Днес е премиерата на най-новия български филм - "Врагове", на режисьора проф. д-р Светослав Овчаров. Той е автор на много документални и игрални филми, част от които са носители на престижни международни награди. Овчаров е и преподавател в НАТФИЗ "Кр. Сарафов". Роден е през 1957 г. в Провадия. Завършва филмова и телевизионна режисура през 1982 г. Член е на Европейската филмова академия.

Светослав Овчаров с приза за най-добър режисьор за филма "Единствената любовна история, която Хемингуей не описа" на Годишните награди за българско киноизкуство 2008 (Снимка: BulFoto)

Ето какво каза за последния си филм самият Светослав Овчаров:

- Г-н Овчаров, да започнем с последната ви творба - филмът "Врагове". Банален въпрос, но какво ще ни разкаже този филм и защо трябва да го гледаме?
- "Врагове" е филм за Балканската война. Ако живеехме във времето на комунизма и бях направил този филм, пред мен щеше да има два пътя: Ако властта не го разбере достатъчно дълбоко, щяха да накарат училищата под строй да идат да го видят, за да разберат децата какъв е бил българският дух по време на Балканската война;

и втори вариант -  Ако властта го разбере достатъчно дълбоко, щяха да ми организират една дискусия с учени от БАН и Института по военна история към Генералния щаб и да ме заклеймят, че не показвам българския дух по време на Балканската война.

И тъй тъпо, и обратното - още по-тъпо. Спомням си как в гимназията са ме водили под строй да гледам филм за Георги Димитров. Много бяхме доволни! В тъмното падаше страхотно натискане със съученичките, а на екрана Димитров твърдеше, че "колелото на историята се върти...."

После отчитаха, че филмът е гледан от един милион зрители. Помня и зловещото скърцане на дървените столове във Военния клуб, когато ругаеха филма на Дюлгеров "Мера според мера". Нали Ви казвам - и тъй лошо, и инак лошо! Има и едно хубаво - не живеем в онова време.

Асен Блатечки и Иван Бърнев във филма "Врагове" (Снимка: Omega Films)

Извън историческите реминисценции и майтапи, "Врагове" разказва история на седем отчаяни български войници и офицери, които се опитват да торпилират турски крайцер през пролетта на 1913-та година. Сценарият е по истински случай. Старали сме се да го направим стегнат, ясен, с напрегнат разказ.

Във филма има смешни и нелепи епизоди, но в живота винаги е така - който е прекалено сериозен, винаги е смешен. На война пък - съвсем. Започваш уж една война, пък се оказва, че водиш друга, а губиш трета...

Леарт Докле и Валентин Ганев (на преден план) във "Врагове" (Снимка: Omegd Films)

В ролите на тая наша "великолепна седморка" участват звезди, като Асен Блатечки, Иван Бърнев, Валентин Ганев, Стефан Мавродиев, както и съвсем млади актьори като Леарт Докле и Христо Ушев. Участва и Димитър Овчаров, но той не е актьор, той ми е син. Иначе се е снимал вече в три-четири филма, но всъщност е завършил художествена академия във Виена, където и живее.

Като започвах филма, му се обадих: "Нали знаеш, викам му, че като се обявява Балканската война, всички български гурбетчии - градинари от Виена са се прибрали в България да воюват?!" "Идвам!" - каза той и дойде без повече приказки...

Филмът е заснет от Рали Ралчев и е черно-бял. Черно-бял е, но някои го намират за изящен. Доколкото една война може да бъде изящна в своята зловещост.

Димитър Овчаров и Стефан Мавродиев във филма "Врагове" (Снимка: Omegd Films)

От 20-и април филмът тръгва по кината.

- Във филмографията ви, както и в книгите и публикациите ви, личи интересът ви към историята на България и народопсихологията на българина. Обръщате се все към интересни и сложни характери на знаменити личности като Коста Паница, Стефан Стамболов, Фердинанд - хора, изправяни от съдбата пред тежки избори... Някои от героите ви, като Стамболов, са крещящо бивалентни... Как избирате темите си и героите си?
- "Както повечето големи събития в новата ни история, това е дело случайно" - не съм го казал аз, с тези думи започва вторият том на "Строителите на съвременна България" от Симеон Радев. Та и моето занимание с исторически филми е "дело случайно" (Да не помислите, че правя паралели между себе си и Симеон Радев, просто се шегувам!) Не съм се замислял защо все се тикам в историята.

