Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Георги Дюлгеров пред БТА: Филмът се ражда три пъти и умира два пъти

ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА НА КИНОТО

Георги Дюлгеров пред БТА: Филмът се ражда три пъти и умира два пъти

След близо осемгодишна пауза, режисьорът е готов с "Няколко страници от "Записки по българските въстания" на Захарий Стоянов" – за убийството на Бенковски и срещата на Захарий Стоянов с предателя дядо Въльо

Режисьорът Георги Дюлгеров и актьорът Пламен Димов на снимачната площадка на филма на "Няколко страници от „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов" (Снимка: Валентин Алипиев)

Георги Дюлгеров казва, че за него историята не е само научен интерес, но и своеобразна страст. Затова "Мера според мера" остава в историята на българското кино - не като илюстрация към някаква читанка по история, а като произведение на изкуството и немислима ремарка на времето, която доказва смисъла да се правят исторически филми.

След близо осемгодишна пауза, режисьорът е готов с "Няколко страници от "Записки по българските въстания" на Захарий Стоянов" - за убийството на Бенковски и срещата на Захарий Стоянов с предателя дядо Въльо, десет години по-късно. "Покъртителен епизод!

Още когато щях да правя "Да отвориш рана", се тюхках (...) как да го вкараме в сценария, толкова е страшно. И то си стои като желание оттогава", разказва Георги Дюлгеров.

Георги Дюлгеров на снимачната площадка на филма на "Няколко страници от „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов" (Снимка: Валентин Алипиев)

Споделя, че до последно се колебае за името: "Филмът се ражда три пъти и умира два пъти. Ражда се един път на сценарий, след това умира, когато започват снимките... По време на снимки филмът се ражда втори път, защото там влизат реални хора, влизат актьорите, словото влиза в устата им, започват да стават образите...

И виждаш, че ти си си въобразявал нещо, но филмът си върви в неговата посока. Трябва да си идиот, да се мъчиш да му пречиш. Побутваш го в желаната посока, но толкоз. А на монтажа вече се ражда абсолютно друг филм, защото там му даваш ритъма и махаш всичко излишно...".

На снимачната площадка на филма на "Няколко страници от „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов" (Снимка: Валентин Алипиев)

Пред БТА, в разговор с Даниел Димитров, режисьорът говори за процеса около създаването на новия филм и за смисъла от правенето на исторически филми, за прошката, за работата с Ивайло Христов и Пламен Димов, за актьорските открития и натуршчиците. И още: Защо кино се прави "или со паре, или с другаре". Трябва ли да забравим за мащабни продукции като "Мера според мера". Как да се предпазим от раболепието, на което всеки от нас е подвластен. И накрая - все още ли смята, че сме разкрачено препъваща се нация...

- Г-н Дюлгеров, има ли конкретен повод първият филм след близо осемгодишна творческа пауза да бъде за "родовата памет и за важността на прошката в живота", по собствените Ви думи?
- Преди години по БНТ излъчваха "Стани богат" и един от въпросите на водещия Михаил Билалов бе кой е казал "Сам съм, други няма" - Левски, Ботев, Петлешков или Бенковски.

Един учител в гимназия, насърчаван от Билалов да се сети кой как е умрял, се оказа, че не знае как е умрял Бенковски и въобще твърде малко знае за него...

- Както се шегуват моите приятели, аз съм роден в 19-и век, и историята не ми е само научен интерес, но и своеобразна страст. Този отговор много ме ядоса, дотам, че още на другия ден седнах и написах сценария. Това беше през 2016-2017 г.
- Разбира се, аз не съм бос в тази тематика. През 1975 г. щях да правя "Да отвориш рана" по сценарий на Боян Папазов - филм за конфликта между две идеи - на Бенковски и на неговия опонент Бобеков (Павел Бобеков, 1852-1877, революционер, председател на Военния съвет, в Панагюрище, участник в Априлскотото въстание - бел. а.). Бях пред снимки. Оставаха ми две седмици до началото. Руси Чанев щеше да играе Бенковски, а Бобеков - Филип Трифонов, но започнаха някакви игри и филмът бе спрян.

