СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Михаил Билалов: Играе добре този, който мисли добре
Когато светъл филм се появи в мрачно време, зрителите го забелязват, вярва актьорът
Автор : / 3942 Прочита 0 Коментара
Михаил Билалов в ролята на Фори във филма "Голата истина за група "Жигули", реж. Виктор Божинов (Снимка: Ангел Юруков)
"Фори от "Голата истина за група "Жигули" е част от едно поколение, към което принадлежим и аз, и повечето ми колеги във филма. Проблемът му ми беше ясен, защото съм го изпитвал и в живота.
Когато трябва да осигуриш на детето си нещо важно и смислено, си готов на всичко, за да не го разочароваш като родител. Сложните отношения в една бивша рок банда също бяха отлично изведени. Другото предизвикателство беше да застана зад китарата. Не съм го правил професионално никога и ми беше страшно интересно.
И не на последно място - компанията. На дълъг път се тръгва с добра компания, а нашата беше много добра", разказва Билалов.
За детството в търсене на заровеното злато на Индже войвода в Странджа планина, за това, какво е да си "мерите" китарите с приятелите, за компромисите, за изгубените надежди, за Джаро, който публиката отказва да забрави и за гангстера от "Бум-Бум. Еволюция на престъпното мислене", с който всички плуваме в една и съща супа, разговаряме със звездата на киното и театъра.
Михаил Билалов специално пред Impressio:
- Като че ли има нещо общо между Вашия живот и този на героя Ви Фори от филма "Голата истина за група "Жигули". След "Аскеер" за изгряваща звезда в спектакъла на Здравко Митков "М. Бътерфлай" през 1994 година, заминавате за Франция и в крайна сметка зарязвате професията... Разкажете повече за този период, господин Билалов?
- За разлика от героя ми, не съм правил големи компромиси с професията. Освен това не съм напуснал страната с идеята да зарежа актьорската работа.
Когато си на двайсет и няколко вярваш, че навсякъде само теб чакат.
В Париж продължих да уча актьорско майсторство в Консерваторията, но бързо разбрах, че е много трудно ще минеш за френски актьор, когато си българин. И няма значение на какво ниво е езика ти. Аз уча френски от петгодишен, но въпреки това ме канеха предимно за роли на руски шпиони, генерали от службите и т. н. Затова бързо се преориентирах и записах друга специалност. Докато учех, работех всякакви неща, но те не са били компромис, свързан с актьорската работа.
- Поканата за "Козата или коя е Силвия", освен че Ви връща в България, Ви среща с автора на пиесата Едуард Олби. Какви спомени имате от общуването си с големия драматург?
- Едуард Олби имаше неизчерпаемо чувство за хумор и страшно верни наблюдения за живота. Предполагам, че това е едно от многото неща, което го прави отличен драматург. Наскоро преглеждах архива си и открих френското издание на "Кой се страхува от Вирджиния Улф" с негов автограф, както и едно посвещение, нахвърляно върху брошурата на "Козата или коя е Силвия?" Ако трябва да направя класация на нещата, които притежавам и истински ценя, написаното от Олби е сред тях.
- Завършвате ВИТИЗ в класа на проф. Николай Люцканов с асистенти Маргарита Младенова и Здравко Митков. На какво Ви научиха, с какво ще запомните тези години?
- Професор Люцканов и неговите асистенти тогава, ни учеха, че не може да има думи без смисъл. Играе добре този, който мисли добре. Тогава съм бил на двайсет и едва ли съм го разбирал. С времето и опита, го осъзнах.
- Филмът "Голата истина за група "Жигули" на Виктор Божинов се превърна в истински хит. С какво ви привлече ролята на Фори?
- Фори е част от едно поколение, към което принадлежим и аз, и повечето ми колеги във филма. Проблемът му ми беше ясен, защото съм го изпитвал и в живота. Когато трябва да осигуриш на детето си нещо важно и смислено си готов на всичко, за да не го разочароваш като родител. Сложните отношения в една бивша рок банда също бяха отлично изведени. Другото предизвикателство беше да застана зад китарата. Не съм го правил професионално никога и ми беше страшно интересно. И не на последно място - компанията.
