DOLCE FAR NIENTE

Минало несвършено: Осми декември не е ден на Дионисий

Размисли за истинския студент и мамините синчета и щерки

Редактор : Илиана Иванова, "Изгубената България" / 8 декември 2019 / 09:01 4474 Прочита 13 Коментара

В своята поредица "Минало несвършено" Impressio продължава да ви поднася китки от неувяхващи публикации, писани отдавна, но звучащи актуално и днес. Ще изтупаме заедно повехналите страници, за да открием сред тях букети от думи, съхранени в хербария на времето. Думи, които не бива да бъдат забравяни.

На студентския празник - 8 декември, ви предлагаме поредната доза размисли и прозрения от миналото, сякаш писани днес.

Истинският студент

Още

Местният вот преди и сега: Всички сеят, без да месят!

Съществува едно неправилно и, бихме казали, злокачествено схващане по отношение на студентството. Мнозина все още смятат студентите за хора веселяци, които прекарват бохемски, хъшовски своя живот и които едва ли не, имат за кредо известното "долче фар ниенте".

Студиен портрет в цял ръст на български студент в Цариград (вероятно в “Робърт колеж”), 1880 г.

Още

Минало несвършено: "Оти на софийския герб има изографисано женско?"

Ако това важи за един тесен кръг от студентстващи, които прекарват почти цялото си време по журове и соарета и из сладкарниците и кафенетата, това не са и не могат да бъдат представители на студентството, а представители на други обществени кръгове в средата на студентството. Тия "мамини синчета и щерки", които по силата на един криворазбран модернизъм предпочитат да се наричат с глезените филмови имена Джони, Джими, Боби, Мери и пр., отколкото да се назовават с българските "лошозвучащи" имена Иван, Стоян, Васил и пр., не са и не могат да представляват българското студентство в своята най-здрава част, а то е в мнозинството си такова.

Екскурзия на студентска група до Боянския водопад, 1914 г.

Още

Минало несвършено: 140 години нашата полиция ни пази

Може някои граждани да смятат тях за студенти, понеже те винаги са свободни и имат време да кокетничат със студентската принадлежност по някои обществени места, но истинските студенти са или из аудиториите, библиотеките и семинарите, или пък в печатницата като работници и словослагатели, из редакциите, като коректори, или пък най-после из ресторантите, като келнери, колкото да изкарат своята прехрана, а вечерно време и през нощите крадат от часовете на своите почивки и от цената на здравето си, за да прочетат някоя хубава книга или някоя и друга страница от все по-дебелеещите и умножаващи се томове за изпит. Истински студенти са и тия, които по дружества, читалища и културно-просветни организации раздават къс по къс от своята неизживяна младост, за да палнат в душите на ония, които не са могли да вкусят от живителните струи на науката по едно малко кандилце, за да им свети по пътя на живота. Ето го истинският симпатичен образ на студента. И тоя студент е здраво стъпил вече на краката си, който никой не може да отрече, който здраво се е врастнал в темелите на живота и със съдбата на народа и който все повече се налага като положителен и градивен фактор. Това е студентът, който лятно време е на нивата, а есенно и зимно време влиза веднага в читалището, кооперацията и изцяло се отдава на народополезна и културно-просветна работа, в хорове, театрални трупи и пр. Това е студентът, който често пъти недояжда и недоспива, но който поддържа здраво връзката между науката и труда, между книгата и живота, между университетския семинар и народа. Той знае, че има нещо повече от това, да заклюца кротко и превъзходно страница по страница, че някъде в гънките на живота той е нужен, безусловно нужен. Човек може по-малко да знае, и това, което знае, при проявена добра воля да го направи достъпно за онези, които не знаят, а имат желание да научат нещо, го прави много по-полезен на обществото и на себе си. Защото знанията, които ние берем, идат от живота, те са кондензираният човешки опит и трябва да отидат пак в живота да го подпомогнат, да го придвижат напред, да го направят по-добър, с една дума, да подпомогнат хората в тяхната ежедневна, но често пъти забележителна, героична дейност.

Студенти от специалност "Славянска филология и литература" в Софийския университет по време на занимание, 1926 г.

Нека не забравяме, че като учим другите, ние същевременно учим и себе си. Има всеки от нас какво да даде на своя народ, из чиито недра е излязъл, и има какво да научи и взема. Ето такъв е истинският студент. Ето това е истинският ученик и продължител на Климентовото дело при днешните условия на работа и живот, и негов е днешният празник.

Н. Д. Попов,
в-к "Литературен живот", 8 декември 1942 г.

Студенти медици в Майчин дом, София, 1927 г.

Мисли за студентския празник:

"Годишният празник на Университета не трябва да бъде суетна проява. Неговата съществена цел не е да се изживее един ден на по-силни вулгарни удоволствия. Той трябва да води към размисъл, към критичен вдълбочен поглед върху това, що сме били, докъде сме стигнали във възхода си към духовни постижения и какво ни предстои в тая насока."

Проф. Михаил Герасков, 1942 г.

Студенти от Музикалната академия в София с проф. Добри Христов, 20-те години на ХХ век

"Осми декември не е ден на Дионисий и затова не трябва да се празнува с оргии и бохемски изстъпления.

Днес българският народ чества паметта и делото на Св. Климент. Българската наука празнува своя основоположник и покровител. И този празник трябва да бъде съдържателен, осмислен и народен. За него не е достатъчно официалното, церемониално утро на професорите, нито това що правят студентите. Той трябва да се осмисли, като проследим и преценим миналото и се поучим от примерите му, огледаме и отчетем настоящето и съобразно него, мислим и действаме за бъдещето. Той не трябва да бъде ограничаван само в Университета защото той е и трябва да бъде всенароден празник."