Може би отминалото време е някакво увеличително стъкло, което прави характерите на историческите персонажи по-ясни, релефни и ярки? Може би историята е като химическа реторта, в която маловажното е изгоряло и е останало същностното, есенцията, концентратът на иначе летливи чувства и събития?...

"Врагове" (Снимка: Omegd Films)

Харесва ми как звучи езикът на отминалото време, независимо дали става дума за края на 19-и век, двайсетте години на 20-ти, или за шейсетте години. Когато се занимавам с филм в епоха, се опитвам да вляза в начина на говорене, на мислене, в материалния свят на хората от онова време. Да заживея в него. Знам, че звучи малко налудничаво, но това е част от заниманието на сценариста и режисьора - да живее живота на персонажите си.

Едва когато те станат част от мен, вярвам че мога да направя филма. Процесът е двустранен - от една страна времето е станало част от мен, от друга и аз съм някъде там - например, на "Раковска", където току-що са съсекли Стамболов и въздухът мирише на барут от изстрелите на телохранителя му, и на гранясал зехтин, с който са били намазани ятаганите на убийците му. Като се докара работата дотам, знам че вече мога да снимам филма.

"Врагове" (Снимка: Omegd Films)

- Вие, освен режисьор и преподавател - професор в НАТФИЗ, имате и актьорски изяви, и то във филми, в които хем сте режисьор, хем актьор, като "Мера според мера", напр. Какво е усещането пред и зад камерата, и кое е най-ценното, според вас, което студентите ви трябва да запомнят като съвет от вас лично?
- Слуховете, че съм и актьор, са силно преувеличени. Абе, направо не са истина. Аз съм мно-о-ого кофти и неорганичен актьор. Това, че съм се снимал в "Мерата", е решение на Георги Дюлгеров. Целият ми клас бяхме стажанти - асистент-режисьори в този филм, и Жоро /б.а. Дюлгеров/ ни вкара в кадър.

Всъщност имам и един органичен момент като актьор в този филм - като умрял четник, който лежи на поляна, облян в кръв. Работата беше такава: снимаше се много сложен епизод - огромна масовка, далеч в планината, снимки от хеликоптер. Изведнъж се оказа, че определената масовка, която трябва да играе голи мъртъвци на поляната, липсва. А хеликоптерът вече лети, идва към снимачната площадка и това струва, не знам си колко хиляди лева. Откъде да намерим на м....та си двайсет души, които ще искат да се съблекат голи?! Това не ти е сега, а 80-та година!

Вторият режисьор си каза няколко думи с директора на продукцията и извика:"Петдесет лева за всеки, който се съблече гол!" Няколко минути по-късно де що имаше мъж в продукцията се беше съблякал и натръшкал на поляната. Гримьорката ходеше, горката, помежду двайсет голи мъже и ни поливаше от една дамаджана с кръв. След малко хеликоптерът се зададе. Всички спряхме да дишаме. Вятърът от витлото премина над нас, някой извика "Стоп" и всички голи "мъртъвци" наскачахме.

Мисля, че това са най-бързите 50 лева, които съм изкарал в живота си. Да не говорим, че в ония години 50 лева бяха половин заплата... Така че, има полза и от актьорстването. Може би не е много педагогично да разказвам тази история на студентите?...

Светослав Овчаров на премиерата на "Врагове" на 21-ия "София филм фест" на 17 март 2017 г. (Снимка: София Филм Фест)

- Във връзка с горния въпрос, някак идва естествено да ви попитам за филма, който ви донася огромен международен успех - игралният "Зад кадър" - с 4 награди от Лос Анджелис: за най-добър филм, най-добър филмов художник, най-добри костюми, най-добра поддържаща роля... Същият филм има награда за режисура и награда на критиката от фестивала през 2010-а в Кайро. Вие сте сценарист, режисьор и продуцент на този високо оценен филм, а у нас е направо казано - непознат. Първо кажете нещо за сюжета на филма, а след това - защо се случва така? Защо публиката у нас не познава творчеството на своите наградени филмови творци?
- "Зад кадър" е филм по действителен случай. В него се разказва историята на един български филмов оператор в края на 70-те години на миналия век, който е преследван от Държавна сигурност, защото жена му е останала на Запад.

