Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Галин Стоев: Пропуснах срещата си с Изабел Юпер в "Комеди франсез"

СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

Галин Стоев: Пропуснах срещата си с Изабел Юпер в "Комеди франсез"

Ще си търся ателие в Тулуза, в което задължително да има стая за приятели, когато ми идват на гости, разкрива директорът на тамошния театър

Галин Стоев

Именитият ни режисьор Галин Стоев завършва НАТФИЗ, в специалностите театрална режисура и актьорска майсторство при проф. Крикор Азарян. От 1992 г. работи като актьор и театрален режисьор в България, Англия, Германия, Чехия, Русия, Белгия, Аржентина и Франция. През 1999 г. режисира първата си постановка на сцената на Народния театър в София и оттогава редовно поставя пиеси там, като "Аркадия" на Том Стопард, която печели "Аскеер" за най-добро представление през 2001 г.

Филмът му "Безкрайната градина", с който той дебютира като режисьор в киното, ще открие "Киномания" на 16 ноември в зала 1 на НДК.

През декември в Народния театър ще бъде и премиерата на "Танцът Делхи" от Иван Вирипаев, първа негова постановка у нас от няколко години насам, с която режисьорът ще се представи и след поемането на поста като директор на театъра в Тулуза.

По време на репетиции на "Танцът Делхи" от Иван Вирипаев в Народния театър (Снимка: Гергана Дамянова)

Режисьорът Галин Стоев разказва пред IMPRESSIO за пътя си от своя оазис като дете в театралната школа "Златното ключе" във Варна, до "Комеди франсез" и директорския стол в театъра в Тулуза, в който ще седне на 1 януари 2018 г.

- С дебютния ти филм "Безкрайната градина" ще бъде открита "Киномания" на 16 ноември в зала 1 на НДК. Различава ли се историята в него от тази в пиесата "Приятнострашно" на Яна Борисова?

Още

Киномания 2017 открива с „Безкрайната градина” на Галин Стоев

Киномания 2017 открива с „Безкрайната градина” на Галин Стоев

- Реших да запазя структурата на пиесата на Яна Борисова "Приятнострашно", да запазя историята, но да разкажа нещо съвсем друго през нея. Има любовен четириъгълник, както и в пиесата, героите са същите, но всичко това съществува не за да разкажа историята от пиесата, а за да разкажа по-скоро чувството или усещането и атмосферата от пиесата. Неминуемо трябваше да сменя средствата, защото смених и медията. Това, което в пиесата са безкрайни диалози, защото всичко минава през езика, във филма по-скоро се мълчи, отколкото се говори.

С великия Никола Анастасов по време на снимките на "Безкрайната градина"

Това, което в театъра не показваме - градината, макета, а е оставено на въображението на зрителя, защото в театъра така функционира комуникацията, в киното би трябвало да бъде материализирано, за да се види. Всички тези преобръщания на средствата, ме доведоха до там, че аз с познати вече герои, разказвам абсолютно различна история. И се надявам тя да е толкова интересна, толкова интензивна и толкова вълнуваща, колкото и историята в "Приятнострашно".

Очаквам с нетърпение дали ще се получи алхимия между филма и зрителите. Дори актьорите не са го гледали.

- Репетираш усилено "Танцът Делхи" на Иван Вирипаев в Народния театър. Премиерата е в началото на декември, малко преди да поемеш директорския пост на театъра в Тулуза в началото на следващата година...

- Влизам във функция на директор на театъра в Тулуза на 1 януари 2018 г., в средата на театралния сезон. Идеята при пристигането на нов директор е да се остави "празно място" в сезона, в което той да може да покаже част от досегашната си работа. Затова аз трябваше да имам представление през декември, което да покажа в програмата на театъра.

Възможностите бяха няколко - или да възстановя стари представления или да направя ново представление в съвсем нов контекст, което да покажа след това и в Тулуза. И понеже преговорите с Народния театър за евентуален проект с тях, течаха вече няколко месеца, реших да направя представление, което да има смисъл тук и да е интересно за българската публика, но да може да се покаже и в небългароезична среда. Реших то да бъде като визитна картичка за мен, показвайки ме пред публиката в Тулуза.

По време на репетиции на "Танцът Делхи" от Иван Вирипаев в Народния театър (Снимка: Гергана Дамянова)

Исках да работя с българска трупа. И понеже Народният театър е мястото, в което започнах преди 25 години, това беше повод да се върна тук. Другото, което ме ръководеше, беше един от най-любимите ми съвременни драматурзи - Иван Вирипаев, чиито текстове съм поставял два пъти, сега е третият. Първо беше "Археология на сънуването" на Варненско лято, после "Кислород" в Театър 199 и сега - "Танцът Делхи" в Народния театър. Реших, "подпрян" на тези две неща, да се покажа в Тулуза.

