В своята поредица "Минало несвършено" Impressio продължава да ви поднася китки от неувяхващи публикации, писани отдавна, но звучащи актуално и днес. Ще изтупаме заедно повехналите страници, за да открием сред тях букети от думи, съхранени в хербария на времето.

За празника на лозарите и гостоприемството на сухиндолци разказва в свой репортаж отпреди почти 80 години журналистът Илия П. Илиев на страниците на вестник "Мир".

Шествие по улиците на Сухиндол по време на празника Трифон Зарезан

Повече от две седмици има оттогава. От дните прекарани в Сухиндол, в покритата със снежна пелена Росина (там тече р. Росица). Те бяха дни посветени на свети Трифон Зарезан, когото народът в лозарските краища честно и вдъхновено тачи, и за чийто ден, 14 февруари, тази година бяха дошли официални лица, гости и от Столицата. Те бяха светското в този чисто народен празник, в който има много церемонии, цял протокол, но той е нашият, българският бит, родната традиция.

Много хубаво, вълшебно беше в Сухиндол, името на което село, далеч задминаващо по външен и "вътрешен" вид много наши градчета, съвсем не отговаря на сяйното му съдържание. И час по-скоро високопочтената буквоядска комисия, която се занимава с преименованията на селищата - по-точно казано, със заменяването със смешни прозвища на напълно сполучливи названия - нека промени името на туй велико с производството и със сърцата на жителите си селище и го нарече Мо́криндол.

Та, повтаряме: незабравими, както казват опиянените от гениалност писатели, ще останат двата дни, прекарани в зарезанския Сухиндол.

Главната улица на Сухиндол

Първото нещо, което се налага на съзнанието, щом пообходи пътникът мегданите, магазините с модерни имена и спретнатите къщи на Сухиндол, е гостоприемството.

За българското гостоприемство знаем, чели сме, а кой ли пишущ не го е закачал на перото си. Но гостоприемството на сухиндолци заслужава подчертано отбелязване. Веднъж радостни заради празника, дваж по-радостни, че имат гости. Всеки иска да има гост у дома си - всред скромна обстановка, но богатска сърдечност и богатска за сегашните дни трапеза.

И никой от нашите "хазаи" не искаше да се отлъчва от гостенина си, не го оставяше от нищо нужда да почувствува, вода му полива, пешкир му държи, с вълнено одеало го завива и непрестанно го гледа в очи. Ще́ му се и денем и нощем да го придружава. Не е лесно това.

А първото нещо, което научихме в Сухиндол, бе в една от речите при посрещането. Един от официалните гости - най-високопоставеният, по ръст и положение, в случая - громко заяви, че е радостен да получи покана за гостуване в селото не за да поправя щети от градушки и наводнения, а заради веселие. И наистина, много са патили от природни стихии и неплодородие сухиндолци в последните години.

И са били бедни, много бедни, пред прага на отчаянието. Но изтърпели людете.

През последните две години смилил се Бог, по-малко развихрял колесницата си свети Илия из сухиндолското небе, дали добър плод божествените лози и се разлял изобилно божествен сок. Тъй се разлял, че местната кооперативна винарска изба, която е първата всред десетината частни изби, се принудила да произвежда и безалкохолни напитки. Тъй Сухиндол е станал мил и на въздържателите, и на техните антиподи.

Избената сграда на Сухиндолската лозарска кооперация “Гъмза“

Увертюрата към зарезанските тържества, настъпването на които се очакваше с трепет за другия ден, беше обичайната вечеринка в читалището. Хубаво, голямо, богато читалище. Упоменато е в енциклопедията. Но вземете тази енциклопедия, разлистете кой да е географски речник, ще разберете, че Сухиндол е голям винарски център (не най-големият у нас, но един от първите).

Има и бубарство, има и пчеларство, но преди всичко винарство. В чужбина се изнася от туй вино - в Германия, в Европа му се носи името.

Щанд на кооперация“ Гъмза“- Сухиндол по време на изложение на вина, 30-те години на ХХ век

А читалището, към което се отправяме вечерта, носи името "Трезвеност". Ето, мислим си, един блестящ пример, който може да се използува при литературното обучение и при преподаването по логика. Теза и антитеза.