И слава Богу, защото сценарият беше много радикален за времето си. И като имам горчивия спомен от реакциите срещу "Мера според мера", сигурно там щях да получа по-тежки удари. Но тази тема си стои, някъде вътре в подсъзнанието ми, и това беше поводът...

На снимачната площадка на филма на "Няколко страници от „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов" (Снимка: Валентин Алипиев)

- А дали подобни случаи са Ви карали да си задавате излишния според мен въпрос - за смисъла от правенето на исторически филми...
- Аз мисля, че няма смисъл да се правят исторически филми, които да са илюстрация към някаква читанка по история, към някакво патриотарско четиво. За съжаление, доста от историческите филми, които сме произвели, са такива. Не искам да казвам конкретни заглавия, но те са илюстративни и безполезни.

Защото, ако един народ не си познава историята истински, той е обречен в бъдещето си. А ако го залъгваш с една измислена история - патетична, възвеличаваща - без да му разкажеш, както казва Захарий Стоянов "малко да се надсмее над някого", няма смисъл...

Другото, което аз изповядвам, за да се направи един исторически филм, е един път - на познавателно ниво - да се опиташ да стигнеш до истината за историята, или поне максимално да се приближиш до истината.

Естествено, тук се намесва и субективният елемент - как ти разбираш тази истина, но и хората около теб, тъй като аз не правя филм сам.

Още

Дигитално възстановената трета серия на "Мера според мера" с премиера на 24-тия София Филм Фест

Дигитално възстановената трета серия на "Мера според мера" с премиера на 24-тия София Филм Фест

На смислово ниво, този филм трябва да има някакви точки на съприкосновение със сегашното време, в което съществуваме. Поне това се опитахме на направим навремето в "Мера според мера". Там, на познавателно ниво, открехваме завесата на темата табу Македония.

На смислово ниво - това беше филм за невъзможността на нашата нация да се развива еволюционно. Ние сме обречени да се развиваме винаги, догонвайки и прескачайки етапи. Това е не само мое убеждение, но и на Николай Генчев (Български историк, ректор на Софийския университет и член-кореспондент на БАН - бел. а.).

В "Мера според мера" героят - за един човешки живот - извървява пътя, който би трябвало да извървят три поколения, ако живее в еволюционна държава. Дилбер Танас, от полудивак, накрая задава основния философски въпрос "Защо живея?". Ако този филм досега има някакво значение, аз го намирам в това. Този филм копае в една философска нива, по пътя на нашето съвремие.

Ивайло Христов и Пламен Димов На снимачната площадка на филма на "Няколко страници от „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов" (Снимка: Валентин Алипиев)

- А на въпроса за прошката...
- В момента има страхотно противопоставяне, разделение, насъскване... Откакто започна този пуст преход, аз си мисля, че трябва да се мисли за прошка. Разбира се, прошката е двустранен процес - един трябва да я поиска и даде, а онзи насреща трябва да е готов да я приеме, да се покае. А има защо да се покайват някои...

Затова в сценария се взима основно тази част, която засяга убийството на Бенковски и срещата на Захарий Стоянов с предателя дядо Въльо, десет години по-късно. Покъртителен епизод! Още тогава, когато щях да правя "Да отвориш рана", се тюхках пред Боян как да го вкараме в сценария, толкова е страшно. И то си стои като желание оттогава.

Разбира се, на познавателно ниво, трябва да се вкара малко информация кой е Бенковски - за да научи не само онзи учител от гимназията, а и доста народ. Аз преподавам до ден днешен и съм наясно с нивото на образование...

Още

Ивайло Христов: В социалните мрежи няма нито Чехов, нито Достоевски, а само измислици и страхове

Ивайло Христов: В социалните мрежи няма нито Чехов, нито Достоевски, а само измислици и страхове

- Ивайло Христов, който не за първи път участва във Ваш филм, през последните години се изявява доста и като режисьор. Имахте ли чисто режисьорски контакт с него или във филма той е "само" актьор?
- С Ивайло се знаем отдавна. За първи път го снимах в "Мера"-та, където изигра двама братя близнаци, но през 1988 г. седнахме и написахме сценария на "АкаТаМус" като съавтори и тогава много се сближихме. Изяли сме необходимата торба сол заедно...

