Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Режисьорът на "Възвишение" Виктор Божинов: Посветих филма на раздялата с майка ми

СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

Режисьорът на "Възвишение" Виктор Божинов: Посветих филма на раздялата с майка ми

Изживявах момент, в който човек се намира в такава точка в живота си, когато трябва да събере всичко, през което е преминал, и да продължи силно напред, изповяда режисьорът

Снимка: Личен архив

Виктор Божинов е роден на 23 януари 1972 г. в София.

Посвещава 15 години на волейбола в отбора на "Левски". Завършва кинорежисура в класа на проф. Христо Христов.

Снимка: Личен архив

За период от близо 10 години участва в над 60 игрални филма и работи със световни имена в киното от ранга на Режис Варние, Шльондорф, Братя Тавиани, Тимур Бекмамбетов, Майкъл Аптейд, Ули Едели и др., на които е бил асистент-режисьор в продукциите "Изток-Запад", "Спартак", "Цезар", "Ханибал", "Рим", "Юлий Цезар" и др.

През 2007 година заминава за Русия, където е част от продукции на "Сони Пикчърс" и "Фокс".

С дъщеря си Калина като малка (Снимка: Личен архив)

През 2010 година се завръща в България и участва в заснемането на хитовите сериали "Стъклен дом", "Под прикритие", "Столичани в повече", "Връзки", "Кантора "Митрани".

Дебютът му в игралното кино е филмът "Възвишение" по едноименния роман на Милен Русков, който триумфира по екраните и е най-гледаният български филм за последните 7 години.

Пред Impressio Виктор Божинов "връща лентата назад" и разказва за времето, в което като дете карал охлювите да стрелят, завежда ни зад кулисите на продукциите на световни майстори на режисурата, чиито асистент е бил, разкрива интересни детайли от работата си в хитовия сериал "Под прикритие" и разсъждава над това, какво не ни достига на нас, българите, да се "возвисим".

Виктор Божинов (Снимка: Павлин Даскалов, Дир. бг)

- Още от дете се запалваш по киното. Разкажи за този вдъхновяващ период от живота си?
- Още като дете съм активен зрител. От комерсиални заглавия като "Междузвездни войни" и "Индиана Джоунс", до програмите, които вървяха по студийните кина тогава, където изгледах "Полет над кукувиче гнездо", например. В кино "Дружба" (днес "Одеон") всеки последен петък на месеца се редяхме на огромни опашки, за да си купим билети за следващия месец. Това беше един оазис, в който можеше да се видят филми, които не са се появявали в широката мрежа, а тогава нямаше Интернет, нямаше такива комуникации и платформи като сега. Вкъщи гледахме приказки на старите прожекциони апарати.

Малкият Виктор (Снимка: Личен архив)

Снимка: Личен архив

В пети клас се роди интересът ми към фотографията. Бях част от най-добрия фотографски кръжок в България, "Клуб 44" се казваше. Участвахме в изложби, в международни биеналета, даже медали носехме. Тогава се запознах с Антон Бакарски (операторът на филма "Възвишение") и с още един приятел - Тихомир Дулев. Постепенно започнахме да се интересуваме как картинките могат да започнат да мърдат.

Купихме си малка кинокамера 2Х8 кварц, след това прожекционен апарат, опитвахме се да си проявяваме сами лентите, което се оказа много сложно, просто защото не съществуваше такъв тип дейност. Имаше няколко ателиета в Пловдив, в които проявяваха 8-милиметрови филмови ленти. Организирахме си екскурзии до там, давахме си лентите, чакахме 3 месеца да ги проявят. След това монтирахме - нещата ги откривахме някак си парче по парче, преди още да бяхме започнали да четем нещо по темата. Сами опитвахме как се прави дим, как се прави осветление, анимация...

 

В тийнейджърските години (Снимка: Личен архив)

Имаше един период - моята стая цялата беше пълна с едни треви, чимове, оскубнати отпред пред блока и с едни рефлектори от автомобилни фарове като осветление, защото снимахме анимационен филм с охлюви. Черупките на охлювите бяха истински, а пък самите охлюви бяха от пластилин. Карахме ги да стрелят. Малки гилзи от пистолет пълнехме с настърган барут от клечки за кибрит, отвътре излизаха две жички, които се закачваха за един трансформатор и като им подадеш ток, гръмваше. С такива работи сме се занимавали... То беше част от детството ни.

Честно казано, тогава не съм си представял - "аз ще стана режисьор, аз ще стана режисьор." В тази група бях операторът. Тихомир беше режисьорът, а Антон беше нещо като актьор. Впоследствие започнах по-сериозно да се интересувам. Започнах да чета, да ходя на т. нар. Киноуниверситет на Тони Андрейков, който беше всеки вторник в кино "Дружба".