Снимка: "Съюз на артистите в България"

- Какво те привлече в "Танцът Делхи"?
- "Танцът Делхи" е поредица от 7 едноактни пиеси, за които авторът изрично твърди, че нямат нищо общо една с друга. Действието във всяка една от тях се развива в чакалнята на болница, героите винаги са едни и същи. Във всяка една пиеса или миниатюра, те трябва да преживеят загубата на един от тях и да се справят със смъртта. Това е поредица от емоционални състояния - или на много голяма скръб или на много голяма радост. Всеки един от героите минава през тази въртележка и се оказва - в един или друг момент, в ситуацията на своя опонент. Веднъж умира един, след това друг, трети... Умрелите в предишните пиеси, са там и са живи. Това е калейдоскоп от кармични комбинации между героите, който е представен под формата на телевизионен сериал, едва ли не. Вътре са всички кодове на това, което западната култура е свикнала да гледа и припознава - почти телевизионен формат.

В същото време, всички общочовешки теми, независимо от региона, държавата или езика, като вината, любовта, страданието, предателството, ревността, завистта, са прекарани през един много бистър поглед, характерен за източната философия. И това е свързано с факта, че Иван (Вирипаев) през последните години е започнал много задълбочено да се занимава с източната философия и този светоглед. Целият този микс освен вълнение, а понякога потрес, поражда едно много специфично чувство за хумор. Актьорите трябва да вървят наистина като по въже и да пазят този баланс между взаимоизключващи се неща, за да могат да населят този свят с емоции.

По време на репетиции на "Танцът Делхи" от Иван Вирипаев в Народния театър (Снимка: Гергана Дамянова)

- Твърдиш, че любовта и смъртта могат да бъдат и смешни?
- Да, всичко може да бъде смешно. И дори самият факт, че и смъртта може да бъде смешна, е страшен сам по себе си. През цялото време в пиесата съществува един зиг-заг между смешното и дълбоко трагичното. И именно това движение, би трябвало да създаде усещането у зрителя за танц, за танцуване.

- Какво представлява всъщност танцът Делхи?
- През цялото време героите говорят за един магичен танц и за това, че животът на всеки, който го е гледал, се е преобърнал с главата надолу. "Делхи" е танц, който една от героините, млада танцьорка, "получава", така да се каже. Тя отива на турне и попада на едно ужасно място, което се казва "Мейн базар", главният пазар в Делхи. Това е огромно място и героите го описват като сборище на човешката трагедия, мизерия, бедност и нищета. Там тече търговия с фалшиви стоки и скъпоценности, отвсякъде се крещи, деца се търкалят в канавките, където живеят, цялата земя е покрита с червеи, със слуз, отвсякъде се чуват клаксони и гаден кикот...

Това е нещо като персонификация на ада, съставен от елементите на днешната цивилизация. И тази танцьорка, която се оказва в центъра на това нещо, започва да изпитва една огромна болка. Цялото й тяло е пронизано като с игли от нея, буквално я парализира. След време тя разбира, че изпитва тази болка не защото състрадава на тези хора и й е мъчно за тях. Тя, по някакъв абсолютно алхимичен начин, започва да изпитва ТЯХНАТА болка, на всички хора, които са около нея. Това е такава концентрация на болка, която едно човешко същество не може да понесе.

Танцьорката превърта, полудява. Взема от търговец на месо един нагорещен до червено ръжен и си изгаря гръдта, причинявайки си ужасна рана, само и само да може да преодолее онази, нетърпимата болка, която изпитва. Откарват я в болница, лекуват я дълго, напуска театъра, в който е била редова балерина. Една нощ сънува някакъв танц и някой, който танцува този танц. Разбира, че това е самата тя. На сутринта, когато се събужда, започва да пресъздава този танц, защото помни неговите движения.

Така се ражда танцът "Делхи", който всъщност е химн на човешката трагедия и ода на мизерията. Това е танц, който алхимизира тази трагедия и казва на света, че болката и ужасът не съществуват, а съществува само красотата на танца. Че всичко е танц, всичко е красота.

И тя започва да изпълнява този танц. Публиката буквално се побърква по него, защото успява да се докосне до преживявания, до чувства или до опитност, която прехвърля всичко, което човек е знаел до тогава. По време на представлението непрекъсното се говори за този танц, но ние никога не го виждаме. Но пиесата е написана така, че малко по малко всеки гледащ да си представя или да допуска какво би представлявал този танц, да иска да бъде част от него.

Говоренето за този танц минава пред всички епизоди и през всички герои, които са докоснати и по някакъв начин са жигосани или потресени от него.