Снимал съм го в "Мера според мера", "АкаТаМус", "Черната лястовица", "Буферна зона" и сега - в новия филм. Ивайло, в интерес на истината, е човек, който си казва какво мисли. И той имаше своите конструктивни предложения по сценария. Благодарение на него, намалихме страшно много диалога, пипнахме драматургията към един по-крими момент...

За неговите качества като актьор няма какво да говоря. Той винаги ме е изумявал. За мен най-голямото изумление бе в "АкаТаМус" - как той изигра един абсолютно измислен човек, в една абсолютно измислена академия за танц, музика и слово, и си повярва. И до ден днешен не го разбирам...

Красимир Доков и Ивайло Христов На снимачната площадка на филма на "Няколко страници от „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов" (Снимка: Валентин Алипиев)

- Пламен Димов играе за първи път при Вас - като Бенковски, а друг млад и все още не много познат актьор - Иван Николов, е Захарий Стоянов...
- И двамата ми напълниха душата. Много съм доволен от тях. Правят много добри роли, въпросът е да не ги разваля на монтажа (Усмихва се - бел. а.). Много всеотдайно работиха...

Още

Трите серии на "Мера споредъ мера" на голям екран в Дома на киното

Трите серии на "Мера споредъ мера" на голям екран в Дома на киното

- И в този Ваш филм има натуршчици...
- Абсолютно. Има огромен брой на натуршчици. Всички хора от колектива са вътре.

Не искам да се жалвам, но бюджетът на филма беше твърде ограничен. Един съвременен филм струва над един милион. Ние имахме по-малко от половината. Затова, например, не можех да си позволя да поканя далматински актьор, а и ролята не е толкова голяма. Джордж Арабаджийски е в ролята на Стефо Далматинеца, но той е чужденец в България, усеща се като такъв, тъй като е израснал в Канада, в Щатите...

Има един стар лаф в киното - кино се прави "или со паре, или с другаре". Предвид, че ние нямахме никакви пари, в замяна на това се намериха много другари...

Има разни исторически сдружения, които правят възстановки. Тези хора се оказаха безкрайно ценни. Сдружение "Хайдути", например, шие автентични костюми от началото на 19-и век. Автентичен костюм значи истински плат, шито на ръка. Истинско е и оръжието им. Страхотни мераклии, колекционери.

Те дойдоха в продукцията, заедно с други от "Традиция", които са същите мераклии. С тях снимахме сцена на Оборище, масова. Бенковски произнесе речта си, след това Пламен Димов ми сподели: "Професоре, ама на всички очите има бяха истински. Те вярваха в това, което им говоря". И това, по някакъв начин, му се предаде. И това създаде истинност...

Пламен Димов в образа на Бенковски на снимачната площадка на филма на "Няколко страници от „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов" (Снимка: Валентин Алипиев)

- Как младите актьори се справяха с акцента и с диалекта?
- Аз се свързах с един диалектолог - Владимир Жобов, който съобрази целия сценарий със съответния регион. Захарий Стоянов говори на котленски диалект, Бенковски - на коприщенски, дядо Въльо - на тетевенски. Актьорите ходеха на уроци, на упражнения. Е, когато се развълнува човек, невинаги може да следи и точно да го изговаря, но се стараеха и много добре се справиха.

Не мога да си представя да правиш филм от 19-и век и да се говори на съвременен български език. Плюс словото на Захарий Стоянов, което е безподобно. Аз съм негов поклонник и твърдо заявявам, че филмът е екранизация, а не интерпретация. Не съм си позволил да пипам нищо.

Иван Николов като Захарий Стоянов на снимачната площадка на филма на "Няколко страници от „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов" (Снимка: Валентин Алипиев)

- Имали сте колебания за името на филма...
- Да... Не съм много сигурен дали ще го оставя "Дядо Въльо", защото всеки филм оживява. Има един лаф, че филмът се ражда три пъти и умира два пъти. Ражда се един път на сценарий, след това умира, когато започват снимките. Както казва Жан-Клод Кариер "намираш си сценария в кофата за боклук на студиото".