В годините във волейбола (Снимка: Личен архив)

Още

Годината на писателя Милен Русков

Годината на писателя Милен Русков

Всичко това вървеше паралелно с активна спортна кариера. 15 години съм се занимавал с волейбол. Основно в "Левски Спартак", а като дойде време за казармата ме изпратиха в "Арда" - Кърджали, след това се върнах в "Септември" - София. В един момент трябваше да реша кое от двете неща, които ме занимаваха, да стане водещо. В началото на 90-те години, като излязох от казармата, дойде промяната.

Реших да опитам да кандидатствам в НАТФИЗ (по това време - ВИТИЗ) , въпреки, че и тогава битуваше мнението, че там се влиза с много връзки. А пък аз не съм от такова семейство, което има някакви опорни точки в изкуството. Единствената ми връзка с тази сфера е, че дядо ми по бащина линия беше основният механик на софийските кина. Ходеше и ремонтираше машините в целия град.

Когато кандидатствах в НАТФИЗ разбрах, че имам потенциал, хората от комисията ми го подсказаха. Така през 1993 година попаднах в класа на проф. Христо Христов. Много рязко се отказах от волейбола. Бях приет в НСА, записал се бях дори в спортната академия, но когато ме приеха в НАТФИЗ, се отписах и реших, че тръгвам в съвсем друга посока. Просто ми беше по на сърце, вълнуваше ме, по-интересно ми беше... Нито имах амбицията да ставам голям волейболист, нито голям режисьор...

В първите години на кариерата (Снимка: Личен архив)

- Защо са ти викали Зомбата като волейболист, звучи като прякора на някоя мутра от 90-те?
- Имаше един период, в който гледах много филми на ужасите и ходех и ги разказвах на съотборниците си. Оттам: "Абе, ти са като Зомба, ти са като Зомба!" Така ми излезе този прякор. Беше много смешно, после гледах един филм на Мика Каурисмаки - "Зомби и влакът на призраците", който няма нищо общо с филмите на ужасите, но правя връзка с моя прякор.

- Как попадна на снимачната площадка като асистент на едни от големите майстори на световното кино?
- Моят професор - Христо Христов ме покани за асистент в последния му филм "Суламид". И аз още в трети курс попаднах в активна професионална среда. Започнах да работя на снимачна площадка, и тогава разбрах, че всъщност между идеите за това как се случва един филм, между представите, които има човек от плахите си студентски опити и реалността, има голяма разлика. Дадох си сметка, че мога да науча много повече от работата си като асистент, отколкото от обучението в Академията.

С Рой Шайдър по време на снимки (Снимка: Личен архив)

Защото там в един момент започват да ти преподават как да бъдеш талантлив, а не ти преподават занаят. За мен занаятът винаги е бил част от първото стъпало, и оттам нататък, ако ти имаш някакви идеи, мисли и представи какво самият ти можеш да дадеш - така се оформят вече индивидуалности, стилове и т. н.

По време на снимките на "Сако и Ванцети", реж. Фабрицио Коста (Снимка: Личен архив)

Поставих си за задача не да застана на едно място в Киноцентъра и да чакам, а сам да търся различните екипи, хора от различни държави, от различни националности. Затото по този начин се сблъскваш с различни подходи, можеш да разбереш кое е обединяващото за всички и кое ги прави индивидуалности. Можеш да разбереш как да намериш себе си в цялата тази среда.

2005 г. "Ханибал", реж. Eд Базелгейт (Снимка: Личен архив)

- Коя беше твоята първа чуждестранна продукция?
- Продуцент на филма "Суламид" на Христо Христов бяха "Гала филм". Малко след това те бяха продуцент от българска страна на "Изток-Запад" на Режис Варние. Той беше получил "Оскар" за чуждестранен филм за "Индокитай".

На снимачната площадка на "Спартак" - с Горан Вишнич (Снимка: Личен архив)

В "Изток-Запад" участваха Катрин Деньов, Сандрин Бонер, Олег Менщиков... Този филм, като асистент на Варние, стана за мен първата голяма западна продукция, с големи актьори, с голям режисьор, с голям бюджет, в която попаднах и имах възможността да видя, че в киното нещата се случват не просто в гаража, с една камера, а по съвсем, съвсем различен начин... Попадайки в такава среда, ти си даваш сметка, че това е истинското училище.

- С какво конкретно ти даваха да се занимаваш?
- Първо правихме кастинг за българските актьори, след това кастинг за статистите. На снимачната площадка организирах целия процес. Едно от най-интересните за мен неща във всичките тези филми като асистент беше, че съм бил връзка между режисьора и актьорите.

Когато актьорите не знаеха езика, комуникацията ставаше през мен. Едно от най-хубавите неща през този период беше това, че съм могъл да режисирам българските актьори във филми на големи имена - да им помагам по някакъв начин, да бъда проводник на идеята на режисьора към актьорите.

С Кристоф Ламбер (Снимка: Личен архив)

Постепенно набрах смелост и така, може би, се разви отношението ми към актьора и към работата с актьора, защото то си има своите специфики в киното. Завъртях над 60 продукции, така стигнах до братята Тавиани, до Тимур Бекмамбетов...