Снимка: "Съюз на артистите в България"

- Как се запозна с драматурга Иван Вирипаев?
- По много интересен начин. През 2000-2001 година бях в Германия със стипендия за една академия, която кани млади артисти от различни области, които прекарват там 6 месеца или една година в нещо като замък, като резиденция. Те дори не са длъжни да "произвеждат" каквото и да било, докато са там. Концепцията е, че артистът има нужда понякога да се отдели, да се затвори, за да може това, което иска да прави след това, да узрее в него. Трябва му време за размисъл, за четене, за опити. Затова му се дава привилигировано време, през което той да опита да направи, да развие неща, с които обикновено не се занимава в своята нормална практика. Престоят ми там беше много вдъхновяващ и много отварящ за съзнанието ми. Защото ти влизаш в комуникация с визуални артисти, със скулптори, с писатели, с композитори, с философи, и се създава една креативна енергия, която помага на много от твоите идеи да се конкретизират.

- Организирано ли беше всичко - срещи, семинари?
-
Не, не. В този замък, в който бяхме, всеки живееше в свое студио, имаше нещо като ресторант или кантина, в която се срещахме, обядвахте и т. н. Някой от стипендиантите правеше изложба, друг - концерт, представление или инсталация. Бяхме в ежедневен контакт. Още в началото те ни казаха: "За нас е чест, че сте избрани да бъдете тук. Имате такава и такава сума пари, ако решите да правите някакъв проект. Ако решите нищо да не правите, не сте задължени." Там ни дадаха пълна свобода, която в някои моменти беше и някак плашеща. Защото си казваш: "Добре, аз какво всъщност ще правя тук!"

На снимачната площадка на "Безкрайната градина"

- Можело е някой от младите творци да реши да си отспи през това време...
- Точно така, можеш и да си отспиш, ако от това имаш нужда! Но организаторите признаваха дори и това като възможност да си заредиш батериите. Там аз се запознах с един немски драматург, който говореше руски и имаше много силна връзка с Русия и със съвременния руски театър. Един ден той ми донесе няколко съвременни руски текстове. От дълго време нямах информация за това какво точно става в Русия. Та между тях попаднах на един, който се казваше: "Сънища", на Иван Вирипаев, от който, докато го четях, абсолютно нищо не разбрах. А в същото време, четейки го, имах чувството, че с корема си го усещам - много парадоксална комбинация. Седях пред текста, знаейки, че нямам абсолютно никаква идея как се поставя такъв текст, как се прави представление от такъв текст. В същото време нещо вътре в мен, много дълбоко беше свързано с този текст и го усещаше, но не можех да го артикулирам.

Авторката на пиесата "Монолози за вагината" Ева Енслър с част от екипа на българската постановка - режисьора Галин Стоев и актрисите Цветана Манева, Снежина Петрова и Вяра Коларова (Снимка: Театър 199)

Върнах се в България. Тогава фестивалът "Варненско лято" започна една инициатива, която продължи няколко издания. Те искаха да продуцират театрално представление, чиято премиера да бъде на "Варненско лято" и след това да се играе във Варна, в София и в страната. Обърнаха се към мен с това предложение. Казах им: "Имам един текст, който много харесвам, но абсолютно не знам как се поставя. Ако искате, да опитаме." Те се съгласиха. Преведох текста, събрах екип от великолепни актьори - Снежина Петрова, Юлияна Сайска, Вяра Коларова, Иво Динчев и Николай Мутафчиев. Разпочнахме да репетираме, правихме много импровизации, в крайна сметка успяхме да го конструираме. Една седмица преди премиерата във Варна, в репетиционната на Театъра на армията ни бяха пуснали да работим - направихме едно завъртане, второ завъртане и ... аз виждам, че няма представление, виждам, че аз абсолютно нищо не съм поставил. Виждам, че това е един пълен провал, който ще бъде "бляскав" на сцената на фестивала "Варненско лято."

Спрях актьорите и им казах: "Ще дам почивка, проблемът е, че аз не мога да ви помогна и не знам какво се прави в такива случаи." Те се притесниха за мен, като ме видяха. Излязоха, вечеряха, върнаха се. Казах им: "Добре, ще започнем от начало - вие си знаете текста, знаете всичко, през което сме минали и сме говорили. Опитайте се сега, дори да не спазвате тази структура и мизансцена, за който сме се уговорили, да влизате в театралното пространство в интеракция - тук и сега. И да видим какво може да докара това." Получи се една почти истерична превъзбуда, защото актьорите се притесняваха за мен, виждайки ме колко съм потънал и се хвърлиха на 100! За едно завъртане представлението се получи! Видях го пред очите си. Видях структурата на представлението, благодарение на тези актьори. То и не беше точно представление, траеше няколко часа, с много импровизации. Гледах ги през цялото време, насочвах ги, но то беше като "поток на съзнанието" в театрален вариант. И телата участваха, и енергията участваше... Накрая им казах само: "Благодаря ви, браво! Имаме представление. Сега, за да не го забравим, да го завъртим отново същото." Тогава си спомням, че Снежина Петрова припадна.

