ВЕЛИКИТЕ БЪЛГАРИ
Те се подслониха под скромната стряха на българското училище
Дядо Славейков - Учител и човек с велика душа и любящо сърце
Редактор : / 2300 Прочита 0 Коментара
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
Учител и човек с велика душа и любящо сърце, с непринудени и сърдечни обноски, обладаващ магнитна сила - така един от учениците на Петко Славейков описва в спомените си своя преподавател.
Първият учебен ден е прекрасен повод да си припомним колко важна е личността на учителя и каква е силата на личния пример, увличащ неговите възпитаници.
През учебните 1882-3-4 г. бях ученик в Пловдивската гимназия. Там заварих като учител дядо Славейков и Петко Каравелов, които, след преврата в Княжеството, извършен през 1881 г. от Княз Батенберг, вследствие на което Конституцията бе суспендирана, те, като противници на тази политическа акция, за да се спасят от преследването на консерваторите, потърсиха прибежище в румелийската столица - Пловдив.
Първият учебен ден, 40-те години на ХХ в.
Бивши министри и народни дейци от първа величина, те не счетоха за унизително да се подслонят под скромната стряха на българското училище и да станат учители на подрастващото поколение, защото в онази епоха на висок идеализъм и самопожертвувание министрите на България не бяха още свикнали да осигуряват с простени и непростени средства своето съществуване и носеха още в душата си онова чувство на гордост и достойнство, което отличаваше нашите велики дейци от епохата на Възраждането.
Те от детинство бяха свикнали да работят за народа си при най-несгодни условия и затова, след като бяха заемали министерсски и други високи служби в Княжеството, те не се подвоумиха, когато съдбата ги изпрати в Пловдив, да се заловят за това скромно, но благородно занятие - учителството.
Малки ученици влизат в селското училище, 20-те години на ХХ в.
Тяхното учителствуване в Пловдивската гимназия беше една чест за това заведение и ние, техните ученици, изпитвахме особено чувство на гордост да се срещаме лице в лице с бившите български министри и големи политически дейци и да бъдем техни възпитаници.
Авторитетът им в гимназията беше толкова голям, че и учители, и ученици с най-голям респект произнасяха имената им. Цялото училище като че ли беше хипнотизирано от тяхното присъствие - такова бе обаянието от техните личности.
При това тия двама труженици бяха толкова тясно свързани помежду си и неразделна дружба ги съединяваше толкова здраво, че те като че ли се сливаха в една личност и ненапразно един тогавашен френски вестник ги наричаше les deux Petco. Те бяха заедно и в училището, и в редакцията на в. "Независимост", който основаха в Пловдив, и в домовете си, в които най-свободен и широк достъп имаха учениците.
Ученици с учителя си, 20-те години на ХХ век
Връщам се четиридесет и пет години назад и пред моя умствен поглед се представя импозантната фигура на мастития старец.
Виждам го как с бавни стъпки се изкачва по стълбата на гимназията, носещ под ръка цял куп книги и тефтери. Тогава той беше на около 55 години, но още съвършено бодър и здрав, със свежо и жизнерадостно лице, с блестящ и пронизителен поглед, с винаги грижливо вчесани на път бели къдрици, които увенчаваха хубавото чело на масивната му глава. Винаги биваше скромно облечен в своите шаечени дрехи.
Дядо Славейков - с това име той беше известен и на учители и на ученици - ни преподаваше българска и старобългарска граматика и кратки познания по словесност.
Колкото и сухи да са тия учебни предмети, Славейков умееше да ги направи винаги интересни и привлекателни за своите ученици и то не с някакви методи и дидактични умувания, а чрез онова дълбоко и непосредно чувство, чрез оная магия на интуицията и художественото творчество, изключителен дар на редките избраници на съдбата, които направо действуват на човешката душа и сърце и пробуждат интелекта към действие и творчество.
Учителка със своите ученици, първото десетилетие на ХХ век
Той вземаше повод от най-незначителните неща в урока, за да се впусне в дълги обяснения по езикови, исторически, географски и етнографски въпроси, които всестранно познаваше. По онова време ученици в Пловдивската гимназия имаше от всичките краища на българските земи. Дядо Славейков често ги разпитваше за родните им места и те, а и всички ние, с удоволствие слушахме как старецът разправяше подробно и с увлечение за местни обичаи и празници, за местности и хора, които беше видял и познаваше лично.