- Сигурно имаш любопитни случки с легендарните братя Тавиани?
- Братята Тавиани снимаха в Пловдив филма "Фермата на чучулигите" за арменския геноцид. Успяхме да обединим арменската общност в града, които даже не искаха хонорари, защото това за тях беше въпрос на кауза.

Но беше много забавно, че всички тези хора адски закъсняваха за снимки. Чакахме ги по един час да се съберат. В началото много се ядосвах, докато един много възрастен арменец дойде при мен и ми каза: "Аз виждам, че много се ядосваш, но арменец, който не закъснява, не е арменец!" (смее се)

С български арменци в Пловдив по време на снимките на "Фермата на чучулигите", реж. Виторио и Паоло Тавиани (Снимка: Личен архив)

В една обедна почивка в Стария Пловдив, беше лято - страшна жега, всички се бяха наредили на една опашка, за да си купят нещо за обяд. Паоло Тавиани като опита таратора, се обърна към по-малкия си брат с ей такива ококорени очи: "Виторио, това е нещо прекрасно!" Жестоко им хареса!

С легендарните братя Тавиани (Снимка: Личен архив)

- Като режисьор в едни от най-успешните български сериали, казваш, че при тях се правят по-често компромиси, отколкото в киното...
- Компромисът е изначален за всичко, дори за филмите. Моята задача е да се опитвам да правя минимално количество компромиси. Режисьорската професия за мен е преди всичко занаят, а след това призвание. Много хора казват, че с думата занаят, се принизяват нещата. Това не е точно така, защото в практиката на занаята изграждаш много от рефлексите, които са необходими за тази професия. Те се тренират в работата.

Все едно един футболист да не играе 10 години, и като излезе на терена да е веднага Марадона! Това не може да стане, особено в такива динамичнична среда, която се променя непрекъснато - нагласи на зрители, кина, Интернет и всякакви платформи, които се появяват. Историите, които се разказват, трябва да бъдат адекватни на времето.

- Какво ти дадоха сериалите, които снима?
- Сериалите ми дадоха професионален рефлекс и онова усещане - в рамките на единица време да направиш нещо с минимален компромис в името на голямата идея да бъде най-добре разказана една история. И това, въпреки, че имаш малко време и малко възможности, да продължаваш да бъдеш прецизен.

На снимачната площадка на сериала "Столичани в повече" (Снимка: Личен архив)

Защото е много лесно, когато се сблъскваш с много проблеми, да си кажеш: "Хайде, майната му, минаваме нататък!" Всъщност, това е голямото усилие - да се задържат нещата.

На снимачната площадка на сериала "Столичани в повече" (Снимка: Личен архив)

За съжаление, през последните години се свиват бюджетите, времето за разработване на сценария, времето за снимане, за работата с актьорите...

- Какви компромиси направихте в "Под прикритие", който имаше страхотен успех?
- "Под прикритие" беше реализиран в БНТ. Там има много строг регламент за това как се случва една продукция и много дълго време се отстояваха възможностите, които гарантират качество на една продукция.

Тогава се получи така, че много фактори се срещнаха - средата на БНТ, желанието на тогавашното ръководство на телевизията да се създават качествени продукти, добра идея, добър сценарен екип, добри актьори, добри оператори, добри режисьори. И когато това всичкото проработи, това води до някаква случка.

С Ивайло Захариев и Владо Пенев по време на снимките на "Под прикритие" (Снимка: Личен архив)

Много се притеснявам да не стане така, че понеже частните телевизии нямат възможност да инвестират по-сериозни средства в телевизионни продукции, да бъде притисната БНТ да слезе на нивото на техните възможности, за да им угоди. От това много се притеснявам.

- Знам, че имаш голям принос за кастинга на "Под прикритие"...
- Кастингът е екипна работа, но Захари Бахаров и Михаил Билалов, категорично мога да кажа - са моя битка. В началото имаше много тежък спор между първите сценаристи на сериала, които твърдяха, че Захари е изключително неподходящ за ролята на Иво Андонов, а Мишо Билалов тогава току-що се беше върнал от Франция и се беше появил в представлението "Козата или Коя е Силвия?" на Явор Гърдев в Народния театър.

На снимачната площадка на сериала "Под приктритие" (Снимка: Личен архив)

Спомням си как отидохме със Сашо Косев в театъра, поговорихме с Мишо, направихме видео проби, показахме ги на Митовски и на ръководството на телевизията. И така Мишо "залепна" за ролята на Джаро. Борбата за Иво продължи доста дълго. Много хора искаха Захари да не играе в сериала. Беше сериозна борба с част от сценаристите, които успяха да убедят част от продуцентите. Тогава имаше желание да се тръгне по по-стандартен начин и този герой да е малко в типа на Деян Донков, докато Захари има друга сила и друго присъствие и потенциал.