Беше 1 часа през нощта, репетирахме целия ден, и бяхме много изтощени. Месеци преди да заминем за Варна, аз намерих телефона на Иван Вирипаев. Бях кръстил представлението "Археология на сънуването". Обадих му се, че много искаме да го поканим. Иван дойде на "Варненско лято" - 2002 година. Мисля, че това беше неговото първо излизане от Русия в чужбина. Той беше млад драматург от Иркутск, някъде в Сибир. В него имаше нещо диво и нешлифовано.

Иван се появи във Варна и дойде на една генерална репетиция, която мина изключително добре. В един от най-ключовите моменти на представлението, играхме го в Художествената галерия във Варна, навън заваля страшен дъжд, ама наистина потоп! Звучеше като поръчан за представлението, защото емоционално всичко се вдигаше и, когато тръгна този порой, се случи някаква чудо.
Когато свърши, Иван дойде при мен и започнахме да си говорим така, сякаш се познаваме от години. Целият период на опознаване - на това аз да се правя на велик режисьор пред него, а той - на велик драматург пред мен, всичко това беше изтрито с един замах и ние истински започнахме да общуваме. Прекарахме доста време на брега на морето, говорейки си за театър. Оттогава той е един от много близките ми приятели. Дори да не се чуваме често, поддържаме връзка и когато напише нов текст, винаги ми го изпраща да го чета.

На снимачната площадка на "Безкрайната градина"

- Къде живее Вирипаев в момента?
- Живее във Варшава, защото неговата жена е една от водещите полски актриси, доста се снима и в киното, казва се Каролина Грушка. Последно снимаше Мари Кюри в една френска продукция. Иван през последните години много работи с нея.

- В какъв момент реши да напуснеш България?
- Заминаването ми не беше мислено като отрязване на нещо. Аз винаги съм се пазил от това да взривявам мостове зад себе си. Същата година, когато показахме "Археология на сънуването" на "Варненско лято", получих покана от една белгийска организация в Брюксел, която организира професионални стажове, мастер класове и ателиета за професионални актьори. Те канят интернационални артисти да споделят опит или да работят в рамките на седмица, две три, по избрана от тях тема с френскоезични актьори от Белгия или Франция.

В края на 2002 - началото на 2003 година се озовах в Брюксел за пръв път през живота си. Работих с една група млади, много интересни актьори. След края на този мастер клас няколко от тях ме помолиха да продължим абсолютно неформално. На мен това ми се стори много интересно. Нямахме никаква субсидия, нямахме театър зад гърба си. Дадоха ни едно подземие, където се събирахме. Всичко това ме върна в студентските години, когато всичко ти предстои, не се занимаваш с това колко е престижно мястото, на което работиш, а напротив - "експлоатираш" живия момент, с живите хора - тук и сега. Бях някъде на 35-36. И понеже вече бях работил достатъчно време и в Народния театър, и в други театри в България, да ми предложат нещо, което изглеждаше почти като нелегална работа, ми беше много интересно.

На няколко пъти се върнах там, продължих с тези актьори, и от това се роди френската версия на представлението "Кислород" от Иван Вирипаев. Той не беше поставян никога преди това на френски език.

Галин Стоев (Снимка: Личен арив)

Година и половина по-късно бяхме селекционирани за един фестивал в Белгия за съвсем млади трупи. Журито на него е съставено от директори на различни театри и театрални продуценти. Това е начинът белгийците да промотират собствените си компании пред хората от журито, които, ако видят нещо интересно, биха му обърнали внимание, биха говорили на други свои колеги за него. На този фестивал ние спечелихме единствената награда. Последваха 5 години, в които ние регулярно бяхме на турне с това представление. Обиколихме почти цяла Франция, играхме го в Москва, в Гваделупа, в Канада... Така моето име във френскоезичния пейзаж по някакъв начин беше априорно свързано с името на Ива Вирипаев. Защото през този спектакъл, започнаха да откриват и неговата драматургия. През 2006 година театърът в Лиеж ми предложи да продуцира следващия ми проект. Отново избрах текст на Вирипаев - "Битие 2", който направихме на голяма сцена.

На една от генералните репетиции дойде селекционерът на Авиньонския фестивал и на излизане каза: "Вие сте в официалната програма на Авиньонския фестивал." Всичко стана някак си много бързо, без аз да полагам особено големи усилия. Междувременно се връщах в България, работех по различни проекти, отивах там - доработвах неща. Прекарах такъв период някъде от 2-3 години, след което центърът на работата ми се измести постепенно в Белгия, където театърът в Лиеж беше много верен на всеки мой проект и ме продуцираше или копродуцираше.