По време на снимки филмът се ражда втори път, защото там влизат реални хора, влизат актьорите, словото влиза в устата им, започват да стават образите... И виждаш, че ти си си въобразявал нещо, но филмът си върви в неговата посока. Трябва да си идиот, да се мъчиш да му пречиш. Побутваш го в желаната посока, но толкоз. А на монтажа вече се ражда абсолютно друг филм, защото там му даваш ритъма и махаш всичко излишно...

Много ме съмнява, че ще остане "Дядо Въльо"... Има нещо много съществено в този филм - разказът на Захарий Стоянов. Никой не беше обърнал внимание на това, че по време на Априлското въстание Захарий е с дълги коси, до раменете, той сам си го пише. При мен е такъв. След това е с къса коса, както го знаем от снимките. Това са подробности, които за мен са важни...

- И последно за филма - сниман ли е за голям екран или е сниман за телевизия?
- Той е за телевизията, но ще бъде показан и на голям екран.

Режисьорът Георги Дюлгеров и актьорът Пламен Димов на снимачната площадка на филма на "Няколко страници от „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов" (Снимка: Валентин Алипиев)

- Един въпрос с нотка на оптимизъм - "Мера според мера" е с огромен актьорски състав. Да забравим ли вече за подобни мащабни епични продукции?
- Такъв филм сега не може да се направи.

"Мера според мера" беше копродукция с телевизията, струваше над два милиона лева. Тогава една средна месечна заплата беше около 140-150 лева. Едва ли това съотношение може да се постигне сега. Няма как да стане! Да не говорим, че други исторически филми струваха 10-12 милиона.

- Преди време говорите за избора на актьори в "Лейди Зи", и как сте усетили актьорите. "Все едно помирисваш, че един човек има душа", казвате Вие. Как разбирате, че един актьор става за Вашия филм? Все още ли така избирате актьори, с "помирисване"...
- Не искам да употребявам някакви имагинерни понятия, но има нещо, което се казва режисьорски талант. Според мен част от таланта е да усетиш актьора. То откликва в теб по някакъв начин... Така направихме и с Бенковски - четири човека пробвахме, все добри артисти, но Пацо моментално прехвърли искрата. Виждаш го, че го има, че го носи...

При натуршчиците е друго. Там е прекрасна работа, защото всеки път идва с някакво интересно лице, с някакъв типаж. Слагаш го на вярното място и той си тежи. И обикновено натуршчикът трябва да го използваш там, където няма актьорска задача. Не мога да взема артист и да не му дам задача, да стои като статист в кадър, това е просто абсурдно, а и артистът никога няма да си го позволи. Той ще се напъва нещо да прави и вече ще е фалшив...

Иван Николов като Захарий Стоянов на снимачната площадка на филма на "Няколко страници от „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов" (Снимка: Валентин Алипиев)

- Вярвате ли в обобщенията от типа на това какъв е българинът, какъв е народът ни?
- Ако тези обобщения можеха да бъдат валидни, няма смисъл да правим филми. Нали се мъчим по някакъв начин да покажем някаква диалектика... Аз, например, никога не бях очаквал такава всеотдайност от тези "Хайдути". Телевизията показва техните възстановки, които са доста бутафорни. И изведнъж се оказа, че за тези хора е много важно...

И те влизат с вяра в това, което правят. И вече не бива да правим никакви обобщения. А другите им убеждения са много различни от моите...

- Как се предпазвате от раболепието, на което всеки от нас е подвластен?
- Нали за това става дума във филма, когато става въпрос за прошката накрая. Единственото, което си позволих да направя, е да вкарам един монолог на Захарий Стоянов, но не съм си го измислил аз, пак е от "Записките".

Просто преразказвам, с негови думи, какво му се е случило, когато, след дълги митарствания по затворите, го вкарват в Пловдивския затвор. Защото едно от тривиалните обобщения, ако се върнем към предишния въпрос, е, че всички българи са предатели и всички бунтовници са предадени от българи. И това е много разпространено. Аз съм спорил с така наречените народопсихолози.

Него (Захарий Стоянов - бел. а.) го вкарват в Пловдивския затвор като циганчето Джендо - такава е "легендата" му. Вътре има триста души, които го познават. Триста души го познават! И никой не го предава. Защо? Защото са свободни. Защото духът им е свободен. Не са раболепни. А предателят е роб. Колкото и да се кае, той си остава раболепен, роб.