Захари Бахаров (Иво Андонов) в сериала "Под прикритие"

Михаил Билалов (Джаро) в сериала "Под прикритие"

Владо Пенев си "залепна" за ролята на Попов. За Ивайло Захариев имаше спорове той ли да бъде, друг ли да бъде... Един кастинг е ансамблов процес. Актьорите трябва да си отиват, да изглеждат като един отбор, в същото време всеки да има своята индивидуалност. Много често се случва така - набелязват се някакви актьори и после се вижда, че целият филм изглежда като оркестър от разстроени инструменти. 

- Как стигна до "Възвишение"?
- Казаха ми, че има такъв роман, "Възвишение", от Милен Русков, и аз реших да го прочета, току-що беше излязъл. Това, което прочетох в романа, в един момент стана адски мое - като мисли, като вълнения, като процес.

На снимачната площадка на "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

Уцели ме в един особен момент - бях на 43 години, пък още нямах реализиран игрален филм, разбиранията ми за света бяха като на 40-годишен човек, а не като в ентусиазма на младостта.

В романа бяха дефинирани мисли и проблеми, които бяха мои проблеми, аз мислех по същия начин. Като прибавим формата, в която е написан - той увличаше и впечатляваше. В такива случаи първата мисъл на режисьора е: "От това може ли да стане филм?"

Винаги съм бил с нагласата, че човек трябва да се занимава с нещо трудно, а не с нещо лесно. Трябва да си поставяш такива задачи, които да са трудни, препятствията да са високи, а не ниски, за да можеш с лекота да ги минаваш. И това го усетих, че е точно такова. Опитах се в началото да подходя адски прагматично, а не - просто емоционално да се хвърля.

Опитах се да поразсъждавам - това мога ли аз да го направя, възможно ли е въобще да бъде направено, какви са нюансите, може ли въобще този проект да се състои по начин, по който бих искал, защото не е въпросът просто да направиш филм, а да реализираш някакви собствени натрупвания.

Давах си сметка, че това е екстремно начинание - както художествено, така и бюджетно. Киното е скъпо нещо и то би трябвало да се превръща в събитие за по-широк кръг хора, а не да остава затворено в рамките на гилдията или на някаква елитарна група зрители.

Винаги съм мислил, че киното без широк кръг зрители не може да съществува. Иначе се превръща в някакво "гаражно" занимание.

- И бързо ли стигна до решението?
- Срещнах се с Милен Русков, запознахме се на премиерата на спектакъла "Възвишение" на Иван Добчев в Пловдив. Разбрахме се да се видим да говорим в детайли в София. Разбрах, че има интерес да се направи филм по романа, а правата все още са свободни.

На снимачната площадка на "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

Обаче като се прибрах, ме очакваше удар в личен план. Майка ми беше диагностицирана с рак на белия дроб. Аз потънах. Буквално не се обадих повече на Милен. Трябваше да премина през тежка битка, която продължи 7 месеца и в крайна сметка беше загубена.

Човек като мине през такова нещо, по някакъв начин се срива.

Тогава в мен проработи идеята, че за да излезе човек от такава ситуация, трябва да започне нещо изключително трудно, трябва да се захване с нещо, което да му помогне да се измъкне от цялата тази работа.

На снимачната площадка на "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

Но си помислих: "Милен сигурно вече се е разбрал с някой друг като не му се обадих толкова време." Обадих му се и той ми каза, че правата все още са свободни. И тогава вече - се хвърлих с главата напред! Беше малко и отчаяно действие. Изживявах момент, в който човек се намира в такава точка в живота си, когато трябва да продължи категорично напред, да събере всичко, през което е преминал, и да продължи силно напред. Или...

И тогава усетих, че това за мен е този проект, защото той наистина изисква много.

И реално три години от живота си, посветих на него. Малко авантюристично подходихме. С цялата лудост да снимаме в четири сезона, да снимаме хронологично - малко налудничави неща за киното. Но аз вярвах, че това има смисъл и то ще работи в крайна сметка за самия филм. Ясно е, че финансирането на българското кино е изключително ограничено. Аз не вярвам в концепцията, че кино може да се прави почти без пари. Парите не са просто пари, парите са възможности.

С четатата между снимките на "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

Дълго време битуваше, а и битува мнението, че част от финансирането за българското кино, не отива за производството на кино. Аз не знам дали това е така, и не ме интересува. Мен ме интересува, че за "Възвишение" всяка финансова възможност на екрана нещата да имат стойност, беше използвана. В крайна сметка с продуцента Иван Дойков вкарахме и доста лични средства във филма. Когато влезеш в един такъв процес, ти малко си и безразсъден, за да се случи всичко както трябва.

При цялата тази объркана система с финансирането... Тогава имаше един процес на обжалване, в началото ни попречиха да затворим целия бюджет, за да добием обща представа какво се случва. А аз от друга страна като режисьор държах нещата да се станат, както съм ги замислил. Имахме огромни разправии с продуцента, но аз се бях запънал като магаре на мост: "Ще стане така!"