На дълъг път се тръгва с добра компания, а нашата беше много добра.
- Кой музикант Ви помогна най-много за образа?
- Работих с двама китаристи - Жоро Георгиев от "Остава" и Ненко Милев. Те ми помогнаха да си разуча партиите, така че когато репетираме и снимаме наистина да бъдем група.
- Как си обяснявате големия успех на филма?
- Ще започна от историята, която беше проста, но вълнуваше още на сценарий. След това колегите актьори, които филмът събра. За зрителите явно е било любопитно как ще влезем в образи, в които не сме били до сега. Освен това парчетата се припознаха от страшно много млади хора. Това наистина ме изненада. Мислех си, че само по-възрастните ще разпознаят кода, но ето, че не съм бил прав.
После работата на Виктор Божинов и камерата на Тони Бакарски направиха филма светъл. А когато светъл филм се появи в мрачно време, зрителите го забелязват. Това си беше игра на зарове и се радвам, че "Концепт Студио" рискува като продуцентска компания и не запази филма за "по-добри" дни.
- Какъв спомен изниква веднага в съзнанието Ви, като си спомните детството?
- Споменът е свързан с моя приятел Асен. С него, лятото по цял ден обикаляхме из Странджа планина, където имахме къща, и търсехме заровеното злато на Индже войвода. Тогава се забавлявахме като разчитахме най-вече на фантазията си.
- Кога започнахте да свирите на китара като тийнейджър? Какви преживелици имате от това време?
- Ходих на уроци, като всеки тинейджър и после в движение - един ти показва едно, други - друго. Има някакъв мит, че китаристът на купона забива всички гаджета, но в моя случай не беше така. Когато свирех на китара въобще не се интересувах как ще ме приемат момичетата. Беше по-важно да покажеш на момчетата можеш ли изсвириш солото на тоя или оня.
"Мерехме" си китарите помежду си.
Рокът в началото на 80-те не беше музика, която можеш да чуеш навсякъде.
Ходехме в една дискотека, където върлуваше яка соц естрада, но ние изтърпявахме всичко, само защото знаехме, че накрая ще пуснат парче на AC/DC. Тогава беше сложно с внасянето на "капиталистическа" музика и всеки, който се окажеше горд собственик на плоча беше със статут на олигарх. Да имаш плоча на "Ролинг Стоунс" си беше като да имаш ферари.
- Кои бяха любимите Ви групи, световни и български, по това време?
- В ученическите ми години слушахме Лед Цепелин, Уайтснейк, AC/DC, ФСБ, "Щурците", "Сигнал"... После ни застигна алтернативния български рок, през който минахме всички, но вече като студенти.
- Сега какво слушате в колата си?
- Винаги рок. Не помня да съм слушам друго. Правя изключение за Ицо Хазарта. Неговата поезия истински ме забавлява.
- Как Вие лично преживяхте изгубените надежди от края на 80-те и началото на 90-те у нас?
- Едно от нещата, типични за този период беше, че летищата и автогарите бяха тъмни, мръсни и задръстени от хора с багаж. Все едно вървеше кампания за Ноевия ковчег.
И аз бях част от това бягство от потопа.
Изгубените надежди се преживяват с напускане на мястото, където си ги изгубил и отиване на място, където смяташ, че ще ги намериш.
- "Бум-Бум. Еволюция на престъпното мислене" е първият Ви моноспектакъл по текст на Ваня Николова. В трейлъра вашият герой казва: "Има време за всяко нещо - време за власт и време за затвор, време за хайвер и време за сухари..." Как мислите - има ли време за всичко, наистина?
- Има, разбира се. Забавното е, че този текст беше нахвърлян от през март 2020-та без грам претенция за пророчество, но ето, че нещата се случват точно така.
- Какво казва още на зрителите героят Ви?
- Нека да уточня, че заглавието не трябва да заблуждава. Въпреки, че моят герой е един оцелял гангстер, той има мнение по много теми, които засягат живота на всички ни - без да сме от другата страна на закона, без значение дали сме жени или мъже, дали сме бедни или богати. В крайна сметка и той, и ние плуваме в една и съща супа.