Операторът не е герой. Той не смее да се изправи срещу системата и прави компромис след компромис. Компромисите убиват любовта между него и жена му. В този филм агентите на ДС не са нито рицари на пистолета, нито злодеи от страшните приказки. Те са сиви чиновници, които са способни да убият човека с написаното на пишеща машина.

Филмът откри навремето "София филм фест" в Зала 1 на НДК. Доста е стъписващо, когато се изправиш срещу публиката в тази зала, която е предназнечена за паради, а не за филми.

Смешното е, че хората "от киното", които са живяли по времето на комунизма, се опитваха да разберат, кой аджеба стои зад образите, които се представят във филма. Някои дори ми се обидиха. Въпреки, че образите, разбира се, са събирателни. Любителите на остри оценки пък, не видяха във филма "ярко осъждане", и това ги накара да плещят, че филмът едва ли не реабилитирал служителите на ДС.

Иван Бърнев, Валентин Ганев и Койна Русева в "Зад кадър" (2010)

Всъщност това е филм за човеци, а човеците са сложни същества... Странно е, че мнозина се опитваха да тълкуват филма в социологическо-политически план, а не да се занимават със същността му - ерозията на човешкото достойнство. Защото това е едно от най-страшните неща през комунизма - това, че бяхме загубили достойнството си срещу системата, че я приемахме и живеехме с нея.

Но пък по света разговорите бяха съвсем други. Когато показвахме филма на фестивала в Пусан в Южна Корея, при мен дойде един немски режисьор и ми поиска да му прехвърля един откъс от филма. Гледал го два пъти и не разбрал как е направен. Тази среща е от тия събития, които реабилитират усилието, вложено при снимките. С Рали Ралчев дълго се занимавахме с въпроса как да бъде заснет филма. Става дума за филмов оператор, при това добър оператор...

"Врагове" (Снимка: Omegd Films)

Що се отнася до втората част от въпроса ви - до колко хора е достигнал този филм, у нас най-прочути са филмите на най-гласовитите. Аз не съм от тях. Аз даже като снимам не викам.

За много хора режисьорът е човек, който непременно крещи нещо с мегафон. И колкото повече крещи, толкова повече е режисьор. Напоследък тази представа се обогати и с това, че режисьорите непременно трябва да крещят (за себе си) и по медиите. Не ме влече.

- Друг ваш филм, награден с 2 престижни международни награди, носи заглавието "Единствената любовна история, която Хемингуей не описа". Заинтригувайте публиката с кратко резюме на тази история?..
- Страхувам се, че се повтарям, но и това е филм в основата на който, стои истинска история. През 1922-ра Ърнест Хемингуей, по това време никому неизвестен военен кореспондент на канадски вестник, е командирован да отразява войната между Турция и Гърция. На връщане от фронта, Хемингуей минал през България. Виждал съм паспорта му в библиотеката "Кенеди" в Бостън, тъй че това е факт.

Светослав Овчаров и Гергана Плетньова по време на снимките на "Единствената любовна история, която Хемингуей не описа" (2008)

Във филма се разказва за срещата на Хемингуей с няколко българи, на малка провинциална гара. Разбира се, тази среща е измислена. Но пък всички реплики, които употребява Хемингуей са истински - те са части от негови писма, спомени, разкази на други хора за него. Когато показвахме филма на фестивала в Москва, доста хора от публиката разпознаха тези реплики, можеха да цитират откъде са... Те бяха разчели стилистиката на филма, в която се срещат фикционални герои с реално съществуваща историческа фигура.

- Бил сте драматург на театъра в Димитровград. Какви са, според вас, най-големите разлики и предизвикателства в театъра и киното поотделно, за един режисьор?
- Прекарването ми в Димитровград започна по неволя, но се превърна в чудесно приключение. През 1991-ва уволниха всички, които работехме в Киноцентъра. Сашо Дойнов беше директор на театъра и ме покани да ида в Димитровград. Не бях стъпвал на провинциална сцена. Заварих голяма група хора, чийто живот беше театърът. Поканихме цял клас млади актьори от ВИТИЗ, дойдоха и големи режисьори като Иван Добчев, Стефан Данаилов дойде да работи там, Цветана Манева дойде, дебютираха млади режисьори като Недялко Делчев... Абе, стана си истински театър. Репетираше се по цели дни и по цели нощи и никой не се сещаше да се прибере у дома. Откачена работа!