През 2007 година, малко преди да отидем на Авиньонския фестивал, ми се обади един познат френски драматург: "Искаш ли да направиш представление в Комеди Франсез?" Бях убеден, че това е някакъв майтап, който си правят с мен. Той каза: ""Не, не е шега! Просто ситуацията е малко по-специфична." Преди няколко месеца се беше сменил директорът на театъра и беше дошла първата жена на този пост - Мюриел Майет. Това се беше случило в средата на сезона, както аз сега отивам в Тулуза. Следващият сезон вече е конструиран, но на втората им сцена имало един проект, който се оказало, че не може да се случи и трябва да бъде заменен с друг.

Сцена от "Игра на любовта и случая" от Мариво, в "Комеди франсез" (Снимка: Личен архив)

"Комеди Франсез" има три сцени. Голямата сцена "Ришельо" в големия театър, втората сцена - от другия бряг на Сена, която е в един по-малък театър - "Големият гълъбарник" и третата им сцена е много камерна, под обърнатата пирамида в Лувъра.

Директорката вижда в трупата, "Комеди франсез" е единственият театър с трупа във Франция, кои актори са свободни през този период. В зависимост от тримата, на които се спира, избира една съвременна италианска пиеса - "Празникът" на Спиро Шимоне. И казва: "Сега ми трябва един режисьор, който да няма нищо общо с нас!" И понеже този мой познат, който ми се обади, е литературен съветник на "Комеди Франсез", й казва: "Аз знам някой, който може би би свършил работа, но не съм сигурен дали ще се навие." Тя му отговорила: "Провери го."

Като ми разказа всичко това, аз изпаднах в пълен ступор, още повече, че по това време аз и френски не говорех още...

На снимачната площадка на "Безкрайната градина"

- Как се справи с този проблем?!
- Много е смешно... Аз ходих на някакви курсове, на уроци, някаква база имах. Но френският за разлика от английския много трудно те допуска да влезеш в него. На английски, за да можеш да си поръчаш кафе или да си купиш кифла, трябва да знаеш няколко неща и няма да останеш гладен. Когато искаш нещо по-сложно да изразиш, тогава става трудно. Английският постъпателно те пуска да влезеш в него. При френския е точно обратното. За да можеш и кроасан, и кафе да си поръчаш, трябва планини да преодолееш, за да не умреш от глад. Имаше моменти, когато си казвах: "Галине, ти никога няма да можеш да го проговориш този език! Никога!" Питах един приятел в Брюксел, който много години живее там и говори много добре френски: "Как успя?!" А той: "О, много е лесно! Мълчиш, търпиш, мълчиш, търпиш, мълчиш, търпиш - и проговаряш в един момент!"(смее се) Та точно така стана и с мен. Първият ми проект с "Комеди франсез" работех на английски и имах преводач. Малко по малко започвах да дръзвам да се обадя на френски тук-там.

Галин Стоев (Снимка: Личен арив)

- Разкажи някоя интересна история около първата си постановка в "Комеди франсез"?
- Интересно беше, че аз работих с една от големите им театрални актриси, която е от поколението на големите трагици. Това беше много достолепна жена с огромен проблем с алкохола. Всички ме предупредиха, че "това е чудовище и да внимавам."

Тя е от този тип актриси, за които да идват да им се мотаят някакви млади режисьори в краката, беше напълно излишно. Ролята си може да я направи и без тях. На нея много не й се и репетираше. Разказваше стари спомени. Интересуваше се да има около нея свита, която да слуша тези безкрайни истории. Спомням си, репетирахме една сцена... Тя играеше майката и синът й, предната вечер се е прибрал с някакво момиче в стаята си, тя ги слушала цялата нощ и на сутринта е сърдита и крива.

Сцена от "Игра на любовта и случая" от Мариво, в "Комеди франсез" (Снимка: Личен архив)

И тече един диалог: "Ти се върна късно". -"Да, късно се върнах." -"Но затвори вратата шумно, чух те да се смееш и не беше сам. Трябваше да затвориш тихо вратата"... Тя това го играеше с някаква драматична ревност. Казах й: "Кристин, не трябва да играеш тук ревност..." А тя: "Ама, как? Тя ужасно ревнува, защото синът й е с приятелка!" Продължих: "Именно, защото ревнува, не трябва да го показваш, а трябва през цялото време да се опитваш да скриеш тази ревност. Тя да излиза през шевовете и дупките, но не и да я демонстрираш. Това не трябва да бъде сцена на ревност, а сцена, в която обсъждаме просто как да се затвори безшумно една врата. Само това, ако играеш, всичко останало излиза."

