозащита и той беше по-лек от перо.
Какво е това състояние на ума, когато не знаете в какво състояние сте? Обреченост? Желание да умрете? Тъпа апатия?
...дуализмът прониква в цялата природа до безкрайно малките протони и електрони в състава на атома.
Няма нищо по-прекрасно от гордостта за човек, когото обичаш.
Ако искате да сте весели, меланхолични или внимателни, или да сте грижливи, или да сте учтиви, просто трябва да играете, изобразявайки тези чувства и качества.
Юни. Каква красива дума, как сладко звучи! От него вее блажен мързел и слънчева светлина.
Занятията с живопис запълват живота ми, отнемайки трудностите и притесненията.
Хората винаги ли се влюбват в това, което не могат да имат? Винаги.
Няма покой за виновния.
Животът само потвърди това, което той предполагаше: няма никакви изненади.
Законите на обществото са много по-милосърдни, отколкото законите на съвестта.

130 години от рождението на Агата Кристи: Няма нищо по-изтощително от човек, който винаги е прав