Дядо Славейков имаше обичай да донася в клас цял куп книги и тефтери, и щом му хрумваше някоя мисъл, той разтваряше някой тефтер и започваше да пише. През това време мъртва тишина цареше в класа и никой не смееше да пошушне - толкова голямо бе уважението, което имахме към нашия любим учител. Понякога той, както си пишеше, изваждаше някой ученик при черната дъска и го караше да разкаже урока. Сбъркваше ли нещо ученикът, старецът навеждаше глава, изглеждаше го над очилата си и ученикът смутен търсеше да се справи, а понякога и някой от тефтерите полетяваше към виновния ученик.
В моменти на особено настроение дядо Славейков ни разправяше епизоди из своя разнообразен, страдалчески и пълен с поука живот.
С голямо внимание и унесени го слушахме да ни разправя за борбите по черковния въпрос, за мъчната по онова време журналистическа кариера, за гоненията му от гръцките владици, за скитанията му от село в село като народен учител, и в очите му пламваше възторгът на младите години, той се увличаше и въодушевляваше и този ентусиазъм, това непринуденоизлияние на сърцето се предаваше и преминаваше като магнитна сила в душите и сърцата на учениците, които замираха по чиновете, слушайки съсредоточени вдъхновените слова на стареца, който порастваше пред нас до размерите на някоя легендарна личност.
Често пъти, пишейки в своите тефтери, той се въодушевяваше, изправяше се пред масата и започваше да декламира някои от своите стихотворения. Така, спомням си, че ни бе прочетено стихотворението "Тъга", което по-късно се появи в издаваното по това време сп. "Наука" в Пловдив, а също и откъслеци от неговата стихотворна трагедия "Старозагорченка", печатана по-късно в същото списание. Примерът на учителя зарази много ученици, които започнаха да се занимават със стихоплетство и да четат поетични произведения, колкото ги имаше тогава на български.
Учителите в Пловдивската мъжка гимназия през учебната 1900/1901 г.
Понякога при дядо Славейков по време на урок идваше неговият стар познайник Йоаким Груев, който тогава беше директор (министър) на народното просвещение в Румъния. Сядаха един до друг и завеждаха тих разговор, а отвреме навреме дядо Славейков вземаше от масата и поднасяше на Груев своята синя кърпичка с мушмули, които той често донасяше и ядеше в клас.
Случваше се понякога някой ученик, за да оправдае своите погрешни знания по урока, казваше, че така бил се произнесъл г-н Иван Славейков (синът на стареца), който беше също учител в гимназията. Такова оправданиедразнеше дядо Славейков и той с негодуване извикваше: "Наш Иван ли ти каза това? Той не отбира от тая работа и други път да не си го питал!"
Пловдивската мъжка гимназия “Александър I“
Старецът не обичаше твърде разглезените и надменни богатски деца, особено ония, които искаха да изпъкнат с гиздавото си облекло и със своите аристократически маниери. Веднъж той, влизайки в клас, запита: "Кой знае де живее господин Каравелов?". Едно от тия хлапета извика силно: "Аз, г-н учителю". "Иди да вземеш и ми донесеш ластиците, които снощи забравих". Ще не ще надменният юноша трябваше да се подчини на тази заповед и след малко видяхме да носи с наведена глава калните ластици на учителя.
Понякога Славейков обичаше да си служи с лек и безобиден хумор, който предизвикваше весело настроение в клас. Веднъж при изпитването на един ученик, който полагаше големи грижи за тоалета си и носеше часовник с позлатена верижка, но не беше много силен в уроците, дядо Славейков го изгледа през очилата и му извика: "Какви са тия кюстеци (кордони) по тебе бре... мъж за две жени си станал, пък урока си не знаеш".
Друг път старецът, унесен в своята беседа, не обърна внимание, че звънецът бие за излизане, а после и за влизане в час. Учителите започнаха да влизат в часовете си и в нашия клас нахълта французинът Пиер Марти, който ни преподаваше френски език. Щом съгледа Славейков, той се отдръпна и, покланяйки се най-учтиво, каза: "Pardon, m-r Slaveikov". А старецът го изгледа през очилата и му дръпна един български каламбур, римуван с френското pardon, и целият клас се засмя с един непринуден и продължителен смях.
Дядо Славейков остави у нас, неговите ученици, вечни и неизгладими спомени. Той беше учител и човек с велика душа и любящо сърце, с непринудени и сърдечни обноски, обладаващ магнитна сила, която е достояние на твърде малко избраници в човешкото общество.
Борис Митов,
в. "Литературни новини", декември 1927 г.
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
Снимки: "Изгубената България"
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}