МИНАЛО НЕСВЪРШЕНО
Гласове от миналото: Уредихме я и свинята... (галерия)
По Коледа в спомените на Тодор Влайков
Редактор : / 8778 Прочита 20 Коментара
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова, Dir.bg
В своята поредица "Минало несвършено" Impressio продължава да ви поднася китки от неувяхващи публикации, писани отдавна, но звучащи актуално и днес. Ще изтупаме заедно повехналите страници, за да открием сред тях букети от думи, съхранени в хербария на времето.
За приготовленията, очакването и посрещането на светлите коледни празници в спомените от детството на Тодор Г. Влайков - писател, общественик и политик.
Коледните пости са към своя край. Броя вече още колко дни остават до Коледа, когато ще отговеем.
Един ден, току-що съм се върнал от школото, както си седим в собата, чувам, вратникът шумно се отваря и по двора се разнася рухтене и квик.
- Свиня е докарал, тато, свиня! - и затичвам се навън. Колко е голяма! И виж как се лута по двора - търси нейде да се скрие. Аз ѝ се радвам. Ала в същото време, като помисля, че ще я колят, тръпки ме побиват...
След пладне дохожда у нас и чичо Ифтим. Иде да помага тату. Тато наточва голям свой нож. Започват да гонят свинята. Тя лудешки припка и силно квичи. Обзет от страх, побягвам в собата, скривам се в кюшето и затискам с ръце ушите си. Макар и по-слабо, квиченето пак се чува. По едно време то се засилва, издига се високо, става ужасно, па отслабва, отслабва и полека-лека замира. Нещо ме заболява на сърцето. Горкичката!
Цялото семейство целува хляба на Бъдни вечер и Коледа, 30-те години на ХХ в.
Подир някое време, като не чувам вече шум и глъч отвън, ставам и някак колебливо излизам. Гледам от отвода: на двора е накладен голям огън. Тато и чичо Ифтим примъкват закланата свиня, слагат я над огъня и почват да я обръщат отсам и оттатък - пърлят я. Дворът се изпълва с тежка миризма на изгоряла четина...
Когато привечер се връщам от училище, свинята, опърлена и хубаво измита, е сложена в едно голямо корито на отвода. Тя е разтворена. Откроила се е дебела сланина. Вътрешностите, добре изчистени, са сложени в две тепсии. Клекнал пред коритото, тато започва да разпорежда свинята. Отрязва главата ѝ и слага я настрана - тя ще се вари за Коледа. Краката ще бъдат пък за пача. Отделят крехчината. Мама ще я скълца и ще натъпче с нея наденици. Сланината нарязва на едри парчета, които слага на редове в принесеното голямо каче и всеки ред наръсва със сол. Нея пък ще пазим за през цялата година.
До вечерта всичко е изчистено и разтребено.
- Уредихме я и свинята - дума със задоволство мама, като влиза в собата. - Сега дай Боже здраве, ще чакаме вече и Коледа...
А тя, баба Коледа, все повече се приближава. Само четири-пет деня остават. Ей го, отъркаля се още един ден, и още един... И вече радостно завъзкликвам:
- Утре вечер Бъдни вечер, други ден - Коледа.
Коледа, две деца с подаръците си пред коледната елха, 40-те години на ХХ век
Ето го, най-после, и Бъдния вечер. В собата кака е раздигнала и разтребила всичко, както бе за службата. Мама пак се е разшетала из къщи. Мен ме не сдържа на едно място: сега съм при кака, помагам ѝ да постила шарените черги, па току ще изскоча вкъщи, за да видя какво прави мама. Тя вече е приготвила много нещо, и от захлупените менчета, тенджури и гърнета около огнището се носи миризма на хубави гозби...
Тато се прибира тая вечер по-рано. Той е важен, както винаги, но в същото време и благоразположен. Изправя се, според своя навик, с гръб към пещта. Тя е много топла. Че сега мама, като никога, повторно я е запалила. И видях, турна вътре един голям кютюк - бъдника било това. Ще гори той цялата нощ. Кака внася голямата паралия и слага я не до пещта, както други път, а под куностаса, дето свети добре измитото кандило. Мама запринася от къщи каквото е приготвила и каквото трябва и заедно с кака започват да нареждат бъдни-вечерската трапеза. Аз, свит до байко в топлото кюше, нетърпеливо хвърлям поглед към широката паралия, която все повече се пълни и кити с различни работи.
Богато украсен Рождественски хляб, 30-те години на ХХ в.