Снимка: Личен архив

- Какво говорихте при първата си среща с автора на романа "Възвишение" Милен Русков?
- В началото той бе предпазлив. Той първо слуша човека, който се "натиска" да получи правата върху романа му. Първо - иска да разбере какво е отношението му към самото произведение, второ - как той мисли и какво цели всъщност.

Като говорихме дълго с Милен какво си представяме, как си го представяме, какво ще се случва, аз останах с впечатлението, че ние по основните неща мислим по един и същи начин. Филмът да е отворен към широка аудитория, да не е прекалено елитарен, а да бъде по-комуникативен.

С автора на романа "Възвишение" Милен Русков на премиерата (Снимка: Личен архив)

И сега два месеца след премиерата, общо взето, мисля, че нещата се получиха по оптимален начин. Няма да скрия, че съм изненадан от толкова много позитивна реакция и толкова много зрители. Това е филм, който е над 2 часа и не е комедия, а си е определено тежък филм.

- Колко зрители го гледаха до сега?
- От 10 ноември до 18 декември зрителите прехвърлиха 126 000. На практика това е най-гледаният български филм за последните 7 години. За тази година той е в десетката на най-гледаните филми, имайки предвид, че в класацията са "Междузвездни войни" и други холивудски хитове, които излязоха. Най-гледаният български филм статистически през годините е "Мисия Лондон", но пазарът тогава беше съвсем различен. Тогава нямаше български филми, а сега излизат всеки месец.

- Имаше ли опасения, че масовият зрител, към който казваш, че сте се стремили, няма да понесе толкова екзистенциализъм в "декора" на турското робство. За този период сме свикнали да гледаме друг тип филми...
- Според мен зрителите имат нужда да гледат честни неща, а не политически коректни клишета. На фона на всичко, което става в кината, такъв тип филм е по-различен.

Няма как зрителите да гледат само сериите на "Карибски пирати", те имат нужда от нещо различно, от нещо разнообразно, от нещо наше, което говори само за нас.

По време на снимките на "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

Опитахме се да не боравим с категории, които са известни от някакви политически и исторически обременени натрупвания, а в центъра да бъдат хората и техните проблеми с ясното разбиране, че те са и добри, и лоши, назависимо дали са българи дали са турци, помаци или власи. Има едно желание на човека - да се развива - първо за себе си, а после и за благото на хората около себе си.

И всичко това минава през темата за предателството, която е доста характерна за нас...

Снимка: Личен архив

- "Българин да си е зла съдба, това не е име на народ, а болест някоя". Не се ли страхуваше каква ще бъде реакцията на тези думи от страна на зрителите?
- Аз много се чудех дали тези думи да бъдат вкарани във филма. Защото е страшно. Защото е много крайно и злокобно. Звучи като присъда.

Но героят в крайна сметка наистина стига до там. Той разбира, че през последните шест месеца, когато си мисли, че след някакво усилие на хора, всичко ще тръгне напред, това не се случва. И Гичо започва да осъзнава, че не може сам нищо да направи, усеща се в една гнила среда, в която всичко е много объркано - "лъжа пред лъжа" и "лъжа след лъжа". Какво може да направи, освен да се отчае?

А когато групата все пак казва: "Дай, да направим нещо!", се появява предател и системата ги смазва, защото е много по-силна от тях. Иска ми се филмът да остане с важните въпроси.

По време на работата му по "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

- Силата на филма очевидно е, че тези въпроси звучат много съвременно...
- Българинът се оплаква непрекъснато от всичко. Защо се оплаква? Защото му е зла съдбата или защото е болен, всъщност?

Ако това е констатация, както един лекар поставя диагноза, то след това се предприема някаква терапия за оздравяване. Аз мисля, че българин, като позициониране в съвремения свят, никога не е бил на по-ниска точка от сега. Защото всичко се обърка в този съвременен свят - манталитет, морал, всичко рухна.


Не можем да се погледнем някак си отстрани - да създадем и изградим някакви принципи за това общество, които да работят добре за всички. Ние надничаме зад ъгъла и се мразим или активно работим в някакви малки групички един против друг. Какъв е ходът на българина оттук нататък? Да разчитаме само на еврофондове и да живеем от еврофондове? И едните да плюят другите и обратно? Просто имаме нужда от цел, имаме нужда от стретегическа цел, от стратегически идеал.

Александър Алексиев в кадър от филма "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

Още

 Захари Бахаров с моноспектакъл по "Чамкория" на Милен Русков

Захари Бахаров с моноспектакъл по "Чамкория" на Милен Русков

Сила на романа е, че звучи много съвременно. И ако е станало и сила на филма, това е била и задачата. Независимо, че героите са облечени в цървули и навои, човешките проблеми и човешките драми са еднакви с тези на днешните българи.

Бих се радвал, ако до зрителя стигат онези смисли, за които става въпрос - главният герой Гичо е човек, който иска да чете, иска да знае, иска да се развива, да осмисля света като такъв, иска да се бори за справедливост, прави разлика между добро и зло...