Пламен Димов като Бенковски на снимачната площадка на филма на "Няколко страници от „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов" (Снимка: Валентин Алипиев)

- Знам, че всеки човек на изкуството има специално отношение към тишината. Вашето какво е?
- Нека отговоря малко по-особено... Все пак говорим за филм, да не отивам в други дебри. И нека да използваме думата "пауза". Паузата е страшно важна.

Като градиш филма, е важно къде има пауза. Защото има един лаф на един френски артист Саша Гитри - "Музиката, която току-що чухте, беше на Волфганг Амадеус Моцарт, паузата след нея е също на Моцарт". Паузата е нещо важно. Тя може да има невероятно звучене, зависи къде я слагаш и как я използваш.

- Говорим за паузите в творчеството, във филмите. А чисто работната пауза - тази между предишния и настоящия Ви филм?... Тези паузи фатални ли са?
- Фатални са, разбира се, въпреки че аз преподавам, работя със студентите. С тях правим филми, обсъждаме сценарии. Тоест, по някакъв начин поддържам форма.

Сега, когато започнах снимките, се поразтреперих. Ако не си работил, губиш форма - няма какво да се лъжем. Но не съм я изгубил съвсем, защото съм участвал в някакви упражнения - монтирал съм работи на студентите, за да им правя показно.

Жал ми е за тези почти девет години, разбира се. Защото остаряваме и чисто физически вече не е същото... Но, слава Богу, екипът беше много готин, предимно от млади хора, и те много разбираха, че режисьорът им е стар (Смее се - бел. а.). Подаваха ми ръка, когато се катерим по разни пътеки. Беше трогателно. Но аз наистина имах нужда. Те подскачат, а аз виждах, че ако някой не ме издърпа, просто няма да мога да се кача.

На снимачната площадка на филма на "Няколко страници от „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов" (Снимка: Валентин Алипиев)

- Когато говорим за форма и за подготовка, като режисьор случва ли Ви се да подчинявате хората в екипа само с поглед?
- (Замисля се - бел. а.). Аз лично разбрах, че прякорът ми е Кадифеният диктатор (Смее се - бел. а.). Старая се да съм внимателен, но очевидно само с внимание не става.

Както казваше едно време Нешка Робева, когато снимах филм за нея: "Аз съм за диктатурата" (Смее се - бел. а.).

Още

Инж. Добромир Чочов: "Ханът и империята" трябва да бъде изучаван като филмова класика

Инж. Добромир Чочов: "Ханът и империята" трябва да бъде изучаван като филмова класика

- Кога човек затваря вътрешната си сила?
- Човек прахосва вътрешната си сила, когато се предаде, когато се откаже да живее... Ако трябва да говоря за старостта, неотдавна една приятелка се отказа да живее и се отиде. Умори се да живее... Дай Боже да не ми се случи скоро. Сега, особено след филма, съм в подем. Дойдоха ми сили.

И на всичкото отгоре имам следващ проект, който е на 27 години. Започнах да го пиша през 1995 г., пак е игрален филм. Кандидатствал съм шест пъти, а го приеха едва миналата година. Ще го правя догодина, през лятото.

Сега се връщам от обиколка из България, търсехме места и намерихме много хубави - като един страхотен манастир край Тополовград. Обаче получили пари по европейска програма и го реновирали, и половината манастир вече го няма.

Направили са го по някакъв свой си вкус - има клетка с паунчета, с птички, всичко е белосано, и край! Като архитектура, като красота вече не съществува. Едно крило е запазено, което си е просто като от едно време, но те бързат да го ремонтират и не знам дали ще оцелее... Дали ще ни изчака...

- Често ли попадате на такива абсурди?
- Да, често... То и самото кино си е абсурд...

- От всички душевни състояния кое според Вас най-трудно се симулира?
- Много трудно се симулира вдъхновението. Рангел (Рангел Вълчанов - бел. а.) казваше: "Не го чакай да ти дойде вдъхновението. Ти си върши работата. Вдъхновението не идва, идва мензисът". И бе много прав, не трябва да се чака вдъхновението, а да се работи, дори и по малко, рано или късно, ще стигнеш, накъдето си тръгнал...