Когато всичко е напринесено и наредено, тато бавно пристъпя, скръства крака и разполага се начело на паралията. Скоквам бързо и аз, и отивам, та сядам до коляното му. От другата му страна пък тихо се намества байко. Като дотъкмява още едно-друго и мама присяда отсреща, а до нея и кака.
В средата на паралията е сложена бяла, хубаво загладена турта. Върху нея е поставена разлата паничка с мед. До туртата в малък съд, напълнен с пепел от огнището, гори забодена восъчна свещ, а до него из кадилницата се издигат струи дим от измирски тамян. Наоколо са наредени гозбите: в едни тас е джуркания боб, нарязан на квадратчета и полят отгоре с петмез, в сахан са свитите от пресол пилци с ориз - така казвахме на сърмите - в голяма паница е сипан ошав, а в друг разлат съд са сложени орехи, лешници, ябълчета и смокинки.
- Сега да се отчете молитвата! - нарежда тато. Байко се изправя. Ставам и аз и казвам: "Святий Боже". Всики се кръстим. След това байко изчита: "Ядат убози". Мама взема димящата кандилница и прикадява три пъти паралията. Кади после и по всички кюшета на собата. Излиза да прикади и вкъщи. И като се връща, туря кандилницата на скемлето под куностаса и сяда на своето място.
Сега тя разчупва туртата и слага пред всекиго по един къс.
- За много години! - дума тато и натопва залък от туратата в мед.
- Амин, дай Боже! - викаме всички и също започваме да топим. Много ми се вслажда топлата ченична турта с медец! Ала таман се разяждам, неизтопили още половината от меда, мама дига паницата.
- Тоя да остане, та да се намира през годината за лек, - и поставя в средата на паралията пак джуркан боб. Сладък е и той. И ям го с особена охота. Че тая гозба мама готви само на Бъдни вечер, та цяла година копнея за такъв джуркан боб... Като се наяждаме, мама взема и раздава всекиму от нас по един орех.
- Чукни си сега твоя, да видим какъв ти е късмета.
Чуквам го. Ядките му са здрави и хубави.
- Ще бъдеш здрав цяла година! - дума весело и подава ми една ръка ябълчета, лешници и смокини.
Тато се кръсти и става. Ставаме всички. Кака не раздига паралията, а само я помества в кюшето, под куностаса - трябвало да седи тъй до заран, че нощеска, като се роди малкият Иисус, да има Божата Майка с какво да се покани. Щом премита трохите, кака бърза да приготви леглото за спане.
- Нима се свърши Бъдния вечер? - и с незадоволство погледвам към леглото.
- Сега ще си легнеш по-ранко, - отвръща мама, нощеска ще дойде баба Коледа да те събуди.
Преди да си легна, излизам да се поразходя навън. Колко на хубаво се е размирисало вкъщи! Из закачения над огъня медник, който силно ври, се подават големи уши - ушите на свинската глава. До него в по-малко менче нещо весело клока. То изпуща гъста пара. Поназъртам - премятат се там завързаните краища на дебелата кървавица... Веднъж да се мине и тая нощ!...
През нощта ме пробужда някакво шумолене. Чувам маминия глас:
- Ха, ставай, че баба Коледа дойде! Стани да видиш какво ти е донесла.
Разтърквам си очите и скоквам бързо. Всички са вече накрак. Тато и байко са се май стегнали. Гледам, над сандъка е наредена и моята нова премяна. Измивам се вкъщи и почвам и аз да се обличам: нова риза, нова антерийка, нови чиширчета - колко нови неща! Само поясът и минтанчето ми са лански, ама и те са още като нови... И какви шарени чорапи ми е оплела мама! А ето ги най-после и новите постелчета. Не мога да се нарадвам на хубавата коледна премяна!...
Черкова пуща още в тъмно. Връщаме се радостни. Ще се облажим сега. Мама принася в саханче парчета от кървавицата, а в друго - резенчета от черния дроб на свинята, поръсени с миризлива шарена сол, слага ги над пресланото скемле, нарежда наоколо тънки порязаничета от коледния кравай и поканва ни да отговеем. Колко са вкусни джигретата! А пък кървавицата - пръстите да си оближеш!...
Тато полегва до пещта да си почине.
- Хайде, потърколи се и ти край баща си да си доспиш, - казва ми мама. Не искам. Сдържа ли ме мен сега да легна да спя! И излизам из къщи, та сядам до огъня, на който довира пресола със свинската глава. Ала и там не ме сдържа. И час по час току ставам да поотворя вратата на отвода. Не е ли взело вече да се разсъмва?...