И това име не е само за показ. Трезви люде са сухиндолци. А най се въздържат по тия дни. Във всичко туй ние прозираме дълбока възпитателна философия: въздига се в култ виното, но не и пиянството.

Че в същото това "Трезвеност" на другата вечер се изконсумира много от червеното и бялото производство на сухиндолските лозя - това е друг въпрос. Тази вечер имаше само вечеринка - литературно-музикална програма, както обичайно се казва. Имаше речи, статистика, песни, декламации, дечица играха балет, а накрая имаше и танци. Но търпи ли Сухиндол танци, както се е извратила музикална София от звуците на джаза, камилските стъпки на модерните танци и клюките по баловете и чайовете.

Завъртяха се едни хора́, та и ръченици. И то не само от младите, които облечени в национални носии, блестяха и радваха ухото повече от цвета на хубаво вино в планинско-кристална чаша. Игра и един стар майстор на ръченицата, та глава се кинеше.

Момите и ергените правеха впечатление със своето отлично държание. Никаква непристойност, излишни думи или жестове, каквито в голямата ни Столица могат да се забележат при подобни забави. Възпитани люде са младите сухиндолци. Те много се радваха на своята вечеринка, която е общо тяхно дело. Всички са минавали през сцената на читалището.

Сухиндолци по време на обработване на лозята, 30-те години на ХХ век

Нам най-много ни хареса един оригинален, и всъщност напълно естествен, по съществото си, номер. Стари сухиндолки в селски одежди се изправиха на сцената, сключиха ръце над престилките си и запяха - изредиха няколко едногласни местни лозарски песни. Това бе наистина прекрасно, затрогващо, наистина неописуемо.

И настъпи вече полунощ. Тогава неколцина от гостите потърсиха след "сухата" вечер мъждеещия прозорец на някоя кръчма. Те искаха първи да посрещнат - с чаша в ръка - свети Трифон.

Селото спеше.

Местни жители по време на гроздобер, 30-те години на ХХ век

Селото се събуди. От зори цари оживление по дворища, из улици и мегдани. Няма унили лица; и прегърбените са се изправили. Всички - стройни, напети, празнично облечени и накичени.

Има народностни празници, има Великден, но за Сухиндол това е най-големият празник - свети Трифон Зарезан: символът на тяхното благосъстояние, патронът на трудолюбието им - този, който дава "хлябът насущний". И другаде, из лозарските краища, се празнувал деня на свети Трифон, но там било групово празненството, а тук масово. Цял Сухиндол празнува. Мъже и жени, старци и деца, богати и бедни. Кой би дръзнал да каже, че не сме велика, с божествени традиции, нация!

От всички краища на селото, от всички домове се стичат мъже - на коне, с шейни, изпровождани от майки, от червенобузести булки. Мъжете са накичени - по шапките, по дрехите - с варакосани зелени чемширови китки, а в ръцете, в дисагите, в шейните: пъстроцветни бъклици, пълни дамаджани, завити в пешкири погачи, баници, пилета. Такъв е обичаят: жената от вечерта приготвя за мъжа си цяла погача, цяла баница и цяло пиле, които непокътнати трябва да се занесат на лозе - за трапезата след зарязването.

Тържествената процесия с празнуващи се отправя към лозята край Сухиндол за зарязване

И ето, предългата процесия започва да се изнизва от селото, в което остават жените - в шарени тосии, да чакат завръщането на мъжете, които отиват да осветят началото на своя труд.

Начело с музики, знамена, а след тях смях, глъч и конски тропот. Ето ни в царството на лозята. Но това не са обикновени лозя. Който има понятие за лозята само от асмите по дворищата и увитите около прът, ще се чуди какви са тези телени мрежи, с които е ограден Сухиндол. Лозарството тук е напълно модернизирано. И затуй дава добър плод голямата площ от лозя - общо около 15 хиляди декара, която стига чак до линията Левски.

Пътуваме бавно. Мъчно може да се пробие път всред туй огромно множество. Снежната покривка радва окото, освежава духа. И неусетно стигаме до местността, където от години, от векове, от дионисиево време, може би, става зарезанската церемония. И тя нивга не омръзва на народа. Народът, който няма нищо общо с нас - считащите потребност на духа разнообразието.

"Водещница" се нарича местността. Разпрягат се на един край шейните, свалят се дисаги и бохчи, постилат се настрана хубавите зелени вълнени черги, за които би завидял столичният хай-лайф. А людете се струпват около един прастар побит камък, дето се извършва молебенът.