Вдъхновението не е манна небесна. Ако си го подготвил, ако си работил, идва един момент - особено по време на снимки - когато усещаш, че всички работят и нещо става. Но това е подготвен миг.

Всички режисьори, които крещят - за да се "напомпа" вдъхновението - това е смехория. Може да се покрещи профилактично, ако екипът се е отпуснал след обедната почивка - за тонус, но крещиш "въобще", то е като вид гимнастика.

- Моят любим Ваш филм е "Буферна зона". По повод този филм, Вие черно-бяло или цветно сънувате?
- Сънувам, но не знам как... По-скоро, цветовете не се налагат...

Човек има някакви способности, а някъде не го бива. Аз, като чета лекциите на студентите, съм стигнал до една много условна класификация - от какво се състои дарбата на режисьора. Според мен тя се състои от четири неща - умението да разказваш, умението да виждаш в образи, да работиш с артистите и да усещаш филма като музика.

Всеки режисьор е хубаво да знае коя му е най-слабата страна.

Моята най-слаба страна е визуалната. И трябва да си намериш добрия човек до теб, който да ти помага, какъвто дълги години до мен беше Славчо (Радослав Спасов, оператор - бел. а.). Сега, за новия филм, е Веско Христов (Веселин Христов, оператор - бел. а.), който също е много добър.

Художникът Жози (Георги Тодоров, като художник участва в над 40 български филма - бел. а.) също е много добър, както и Стамена (Стамена Стоева - бел. а.) - художник на костюмите. Тя е моя студентка, дебютира и направи чудеса. Аз я "помирисах", че ще бъде добра (Смее се - бел. а.).

- Какви са мечтите на студентите Ви, уловили ли сте го по някакъв начин - наивни ли са, цинични ли са... И въобще, идвайки да учат при Вас, с какви мечти пристигат?
- Първото, което трябва да кажа е, че системата в НБУ е такава, че аз не избирам. По-рано, в НАТФИЗ, аз избирах и, заедно със Светльо Овчаров (Светослав Овчаров, режисьор - бел. а.), с когото водихме класовете, горе-долу ги подбирахме така, че да са от нашата кръвна група. Защото пет години ще сме заедно и трябва да можем да се траем.

Сега идват различни студенти и мечтите им са различни. Но в замяна на това се случва нещо много по-интересно, според мен. Защото те са много различни, понякога противоположни - по убеждения, по вкус и предпочитания. Но в майсторския клас обсъждаме проекти и правим колективни мозъчни атаки. Когато се сблъскат най-различни мнения, доста често се раждат идеи.

2016 г. Георги Дюлгеров връчва на Ивайло Христов наградата на "София филм фест на брега - Бургас" за филма му "Каръци" (Снимка: bulFoto)

- А какво става с тези идеи?
- Гледам да ги осъществя. Моята цел е с тях да направят нещо, да заснемат нещо.

Кино не се учи с теория. То се учи най-добре, когато снимаш сам - това е едното. Втори път - да изкараш като асистент един сериозен стаж при режисьор, който ти се доверява и те е пуснал при себе си. И третото е гледане на много филми. Това са трите рецепти...

- Имате и деца, и внуци. Те ли са най-добрите Ви учители?
- Те са ми причината да съм жив. Заснех и двата внука в новия филм. Специално им измислих епизод. Това е, когато Бенковски си избира четата, на много диктаторски принцип, задавайки въпроса "Искаш ли да умреш?". Ако отговорът е положителен, кандидатът влиза в четата, а ако каже, че не иска да умре, Бенковски нарежда директно "Дайте му хурка да преде и да тъче вълна, той не става за бунтовник!".

Това беше малко "черно-бяло", едно към едно и трябваше да го смекча. Именно децата стоплят този епизод, правят образа на Бенковски по-човешки...

- Не за първи път използвате деца във филмите си...
- Дъщеря ми е заснета във всичките ми филми - след "Мера според мера", както и в новия, където играе майка на децата. За рождения ден й изпратих едно видео с откъси от всички филми - като подарък.

Всеки режисьор си има приумици. Хичкок обича да се снима той самия. Аз не искам да се снимам, но пък снимам дъщеря си.