Да, моят човек има проблеми с днешната престъпност, с мобилния телефон, с бившите си жени, с интелекта на колегите си, с образованието на сина си, с държавата и т. н., но основното, което иска да каже е, че дори когато се смее човек, е хубаво да мисли. Спектакълът е шоу, в което има много хумор, но не празен и безсмислен.
Затова ми е забавно да го играя.
- Кое е основното, за да изберете една роля?
- Силен текст.
- Последната Ви засега роля е в постановката на Явор Гърдев "Опашката", пиеса на Захари Карабашлиев, в Плевенския театър. Каква е тя и защо я приехте?
- Приех я, защото смятам, че това е много важен текст, който Явор Гърдев постави неслучайно. Проблемите в пиесата са много актуални, но се интерпретират по особен начин, което прави "Опашката" интригуваща както за мен, така и за зрителите.
- Защо пиесата не беше поставена в София, някой изплаши ли се от острата политическа сатира, особено в днешната ситуация в България?
- Вероятно някои са се изплашили, а други - не. Не мога да гадая. В момента пиесата е в Плевенския театър, който протегна ръка на този проект. Неговата трупа е чудесна и с Владо Карамазов репетирахме там с голямо удоволствие.
Сценографията на Свила Величкова също дава страхотни решения, така че си струва човек да запали колата си и да се разходи до Плевен.
Сцена от "Опашката", реж. Явор Гърдев, Плевенски драматичен театър (Снимка: Стефан. Н. Щерев)
Освен театър там могат да се посетят и други културни събития, а накрая - за баланс, да завършите вечерта в някой бар.
На това му викам културен туризъм.
Все пак театърът не започва и не свършва със София. Надявам се, обаче, пиесата да се види и от софийската публика.
Още
"Голата истина за група "Жигули" в Топ 5 на боксофиса за български филми за последните 30 години
- Преведохте от френски пет пиеси заедно с Ваня Николова, които се играят с огромен успех. Какви са основните предизвикателства при превода?
- Предизвикателството е крайният резултат - да се играят с огромен успех. Преводът е много важен. Често пъти неговата неадекватност или буквалност може да провали пиесата. Важно е как превеждаш речта, как търсиш българските й еквиваленти, така че да въздейства директно на публиката. Но най-важни са стилът и ритъмът. При всеки автор те са различни. Не случайно казват, че преводачът е съавтор.
- Какво е Петър Туджаров - Джаро за Вас. Как бихте определили ролята на този герой във Вашия живот?
- Ролите се отсяват не от мен, а от публиката. В този смисъл Джаро е от онези роли, които публиката отказва да забрави. За мен тя беше ключова, защото беше причина да се задържа в страната.
Михаил Билалов като Петър Туджаров - Джаро в сериала "Под прикритие" (Източник: "Под прикритие")
- Популярността и славата досадна ли е, тежи ли Ви?
- При актьора това е сделка. Наясно си, че когато искаш да се показваш на сцената, ще трябва да се показваш и когато слезеш от нея. Но много често е уморително и даже досадно. Особено когато си на възраст, когато славата като такава вече не те занимава.
- В кой период от живота си до тук бихте се върнали поне за ден, ако това е възможно?
- В някакъв момент от детството ми. Тогава не мислех за нищо друго освен откъде да открадна гланцирано списание, за да си направя фунийки.
- Минавало ли ви е през ума, как щеше да се развие животът Ви, ако не се бяхте завърнали в България и към актьорството?
- Животът е такъв, какъвто е. Да разсъждавам какво би било е загуба на време.
- Втората ви професия е на ландшафтен инженер. Остава ли Ви време днес за подобни проекти? Липсва ли Ви това занимание?
- Понякога се случва да раздавам съвети на салфетки. Чертая, но само когато приятели ми поискат идея или съвет за градината си.
- Какво научихте за хората по време на пандемията?
- Че хората не се променят след 18.
- Имате ли днес мечта?
- Да. Да намеря малко време и да си почина.
Интервю на Валерия КАЛЧЕВА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}