Най-после, развиделява се. От пътя се дочува шум и глъч. Излезли са вече деца от махалата. Изскачам бързо и аз. Събрани на купчинка, те радостно се хвалят с новите дрехи.
- Я вижте мойто минтанче с какви кожи е подплатено! - Ами я моя пояс какъв е голям! - казва Ачо. - Широк е колкото байковия. - Аз пък соча новите си чиширчета: - На, видите ли, крачолите им са с по два ката гайтани, като на голямо момче.
Друго дете показва пискюлчето на новия си фес, което е кичесто и дълго. Аз го поглеждам със завист, че моят фес, дето ми е още от ланшния Великден, е без пискюлче. Ала съвземам се бързо. - Ти пък нямаш нови постале, а аз, я виж... - и с гордост повдигам единия си крак. - Нови постале, ама само с подкови на пенчетата. Гледай, моите са подковани отдоле и с топчести пирончета, като кондри. - Това ме съкрушава. Но пак се съвземам: - Ама ти пък нямаш такива капачета на антерията като моите! И протягам двете си ръце, над които са спуснати две хубави капачета с по едно клупче на всеки ъгъл. Всички деца свеждат глави и с удивление разглеждат моите капачета. Никой от тях няма такава антерия. Аз тържествувам.
Но ето, задават се отдоле две деца, момче и момиче. Момчето носи цедилник на гърба, а момичето държи в ръката си един палур. На кумеца Кирил са те. У нас идат. Аз отивам да обадя мами.
- Идат ли? - Тя излиза и радостно ги посреща вънка на отвода. Те ѝ целуват ръка.
- Жаденките ми кръщеничета! - и като поема цедилника и палура, въвежда ги в собата и ги настанява да седнат до пещта, та да се посгреят.
„Честито Ви Рождество Христово“
Сега ще дойдат децата и на другите кумци. Много деца ще се съберат. Колко весело ще бъде! Мама ще сложи трапеза да ги нагости. Какви ли сладки гозби е приготвила тя! Ала аз не ще мога да видя тяхната весела трапеза. И не ще хапна от сладките мамини гозби. Че, ето на́, мама е принесла шарения цедилник, слага в него голям кравай, туря и увит в един пешкир къс сланина и като попревръзва прашките на цедилника:
- Хайде, - дума ми, - да вървиш и ти у кръстничини си, че стана късно!
Без сърце някак се откъсвам от гостенчетата. Мама ми нагажда цедилника на гърба, подава ми в едната ръка прашките му, а в другата ми дава да нося палур с ракия и ме изпраща до вънка.
- Па да не се съпикясваш! Най-напред ще целуваш ръка на кръстник си, ако е там...
Тръгвам. Чувствам, че някаква голяма работа ми е възложена и неразположението ми бързо се изпарява.
Кръстницата ми ме посреща сърдечно, милва ме по главата и ме обсипва с благи думи. Че и тя е приказлива и сладкодумна като мама. В собата има вече две-три деца. На Симон Слъпника са те - той също е кумец на кръстничини. Сядам при тях край пещта. Наоколо са кръстничините момичета. Стеснен изпърво, малко по малко се поотпущам. Дохождат и други деца. Кръстница всички посреща сърдечно, всички весело разпитва и разговаря, на всички се радва... Ама, не знам защо, мене сякаш най-много се радва. Слага след това да ни нагости. Нареждаме се всички. Колко сме много - цяла трапеза все деца! Сладки гозби е наготвила и кръстница. И току ни кани... Сега мен и на ум не дохожда за трапезата на децата у нас. Тук е така весело! И когато някои от по-големите момчета се прекръстват и почват да се вдигат, мен чак ми се не става...
Най-после ще си тръгваме. Кръстница дава на всички ни по една кривача от нещичко и ни изпраща чак до вратника. Излизаме шумно и весело. Едни от децата тръгват нагоре, други завиват из сокака, а аз вземам през моста. Вървя леко и подприквам сегиз-тогиз. Тръпна от радост. Душата ми е изпълнена с някакво топло и приятно чувство...
И днес още, дойде ли първият ден на Рождество, у мен винаги се буди мил спомен за оная весела, детска трапеза у кръстничини. И чини ми се все, че тя бе за мен най-хубавото нещо на Коледата...
Тодор Г. Влайков,
откъс от мемоарната му книга "Преживяното. Детски години", 1934 г.;
публикуван в "Църковен вестник", януари 1939 г.
Снимки: "Изгубената България"
Остани с
;void(0);){kind=link}
', '_blank', 'width=500,height=300');void(0);){kind=link}