2015 г. Режисьорът с Наградата за цялостно творчество от Българската филмова академия (Снимка: bulFoto)

- В театъра като зрител влизате ли?
- Не съм влизал заради тази проклета пандемия. Заради болестите, които имах, ме предупредиха, че много трябва да внимавам, защото съм се закрепил на ръба... Много се пазихме с жена ми - ваксинирахме се, не общувахме много с други хора и накрая пак го хванахме този омикрон...

Обичам да ходя на театър. Но не съм голям фен на така наречения движенчески театър. Обичам да се случва нещо на сцената. Повече ме привлича психологическия театър.

Едно от големите ми преживянания беше в Лондон, където гледах "Електра" с Кристин Скот Томас. Софокъл, но направен като психологически театър, защото текстът не крещи... Появява се Орест - брат й, когото тя не е виждала от двадесет години, няма как да го познае. Тя отиде и го помириса, подуши го целия. Позна го. Ей такива неща ми харесват...

- И накрая - все още ли сме разкрачено препъваща се нация, както казвате преди много години?
- Ние не правим ли това в момента?... Не догонваме ли пак?...

Ето, в цяла Европа се отля вече вълната на националпопулизма, а сега при нас идва. Идва с нарастваща сила и аз се страхувам какво ще се случи в бъдещите избори, за съжаление. И не дай Боже, да се появи българският Орбан, ще видим тогава какво ще правим...

Интервю на Даниел Димитров, БТА

Още

Антон Бакарски: Не се разделям с амулет от оператор на Вим Вендерс

Антон Бакарски: Не се разделям с амулет от оператор на Вим Вендерс

Още

Режисьорът на "Голата истина за група "Жигули" Виктор Божинов: Музиката стана беззъба

Режисьорът на "Голата истина за група "Жигули" Виктор Божинов: Музиката стана беззъба

Още

Светослав Овчаров: За някои режисьорът е човек, който крещи с мегафон, но аз не съм от "кресливите"

Светослав Овчаров: За някои режисьорът е човек, който крещи с мегафон, но аз не съм от "кресливите"

Още

Режисьорът на "Порталът" Илиян Джевелеков: Пътувам във времето, на сън или в мислите си

Режисьорът на "Порталът" Илиян Джевелеков: Пътувам във времето, на сън или в мислите си

Още

Режисьорът на филма "Времето е наше" Петър Попзлатев: Апел за покаяние!

Режисьорът на филма "Времето е наше" Петър Попзлатев: Апел за покаяние!

Още

Режисьорът на "Възвишение" Виктор Божинов: Посветих филма на раздялата с майка ми

Режисьорът на "Възвишение" Виктор Божинов: Посветих филма на раздялата с майка ми

Още

Мартин Макариев: Никога не гледам готовите си филми

Мартин Макариев: Никога не гледам готовите си филми

Още

Михаил Билалов: Играе добре този, който мисли добре

Михаил Билалов: Играе добре този, който мисли добре

Коментирай 1

Календар

Препоръчваме ви

Сънуващите камъни на Огняна Серафимова

"Камъните сънуват морета, сънуват души, сънуват състояния; страх, който е скрит в смелостта", споделя визуалният артист и сценограф за проекта си

Художникът Денис Иванов: Сценичният костюм на Елвира е обшит с 1000 перли

Постановката на "Ернани" е на 6 август 2022 от 21.00, Опера в Летния театър - Варна 2022

Михаела Добрева: Най-пагубни за съвременното изкуство са мълчанието и незаинтересоваността

"Важното за Фестивала за иновативно изкуство 180° е, че предоставя пълна свобода на артистите. Акцентът е върху техния лабораторен процес, а не върху крайния резултат", казва сценографът, костюмограф и програмен директор на 180°

Руският цигулар Борис Гарлицки: Сърцето ми трепери преди всяко излизане на сцената

Фестивал Алегра събира поколения музиканти в смела интерпретация на Менделсон и Шуберт

Руският цигулар Сергей Малов: Мистерията в музиката привлича хората

Можете да гледате виртуоза само на фестивал Алегра

Фотографът Алексей Титаренко: Войната създава омраза между приятелски настроени хора

Титаренко е в България, за да представи изложбата си "Град на сенките" в Националната художествена галерия