И аз мисля, че това се случи. Това са нещата, които зрителите усетиха. Доста хора ми казаха: "Аз гледах филма, цяла нощ мислих за него и на сутринта продължавам да мисля за него..." Ако говорим за някакво удовлетворение, то е именно това.

- "Наша свобода от нас зависва". Защо сте избрали тези думи за слоган на филма?
- Въпросът за личния избор за мен е най-главният. В тези думи се съдържа някакъв елемент на личен избор - какво да правиш, с кого да бъдеш, защо да бъдеш, какво да правиш за хората. За мен това е основното нещо, което аз се опитвам да разкажа и да подтикна хората да се замислят.

Александър Алексиев в ролята на Гичо във "Възвишение"

Не вярвам, че един филм може да промени нещо, но поне хората да помислят за това и да имат силата, куража, да изберат това, което те искат. А не това, което обстоятелствата ги карат да изберат.

Дай, Боже, хората да могат да избират това, което всъщност искат. Във всеки един аспект. Това, което искат да правят, това, което искат да мислят, това, което искат да говорят... И това да ги кара да се чувстват добре, да се чувстват удовлетворени, да се чувстват пълноценни.

Защото проблемът на българите е и в това, че всеки един се чувства недооценен, подценен, има чувството, че други са надценени, мисли, че той прави едни огромни усилия, но никой не ги забелязва, че друг получава "възнаграждението" за неговите огромни усилия.

Възвишението, на което четата е смазана от турците

- Липсват ли ти женски образи в историята?
- В началото имаше някакви опити да ме накарат да вкарам женски образ - примерно, някаква девойка, която чака Гичо да се върне. Аз бях категорически против, както се казва! (смее се) Всъщност, кому е нужно? Защо трябва да има такова нещо?

Историята е такава - за едни момчета, които са тръгнали през един баир и се срещат с други момчета. Те къде да срещнат жена? Историята не е за това. Ако говорим за любов, тук става въпрос за друг тип любов. Не случайно филмът започва и завършва със спрежението на глагола "любя". Тук става дума за любов не в мъжко-женския смисъл, а за любов към живота. Може би. Такава е историята. Не мисля, че трябва да се вкарва в някакви клишета, за да се угоди на някакво очакване.

- А самата среща на Гичо с майка му, когато той е пребит от бой и след това сцената, в която майка му и сестра му наблюдават как го откарват окован, нарочно ли са толкова "обрани" откъм емоции?
- Да, абсолютно. Тази сцена присъства във филма поради мои лични причини. Поради причините, заради които съм се захванал с филма, раздялата с майка ми, на която съм посветил и филма.

Бягах от клишето - набръчканата, съсипана възрастна жена, която страда и оплаква сина си. При втората сцена тя е хладна - не може да прояви емоции, защото не се знае какво ще произтече от това. Всичко е съсредоточено в един поглед. Няма начин майката да тръгне след каруцата със сина си и да се опитва да спре нещо, което е ясно, че няма как да бъде спряно. Само казва: "Господ е добър с всички, дано ни помогне и на нас!"

Параскева Джукелова (майката на Гичо) наблюдава как откарват с каруца окования й син

- Какво продикува избора на Александър Алексиев и Стоян Дойчев за главните роли? Сложен ли беше кастингът?
- При кастинга задачата беше сложна, защото трябваше да намерим в ограничена актьорска среда хора на определена възраст, които да си отиват, но и да са достатъчно различни, да са актьорски органични за кино, според моята представа. И всички тези хора, когато съществуват един с друг, ти да им вярваш, и това нещо да продължи два часа и кусур...

Факторите са много. Намирането на комбинацията беше сложна. Някакви варианти имаше, в които обаче и двамата се оказват тъмнооки или си приличат, пък трябва да са различни, или са еднакви на ръст, или Асенчо е по-висок от Гичо, което няма как да стане...

Стоян Дойчев (Асенчо) и Александър Алексиев (Гичо) във филма "Възвишение"

Алек ми беше в главата още от началото, но сложното дойде именно, когато търсехме комбинацията. Още от самото начало знаех, че Фицата (Филип Аврамов) ще бъде Димитър Общи и започвах вече да си ги представям и като тройка. Когато започнеш да правиш четата, трябва да ти е ясно, че Гичо и Асенчо трябва да са по-различни от другите.

Ако погледнеш снимка на четата, те всички си приличат, но хем си приличат, хем са различни. Всичко непрекъснато се наместваше. Като направихме проби на Алек и Стоян, те още като се запознаха между тях тръгна това, което трябва да е във филма, но в личностен план. В един момент започнаха да стават зависими един от друг, което беше важно.