Спомням си много добре, как изведнъж погледът й се префокусира, тя ме видя за пръв път и от този момент започна да ме слуша като куче. Представлението беше много успешно, актьорите останаха много доволни. А когато в една трупа плъзне слухът, че има някакъв режисьор, с който е интересно да се работи, след това всички искат да работят с него. Така аз направих с тях 5 представления - 3 на голямата им сцена.

Тогавашната директорка на "Комеди франсез" ме окуражаваше да поставям френска класика. Първото представление, което направих, беше "Комическа илюзия" на Пиер Корней, след това "Игра на любовта и случая" на Пиер Мариво, а третото - "Тартюф" на Молиер. Всеки път й повтарях: "Ти ме караш да поставям френска класика, нас ще ни изядат с парцалите, защото аз най-малкото не съм французин!"

Тя каза нещо много интересно, което ме впечатли: "Виж, ние сме култура и театър, който е вперил поглед в собствения си пъп. Много сме затворени в себе си и се занимаваме само със себе си. Имаме нужда от външен поглед, който да ни разкаже нас самите по друг начин. Това по някакъв начин обогатява и собствената ни култура. Затова аз предпочитам ти да правиш Молиер, или Мариво, или Корней, а не да си поредният режисьор от Източна Европа, който е дошъл да ни показва как да поставяме Чехов. Всички го правят това, никой не дръзва да направи другото. Така, че дай, да правим другото, дори да си счупим главите!" И аз малко по малко от Брюксел се преместих в Париж, защото в един момент ми писна да хващам влака от Брюксел за Париж и после да се връщам. Проектите, които изникваха във Франция, бяха много повече, отколкото в Брюксел.

Сцена от "Игра на любовта и случая" от Мариво, в "Комеди франсез" (Снимка: Личен архив)

- Пребори се и с френския, нямал си друг избор при такава висока летва?
- Проговарих френски, работейки второто представление в "Комеди франсез" - "Игра на любовта и случая" на Пиер Мариво.
Мариво е автор, който не се поставя много извън Франция, защото е непреводим. Той стига до такава степеп на сложност и софистицираност на езика в пиесите си, че мисля, че е невъзможно да бъде преведен на друг език. Има реплики в пиесите му, които в един е същ момент значат едно нещо и неговата противоположност. А в театъра не можеш да играеш две неща наведнъж, трябва първо едното и после другото. Защото линейното време тече по друг начин. И трябва да правиш избори. А от един избор може да се преобърне смисъла на цялата пиеса. Докато репетирахме имаше много фрази, изречения или езикови констукции, които аз на френски не разбирах какво значат. Непрекъснато питах актьорите. А за актьорите, които са във вербалната традиция на френския театър, в главите им това бяха просто красиви фрази, които те чуруликаха с удоволствие.

А аз, идвайки от източноевропейски театър, от Станиславски, формиран от Коко Азарян, казвах: "Не, не, не, това не може да е така - просто красива фраза! Това трябва да значи нещо". И заради това, че ги карах и ги насилвах непрекъснато да провидят какъв е закодирания смисъл, те самите започнаха да го намират. Това беше много продотворно и за мен, и за тях, и аз така и проговорих френски, учейки се от френски класически автор и имайки за учители около мен, актьорите на "Комеди франсез". Това беше доста шик упражнение, но не беше винаги лесно...

Най-големият комплимент, който съм получавал за това представление, беше, когато дойде някой и каза: "Изумително е това! Имам чувството, че текстът е преведен отново на френски и разбираме абсолютно всичко!" А това беше просто, защото имаше друга гледна точка, която не беше френска. Ако аз бях французин, израстнал в онзи контекст, също нямаше да чувам този текст, щях да чувам само музиката му. Но смисълът щеше да ми бяга.

Изабел Юпер отиде да гледа това мое представление и след това е чакала 45 минути, за да види актьорите и режисьора, но аз не съм бил във Франция. Така, че това е една моя пропусната среща. Обадиха ми се: "Ти знаеш ли, че Изабел Юпер те чака 45 минути на служебния вход!" (смее се) Та в един момент аз се оказах приет и почти осиновен от френския контекст, без да полагам кой знае какви усилия. Научих езика, защото си дадох сметка, че ако искам адекватно да работя на един език, трябва да го знам и да го практикувам. И сега мисля, че много добре имитирам човек, който истински говори френски.

Сцена от "Игра на любовта и случая" от Мариво, в "Комеди франсез" (Снимка: Личен архив)

- Как един български режисьор, та макар и с успехи на френска сцена, може да седне в директорското кресло на френски театър?
- Във Франция има театри, на които статутът им е е такъв, че трябва да бъдат ръководени от артист. Ако артистът спечели, той трябва да си намери изпълнителен директор. Министерството на културата обявява конкурс. В него могат да участват абсолютно всички, които преценяват, че могат да свършат тази работа. Дълго време отхвърлях мисълта за директорстване под каквато и да било форма, защото си мислех, че да си директор там е като да си директор тук. Ако си директор тук, по мои наблюдения, ти имаш само проблеми и никаква радост или вдъхновение от работата си.