Бях написал пиеса за деца по разказ на Чарлз Дикенс. След премиерата отиваме на ресторант. Един човек от театъра ме сочи и казва на сервитьора:" Майна, виж - самият Чарлз Дикенс е дошъл!" Сервитьорът ме поглежда и казва: "Всякакви са идвали!" Такива ми ти времена, в които хората не се учудваха, че Чарлз Дикенс е спрял за малко в Димитровград... Като всяко прекрасно време, и това свърши!...

- Заглавието на един от документалните ви филми е перифраза на широко известния филм от соцепохата "Човек от народа" - вашият е "Човека и Народа". Каква е разликата в "трактовката" на този несъмнено търсен паралел, за контекст на заглавието?
- Това е филм за Тодор Живков и народа, който го е родил. Защото Живков не е роден "инвитро" в лабораториите на Коминтерна, нали? Човекът е от Правец. Правец да не е на Луната?!

Когато режимът падна и ние можехме да се огледаме спокойно в огледалото на историята, изведнъж забелязахме, че иззад кривата ни физиономия наднича и Живков. Обвинихме за това огледалото, и побързахме да го счупим. Но в станалото на хиляди парчета огледало, зад всеки от нас продължи да се провижда вездесъщата физиономия на Живков. На мнозина това не им харесва, но защо да виним огледалото?!

Филмът има и някаква, ако щете, просветителска цел: бях удивен, че нито един, ама нито един от студентите, не знае какво е станало на датата 9 септември 1944 -та. Времето на комунизма, за огромното болшинство от младите хора, е отдалечено от днешния ден колкото Средновековието. В училище се мълчи за времето между 44-та и 89-та, а в семействата се разказват басни. Всичко това ражда носталгията по времето на комунизма. Тази носталгия е толкова заразителна, че дори и хора, които не са били родени по онова време, въздишат: "При Тошо не беше лошо..." Кое не беше лошо?! "Първо, второ, с десерт малеби в столовата на почивния дом на морето?!" - Чувате ли ехидния смях на Живков от небето?

Филмът се опитва да анализира всичко това - връзката между лидер и народ. Всъщност, това е тема, с която се занимавам в доста филми, независимо дали става дума за цар Фердинанд, за генерал Никола Жеков, или за Константин Стоилов.

- Ясно е, че историята ви вълнува. А вълнува ли ви политиката? Какво мислите за времето, в което живеем и за орисията на творческите личности като вас в него?
- Политиците са хора, достойни за окайване. Не е лесно да вземаш решения, от които зависи съдбата на цели нации. Окайвам ги, защото няма по-измамно и ефимерно чувство от опиянението на властта. Но да не забравяме, че думата "кая" най-често върви като словосъчетанието "кая се". Всеки един силен на деня, рано или късно, ще трябва да се покае.

Опитвам се да се пазя от злобата на деня. Не чета вестници, ако не са минали 20 години от излизането им; старая се да не гледам политически новини. Защо да си инжектирам венозно отрова, когато и без това я дишаме достатъчно?!

"Врагове" (Снимка: Omegd Films)

- Коя е най-съществената теза във филма ви "Щрихи към портрета на Народното събрание, 120 години по-късно"? По ваша преценка...
- Няма да крия, това е поръчков филм. Обади ми се тогавашният генерален директор на БНТ Иван Попйорданов, да ме кандардисва да се хвана да го правя. Съгласих се, при условие, че никой няма да ми се бърка какво ще снимам. Иван се закле. Малко по-късно, обаче, напусна телевизията. Е, сега я втасах, си казах!

Което е истина, никой не се опита да ми влияе по време на снимките и монтажа. Само ПР-ката на Народното събрание от време на време срамежливо ме подпитваше кога ще снимам интервю с председателя на събранието. Аз отговарях, че няма да снимам такова, а тя не ми вярваше и мислеше, че се правя на интересен.