- Стоян Дойчев е куклен актьор...
- Да, Стоян е куклен актьор. Той никога не беше заставал пред камера. Ако Алек имаше повече опит като снимал в продукции на високо ниво, то при Стоян тази липса на опит, всъщност беше плюс. Като дойде на снимачната площадка, той гледаше като гръмнат, не знаеше кое какво е, какъвто всъщност е и героят му, когато се включва в четата. Комбинацията между Алек и Стоян проработи. Ние снимахме хронологично и ако погледнеш героите как изглеждат в началото и как изглеждат в края, ще видиш, че това са хора, остарели с 5-6 години. Това беше и целта на този процес - да се постигне усещането за истина, за вярност на историята.

Александър Алексиев и Стоян Дойчев във филма "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

- Снимаш емблематични актьори от няколко поколения...
- За мен обединяващото е, че са добри актьори. Диапазонът е между Стоян и Васил Михайлов. Някои казват, че спекулирам с епизодичните роли на известни актьори като Захари Бахаров, Юлиан Вергов, Димитър Рачков. Това е начин да се привличат зрители, не е само, защото те са добри актьори.

Но във филма над 80 на сто от актьорите, са непознати. Не са от изтърканите лица, които се снимат в българското кино. В четатата, като изключим Кирил Ефремов и Фицата, другите момчета не са познати.

На снимачната площадка на "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

- Оператор на филма е твоят приятел от детството Антон Бакарски, с който навремето сте карали охлювите да стрелят във вашите първи опити в киното. Как работихте във "Възвишение"? 
- Поставихме си задача, че компромисите по отношение на изображението трябва да бъдат минимални. Ако в досегашната ни работа, аз съм му се бъркал много повече по отношение на кадри и подход, то сега му казах: "Тони, инициативата за изображението е твоя. От теб ще идват нещата, аз ще съм вторичният фактор."

С Антон Бакарски на снимачната площадка на "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

След като ние с него толкова години сме и приятели, оформяли сме вкусовете си заедно, харесваме еднакви неща, дето се казва - аз имах един много верен сътрудник, с когото и на ниво инстинкт се познаваме.

Аз можех да се концентрирам върху работата с актьорите, а Тони обикаляше като хрътка наоколо. Защото ние имахме план за всяка сцена, някаква груба разкадровка, но беше много важно да изхождаме от моментната случка, когато нещата започват да се разиграват между актьорите. В крайна сметка киното какво е - ти гледаш нещо, което се случва в момента, няма значение дали е репетирано или е снимано по сто пъти. В този смисъл, се опитвахме да се нагаждаме към ситуациите.

Избирайки пък да снимаме на автентичните места, подхождахме към изображението изключително простичко, водейки се от идеята, че е важно какво ще влезе в кадър, а не ние с камерата да се правим на интересни. Някои казват: "Камерата е активен участник в действието." Не - в случая камерата е наблюдател на това, което става.

Поставяхме камерата така, че тя да хваща важните неща без да пречи, без да се изтъква. И с тази деликатност на Тони, и като човек, и като оператор, може да се работи в истинско, пълноценно партньорство.

С оператора на филма "Възвишение" и приятел от детството Антон Бакарски (Снимка: Личен архив)

- В същото време твърдиш, че не е задължително условие киното да се прави от приятели...
- Битува мнение, че филми се правят само с приятели. Това не е вярно. Нивото на професионализъм на екипа е важно. Добрият климат е важен на терен, но трябва нещата са се държат здраво... (смее се) Защото иначе могат много лесно да излезат от контрол, а когато излезат извън контрол, започват много други непредвидени проблеми.

- А кога се налага да напиваш актьорите?..

- Напивам ги, да! Имаше една много смешна случка - сцената с Юсюф ага, в която Геро (Герасим Георгиев - Геро) е на кон. Той не е жокей, нали, и трябваше преди снимките да се направят репетиции с каскадьори. Защото ти няма как Геро да го дублираш, трябва да е той, отдолу са момчетата са с маски, но има и каскадьори, за да могат да държат коня и всичко да се случи по безопасен начин за всички.

Но по едно време, Геро какво направи с камшика, не знам, шибна коня по врата, а аз чак сега разбрах смисъла на израза "да си биеш камшика"! Като драсна оня кон, Геро не може да го овладее, скочиха всички, хванаха го... обаче Геро се сецна! Не може да седи на едно място. Сложиха го да легне, да му е удобно, няма оправия! Вие като куче!

Викам си: "Сега ще те оправя аз!" Вечерта като седнахме да вечеряме, се обадих в Котел на един цигански оркестър. Те дойдоха и - половин час по-късно Геро вече танцуваше на масата, нямаше и помен от болките в кръста! Това беше в Жеравна.

Герасим Георгиев - Геро със семейството си на премиерата на филма

А н началото правихме сборен лагер, аз имам една къща в Калугерово, Правешко. 15 човека чета - с дрехите, с пушките, 3 дена живяхме заедно - походи, репетирахме сцените от филма. Тогава се изпиха 60 л вино и 15 - ракия. Няма как, духът трябва да се поддържа!