Докато там идеята да дадат театър на артист, е именно, за да може той да експериментира, защото зад гърба му има вече една голяма държавна структура с целия си екип, която е готова да обслужва идеите на този артист. Той трябва да бъде лице на този театър, стилово да го оформи, включително и с избора си на други артисти, които ще кани, с всичко, което ще прави. Артистът се кани с цялата своя творческа вселена, която носи, и му се дава възможност да развие идеите си. Колегите във Франция, включително и в Министерството на културата, ме окуражиха, че съм абсолютно легитимен да кандидатствам за такава позиция.

Сцена от "Игра на любовта и случая" от Мариво, в "Комеди франсез" (Снимка: Личен архив)

- Всъщност ти вдишваш за пръв път въздуха на театралната сцена в школата "Златното ключе" на Катя Папазова във Варна...
- Това беше моят оазис. Имах огромни проблеми в училище. Учителката каза на родителите ми: "Той е толкова разсеян, че може би трябва да се изпрати в училище за бавноразвиващи се." Изпитвах огромна вина, че не мога да бъда на ниво.

Историята се оказа съвсем друга. Бях в руско училище. Нашите ме записаха там, защото четири години преди това живяхме в Москва, където баща ми си завърши образованието. Като си дойдохме в България, говорех руски по-добре, отколкото български. А в това училище, повечето от учителите, които преподаваха, не говореха добре езика. Майка ми, която не работеше, докато бяхме в Москва, защото гледаше мен и сестра ми, нямаше достатъчно социални контакти и не научи руски както трябва. И говореше по телефона с грешки. Докато си играех в своята стая, чувах грешките й и тихо казвах правилното окончание.
Явно същото съм го правил тихичко и в клас, когато другарката Гочева е бъркала. Тя е чувала обаче и много се е засегнала, но аз не съм си давал сметка. Затова бях нарочен за "черната овца". И в края на първи клас майка ми ме хвана за ръка и ми каза: "Галине, ще те заведа на едно място, където можеш да правиш, каквото си искаш! Просто в училище внимавай и прави като другите деца."

И ме заведе в театъра "Златното ключе" в Пионерския дом във Варна. Открих еден прекрасен свят, който ми се струваше по-истински от всичко останало. До 18-годишна възраст играх в този театър, всичките ми приятели бяха там. Спомените ми от детството не са от училището, а от "Златното ключе", където играехме класически текстове, адапитарани за деца. Знаех, че там мога да оцелея, докато в училище не беше така. Още в първи клас казвах, че ще ставам актьор.

Галин Стоев (Снимка: Личен архив)

- В класа си те взема, в тогавашния ВИТИЗ, Крикор Азарян. Той ли те изгради, той ли е Учителят ти?
- Той ми даде всичко. Завърших актьорско майсторство и режисура при него на индивидуално обучение. Имах късмет да попадна в неговите ръце и в неговия изключителен клас, в който бяха Камен Донев, Стефан Вълдобрев, Мариус Куркински, Стефан Денолюбов... А също така "мацките на Коко" - Койна Русева, Лилия Маравиля, Стефка Янорова, Касиел Ноа Ашер, Краси Кузманова - тези много красиви и много талантливи чудовища, които сега се превърнаха в най-емблематичните хетери на българския театър и кино.

Коко имаше много верен инстинкт за парадокса на човешката природа, за това как две абсолютно несъвместими неща могат да съществуват и да си взаимодействат в един персонаж, в едно човешко същество. Този негов поглед ни зарази и нас и винаги, когато работя, аз търся във всяка една ситуация, във всяка една сцена или монолог, как можем да доведем зрителя до осъзнаването и до преживяването на този парадокс. Защото, когато си в епицентъра на парадокса, всички условности отпадат, всички граници отпадат и всичко става възможно. Това ми е останало от него. А също и възможността му да декодира един драматургичен текст, начина, по който той говори за една ситуация - не какво казват героите, а какво правят героите. Много често, както и в живота, това, че казваш едно нещо, не означава, че го правиш. Обикновено правиш точно обратното.

С Димитър Николов в работен момент от "Безкрайната градина"

- Чувства ли се един успял в чужбина режисьор като теб, който сега става и директор на театър, финансово свободен?
- Да, мога да живея от това, което работя. Все още е възможно. Не знам дали ще продължи дълго, защото парите навсякъде започнаха да свършват. Но във Франция има огромен пиетет към културата и огромно уважение към всички, които са избрали да се занимават с култура.