Две са основните тези на филма: Първо, че Народното събрание е проекция на народа ни - нали е Народно събрание. Ако не харесваме нещо у народните представители, по-добре да видим дали не са го взели от нас. Ако ги намираме за меркантилни "фурнаджийски лопати", дали не виждаме такива качества и у самите себе си? А ако не ги виждаме, казваме ли си истината? - Че винаги в българската история покушението върху демокрацията е започвало с покушение върху свободата на Народното събрание.

Светослав Овчаров (Снимка: BulFoto)

- Имате сътрудничество с други ваши много талантливи колеги като Георги Дюлгеров, да речем... Как работят двама умни заедно?..
- Съдбата ми даде възможност да работя с двама от хората, от които съм се учил на писане: Георги Дюлгеров и Руси Чанев. С всеки от тях съм написал в съавторство по няколко сценария. С Георги Дюлгеров работехме така: Той пишеше на пишеща машина (тогава още компютрите бяха рядкост), а аз кръжах около бюрото и му крещях, за да чуе забележките ми.

С Руси Чанев работех така: Аз пишех на компютъра, а Руси кръжеше около мен и крещеше, за да чуя бележките му.

Руси Чанев и Цветана Манева в "Мера според мера" (1981)

- А как работят двама забавни, като вас и Джеки Стоев?
- При Джеки беше различно: Аз пишех на компютъра, а той спеше на дивана в кабинета ми. От време на време се събуждаше, казваше по някоя смешка, която няма нищо общо със сценария, и пак заспиваше.

- И накрая, разкажете за онова момче от Провадия, което иска да следва кинорежисура, а през вратите на някогашния ВИТИЗ не се влизаше лесно....И сега това момче вече е дори професор д-р в академията. Вярвахте ли някога, че това ще се случи? - Разкажете малко повече за себе си....
- Никой, освен мен, не вярваше, че ще вляза във ВИТИЗ. Бях на 17 години и 9 месеца, и ми се струваше, че цял свят мене гледа и мене чака. Глуповатата увереност е присъща на младостта. Със същата глупава увереност и завърших. Още като бях в четвърти курс имах приет за снимки сценарий в Киноцентъра (трябваше да го снима Коко Азарян), и още един сценарий, който аз трябваше да снимам в професионална студия, за да се дипломирам.

"Врагове" (Снимка: Omegd Films)

Бях абсолютно убеден, че знам "цаката" на киното. Когато спряха и двата филма, малко се стъписах, но продължих нагло да съм убеден, че познавам тайните на занаята.

35 години и 35 филма по-късно разбирам колко наивно е да си мислиш, че познаваш света на киното. Все повече "знам, че нищо не знам". И се обръщам към единствената непоклатима твърдина - детството си.

В детството у всеки от нас се трупа някакво съкровище. Цял живот след това току викнем "Сезам, отвори се!", и скалата, която затиска пещерата на детството се отмества, и влизаме вътре, за да гребем от съкровището. Ако е останало нещо, де.

"Врагове" (Снимка: Omegd Films)

Най-ранното ми детство мина в Провадия, при дядо и баба. Баба знаеше безброй приказки, повечето дошли от уста на уста още от турско време. Например, разказваше приказка, която удивително напомня "Котаракът в чизми", но котакът в приказката се наричаше Сърма Телли Пишли Буюклу пистан Чорбаджи бей. Как да не запомниш такъв герой?!

А дядо, който беше изкарал и Балканската, и Междусъюзническата, и Първата световна война по фронтовете, се събираше всеки ден с наборите си и си разказваха случки от времето на войните.

"Врагове" (Снимка: Omegd Films)

Седях скрит под масата и слушах техните героично, наивно, хвалебствени разкази, в които всеки се изкарваше най-голям юнак. Другите знаеха, че разказвачът лъже, но всички кимаха с глави и се съгласяваха. Може би защото следващият щеше да разкаже още по-голяма небивалица. Те разказваха за времето на своята младост, и съвсем естествено историите им бяха красиви, ако и да бяха пълни с кръв, въшки и смърт. Сега разбирате откъде са се появили "Врагове". От 20 април филмът е по кината. Гледайте го, и пак ще си приказваме...

Интервю на Еми МАРИЯНСКА

Филмът "Врагове" тръгва в кината от днес!