Гостите на празника пристигат с шейни в местността “Водещница“ за церемонията по зарязване на лозите, 1942 г.

Където и да погледнеш, все мъже. Мъжко празненство е Зарезанът, и за жените няма място тук. По едно време се мерна една жена, белосана, червосана, кипри се тя, яхнала на кон. Една жена - и тя фалшива. Оказа се, че е преоблечен мъж. А хурка държеше в ръцете - символ на женското трудолюбие тук.

За сухиндолките хурката е туй, което е фотоапаратът за нашите фоторепортери. На работа в двора, на къра, на път, тя е все в ръцете ѝ, както и нашите фотографчии не се умориха дори в най-сюблимните зарезански моменти да дирят местни гиздосии, за да ги щракат.

Църковният обряд се извърши. Дядо владика тръгна из лозята, та заряза с благословия някои пръчки. Зарязването днес е символично. Масовото зарязване става по-късно, когато се постопли. Изглежда, този празник е дошъл от юг.

Пладне е вече и дойде ред за зарезанската трапеза - върху снега. Разчупиха се белите погачи и пилета, баници се режеха, дори сиренце се мяркаше тук-таме. И хилядното множество започна да яде. Глъч, шум и тракане на зъби. А когато дойде ред да се чукат чашките, започнаха гръмогласните наздравици.

Но защо ти са чашки - туй ограничено от прозрачни стени празно пространство. Направо от дамаджаните! Мощна картина беше това - сякаш крали-марковци са седнали на моабет. Надигат дамаджаните, засукват мустаци, а виното се разлива и оставя червени петна по белия сняг.

Гости и местни край отрупаната зарезанска трапеза, 1942 г.

- На́, опитай от мойто вино - подканя те съседът ти.

Не може да не му се угоди - тъй сърдечна е молбата. А после трябва да се угоди на другия съсед, а и на трети, дошъл от по-далечните редове. Тъй различни ли са вината тук? Може би да, може би не - по градус, киселинност и сладка жилка - но всички до едно са хубави, чисти и омайващи, особено приемани от устието на бъклица.

Постепенно веселието се усилва, гонейки връхната си точка. Пищи гайда, надувана от стар гайдар - хем свири, хем играе. Започнаха хора́, ръченици по снега. А други лудо препускаха с коне. Но дойде време за обратен път.

Пак се проточи безконечната процесия, движеща се бавно и тържествено, ту спирайки, ту потегляйки, без да се знае причината. Защото докато началото ѝ влизаше в селото, краят ѝ едва потегляше от "Водещница". Всички този път са накичени с лозови пръчки. А наизлезли са и кукери с всевъзможни образи. Някои шейни возеха огромни бутилки, бъклици.

А подобно древен мастодонт, се носеше и една великанска бъчва от десетки хиляди литри, изнесена от някоя от местните изби.

Предвидливите сухиндолци са запазили на дъното на дамаджаните по малко и за из път, за да може да си подкрепят силите, да може непрестанно да цари веселие.

Настроението по време на празника Трифон Зарезан е приповдигнато

От туй веселие се бяха заразили и конете. Пръхтяха те и все им се щеше да препускат.

- Хе, ненаиграл се, де! - чуваха се отвсякъде провиквания.

И отвсъде, додето окото стигне, над главите на зарезанци се издигаха дамаджани и бъклици. А че някоя шейна се обърне - това е само повод за нов гръмогласен смях и за весели коментари.

Цялото село - жените и малките деца - са наизлезли да посрещнат татковци и дядовци. С часове са ги чакали те търпеливо и втренчено, както в София народът стои по тротоарите при големите паради.

Крайният пункт е местната винарска кооперативна изба - на другия край на селото. Тук приключва процесията. Тук започват пак хора́, песни. Истинско бодро, българско, недостижимо веселие. После то се пренесе в центъра на селото и продължи до мръкнало.

Сухиндолци бяха отворили сърцата, Сухиндол бе отворил порти и изби.

Още звучат в ушите ми думите на моя хазаин:

- Не е леко зарезанското тегло!

Хан Кардам (Илия П. Илиев),
в. "Мир", март 1942 г.

Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg

Снимки: "Изгубената България"