- Къде ще живееш в Тулуза?
- Мисля, че ще си намеря някакво ателие или някакъв апартамент, в който задължително да има стая за приятели, за да преспиват в нея, когато ми идват на гости. Ако има градина отзад, би било много хубаво. Мисля да си купя и колело, с което да се движа из града.

На снимачната площадка на "Безкрайната градина"

- Родителите във Варна как приемат развитието на живота ти?
- Радват се. В началото бяха много притеснени, когато реших да кандидатствам във ВИТИЗ. Нямат нищо общо с театъра. Баща ми е следовател криминалист, а майка ми е детска учителка. Мисля, че решението ми беше разочарование за баща ми. Но сега са много горди. Когато направих първото си представление в "Комеди Франсез", им купих самолетни билети, взех им хотел... Обадих им се и им казах: "На тази и тази дата сте в Париж на театър!" Те дойдоха. И аз ги видях там, някак си изгубени в тълпата... Бях им взел билети на първи балкон, президентските места. Те седяха, оградени от доста известни личности от френския пейзаж, такива, които виждаме по телевизията и т. н... Различни хора отиваха при тях и им говореха на френски комплименти за сина им, за представлението... Казах си: "О, милите, мисля, че много им се насъбра!"

И така, като ги наблюдавах, разчетох в очите на баща ми, който беше много развълнуван, някаква несигурност, дали няма във всеки момент да ни разконспирират и да върнат веднага Галин във Варна! Да разберат, че всъщност става дума за един огромен фалшификатор! (смее се)

Екипът на "Безкрайната градина"

Интервю на Валерия КАЛЧЕВА

Коментирай 0

1/1

Галин Стоев

Екипът на "Безкрайната градина"

На снимачната площадка на "Безкрайната градина"

Снимка: "Съюз на артистите в България"

Снимка: "Съюз на артистите в България"

Авторката на пиесата "Монолози за вагината" Ева Енслър с част от екипа на българската постановка - режисьора Галин Стоев и актрисите Цветана Манева, Снежина Петрова и Вяра Коларова (Снимка: Театър 199)

На снимачната площадка на "Безкрайната градина"

На снимачната площадка на "Безкрайната градина"

По време на репетиции на "Танцът Делхи" от Иван Вирипаев в Народния театър (Снимка: Гергана Дамянова)

На снимачната площадка на "Безкрайната градина"

С Димитър Николов в работен момент от "Безкрайната градина"

На снимачната площадка на "Безкрайната градина"

С великия Никола Анастасов по време на снимките на "Безкрайната градина"

По време на репетиции на "Танцът Делхи" от Иван Вирипаев в Народния театър (Снимка: Гергана Дамянова)

По време на репетиции на "Танцът Делхи" от Иван Вирипаев в Народния театър (Снимка: Гергана Дамянова)

Галин Стоев (Снимка: Личен архив)

Галин Стоев (Снимка: Личен арив)

Сцена от "Игра на любовта и случая" от Мариво, в "Комеди франсез" (Снимка: Личен архив)

Сцена от "Игра на любовта и случая" от Мариво, в "Комеди франсез" (Снимка: Личен архив)

Сцена от "Игра на любовта и случая" от Мариво, в "Комеди франсез" (Снимка: Личен архив)

Сцена от "Игра на любовта и случая" от Мариво, в "Комеди франсез" (Снимка: Личен архив)

Галин Стоев (Снимка: Личен арив)

Сцена от "Игра на любовта и случая" от Мариво, в "Комеди франсез" (Снимка: Личен архив)

Календар

Препоръчваме ви

Михаил Петров: В изкуството не бива да има присъда "Ти си стар!"

Започват юбилейните спектакли за 70-годишнината на актьора

Новият вокалист на "Тангра" - Боби Косатката: Не съм си и представял, че ще бъда в групата

"Съветвам всеки да прави това, което обича", казва фронтменът на Der Hunds

Морето, машините, трюмовете: Варна на Вапцаров и Вапцаров на "Дръзки"

Защо не трябва да забравяме капитанът на яхтата Кор Кароли и имената на 6 торпедоносеца

Джон Малкович: Цялото съвременно изкуство е покварено от нарцисизъм

"Не мисля, че е дързост да кажеш, че съвременното изкуство трябва да повдига реални проблеми, полезни въпроси за настоящите и бъдещите поколения", коментира актьорът

Денис Черевичко: Имах късмета да участвам в този легендарен балетен конкурс във Варна

Бях закъснял да подам документите си, но спечелих златния медал! , спомня си премиер солистът на Виeнската опера

Сърцето на театъра край морето се казва Маруся

"Мерцедес"-ът, силиконовите подплънки и ботоксът не ни правят безсмъртни, категорична е бургазлийката, която води най-големите театрални звезди край морето