- Имаш ли намерение да направиш филм по следващия роман на Милен Русков - "Чамкория"?
- "Чамкория" е сложен проект. Дай, Боже, за българското кино да се създадат такива условия, че да можем да създаваме филми като "Чамкория". Да се възстановят 20-те години на миналия век на екрана е изключително скъпо. В момента мисля по въпроса.

Намерения имаме към "Чамкория" и като екип, но в момента осмисляме как точно да се случи, защото този роман е много по-сложно да бъде превърнат в игрален филм. Избистряме тази възможност...

Интервю на Валерия КАЛЧЕВА

1/1

Снимка: Личен архив

Снимка: Личен архив

Захари Бахаров (Иво Андонов) в сериала "Под прикритие"

Михаил Билалов (Джаро) в сериала "Под прикритие"

Виктор Божинов (Снимка: Павлин Даскалов, Дир. бг)

По време на снимките на "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

Параскева Джукелова (майката на Гичо) наблюдава как откарват с каруца окования й син

Александър Алексиев и Стоян Дойчев във филма "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

Герасим Георгиев - Геро със семейството си на премиерата на филма

Александър Алексиев в кадър от филма "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

С четатата между снимките на "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

Александър Алексиев в ролята на Гичо във "Възвишение"

Стоян Дойчев (Асенчо) и Александър Алексиев (Гичо) във филма "Възвишение"

Възвишението, на което четата е смазана от турците

Александър Алексиев (Гичо) и Филип Аврамов (Димитър Общи) в кадър от филма "Въдзвишение"

С оператора на филма "Възвишение" и приятел от детството Антон Бакарски (Снимка: Личен архив)

Снимка: Личен архив

Снимка: Личен архив

Снимка: Личен архив

Снимка: Личен архив

Снимка: Личен архив

Снимка: Личен архив

С Рой Шайдър по време на снимки (Снимка: Личен архив)

По време на снимките на "Сако и Ванцети", реж. Фабрицио Коста (Снимка: Личен архив)

Малкият Виктор (Снимка: Личен архив)

На снимачната площадка на сериала "Столичани в повече" (Снимка: Личен архив)

С легендарните братя Тавиани (Снимка: Личен архив)

С Ивайло Захариев и Владо Пенев по време на снимките на "Под прикритие" (Снимка: Личен архив)

Снимка: Личен архив

С автора на романа "Възвишение" Милен Русков на премиерата (Снимка: Личен архив)

На снимачната площадка на сериала "Столичани в повече" (Снимка: Личен архив)

С дъщеря си Калина като малка (Снимка: Личен архив)

С български арменци в Пловдив по време на снимките на "Фермата на чучулигите", реж. Виторио и Паоло Тавиани (Снимка: Личен архив)

На снимачната площадка на сериала "Под приктритие" (Снимка: Личен архив)

В тийнейджърските години (Снимка: Личен архив)

Снимка: Личен архив

На снимачната площадка на "Спартак" - с Горан Вишнич (Снимка: Личен архив)

С малката си дъщеря Калина Снимка: Личен архив

В годините във волейбола (Снимка: Личен архив)

Снимка: Личен архив

С Кристоф Ламбер (Снимка: Личен архив)

В първите години на кариерата (Снимка: Личен архив)

2005 г. "Ханибал", реж. Eд Базелгейт (Снимка: Личен архив)

Снимка: Личен архив

Снимка: Личен архив

На снимачната площадка на "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

На снимачната площадка на "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

На снимачната площадка на "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

"Възвишение" (Снимка: Личен архив)

Снимките на филма "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

С Филип Аврамов (Димитър Общи) на снимачната площадка на "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

На снимачната площадка на "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

На снимачната площадка на "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

С Димитър Рачков на снимачната площадка на "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

Със Захари Бахаров на снимачната площадка на "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

По време на работата му по "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

На снимачната площадка на "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

С Антон Бакарски на снимачната площадка на "Възвишение" (Снимка: Личен архив)

Календар

Препоръчваме ви

Юрий Башмет: Обичам да ми казват, че съм добър, а не лош, пък аз да си знам, че имам трески за дялане

"Когато артистът се прибере и си легне, той се превръща в най-лошия си критик", сподели един от най-великите виолисти на нашето време

Олеся Пантикина: "Нестинарка" e като голямо живописно платно, с много цветове и гласове в него

Този балет е рядък пример за творческо единомислие и е едно щастливо Голямо случване, споделя хореографката и дъщеря на легендарната Маргарита Арнаудова

Пламен Джуров пред Дир.бг в защита на 4-те музикални формации на БНР

"Това са състави със специфика, каквато няма другаде в страната ни", добавя още Маестрото, непосредствено преди предстоящия си Вивалди концерт с Кварто

Теодосий Спасов пред Dir.bg за обидно ниските заплати на музикантите в БНР

Директорът на Музикалната къща на Националното радио за протеста

Малин Кръстев: Ставам на 48, а се чувствам на 16

Ако позволиш на славата да замъгли съзнанието ти, това е най-близката ти творческа смърт, смята един от "господарите на ефира"