СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Антон Бакарски: Не се разделям с амулет от оператор на Вим Вендерс
"Деликатна работа е нашата. От една страна е голяма хамалогия, от друга страна трябва да си добър психолог"
Автор : / 4713 Прочита 1 Коментара
Колаж: Траяна Генчева, Dir.bg/Снимки: Симон Варсано
"Имало е случаи, в които заради силната драматургия, сцената е била много силна, актьорски е била много силна и ... аз съм стигал почти до рев. Случвало се е това. След кадъра...
Първият зрител на филма е операторът. Той го вижда в малкото квадратче на визьора на камерата, това квадратче, което после става големият екран. И как точно той ще го види, това няма как да не е нещо много важно. Дали ще се приближиш до актьора, дали ще го "погледнеш" малко по-отдолу, дали ще направиш някаква пауза, дали ще го покажеш повече в силует...
Това е нещо, което е много емоционално и гледайки като първи зрител една дълбоко и добре изиграна сцена, това е голямо удоволствие. Защото имаш чувството, че тя се прави за теб. Ти я виждаш първи, след това ще я гледат другите.
Имало е такива случаи в много филми. И в "Лошо момиче", и във "Възвишение" ...
Но така ги виждам аз нещата. Няма как да се "отстраня" и да гледам само едно квадратче и едно човече, което се мести в него.", разкрива операторът.
По време на снимки на сериала “Medinah” в Катар (Снимка: Борис Митрев)
Антон Бакарски е роден в София. През 1995 г. завършва магистратура по операторско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Венец Димитров.
Студентските му филми печелят някои от най-престижните фестивали за късометражно кино (Кан, Карлови Вари, Мюнхен, Оберхаузен, Клермон Феран, Драма).
Започва професионалната си кариера, работейки за оператори като Кийс Ван Остръм ("Гетисбърг"), Ръсел Бойд ("Господар и командир", "Белите не могат да скачат"), Шели Джонсън ("Капитан Америка", "Джурасик парк III", "Дуранго"), Саймън Дъгън ("Аз, Роботът", "Великият Гетсби"), Томас Клос ("Палмето", "Фондацията") и Ед Уайлд ("Черното огледало").
Бил е оператор на камера във филми като "The way back" с реж. Питър Уиър ("Обществото на мъртвите поети", "Господар и командир", "Шоуто на Труман"), "Непобедимите 2" с реж. Саймън Уест ("Лара Крофт", "Въздушен конвой"), "The Hurricane Heist" с реж. Роб Коен ("Бързи и яростни", "Трите хикса", "DragonHeart"), "300: Възходът на една империя" и др.
С повече от 20 години опит, той е работил като оператор на игрални, документални филми, реклами и телевизионни сериали в различни жанрове.
Живее в София. Снимал е в САЩ, Русия, Германия, Италия, Мароко, Катар, Румъния и други места по света. Негови филми са участвали на много международни филмови фестивали - Кан, Сънданс, Карлови Вари, Шанхай, Лос Анджелис и др. Член е на Асоциацията на българската оператори (АБО) и Европейската асоциация на операторите IMAGO.
Операторът на филмите "Бягство" и "Възвишение" в ексклузивно интервю за Impressio - за "битката" с филма, за операторската "сценична треска", за музиката като вдъхновение, за пръста на съдбата, за жертвите, за "червените линии" в общуването - "химия" или строг професионализъм...
Представяме ви Антон Бакарски
- Разкажи, как се запали по визуалното? Откъде тръгна интересът ти?
- От доста ранна възраст имам интерес към образите и към изображението. Вероятно две са основните причини за това - баща ми е самоук художник. Още от младежките си години рисува портрети на известни личности. Рисува пейзажи, рисувал ни е нас със сестра ми по снимки. Той е вече на 88 години, но до преди 5-6 години продължаваше да го прави.
И за човек, който никога не е учил това, има много лека ръка, отдава му се. И аз още от дете си спомням, че с интерес съм разглеждал работите му.
А летата си като дете, някъде като бях 5-6-7 годишен, прекарвах при леля ми в Трявна. Тя и досега е страхотен киноман. Вероятно знае повече режисьори и актьори от мен.
Тя ме водеше много на кино. Там съм изгледал доста филми, и български, и чужди. Това също е оставило сериозен отпечатък в съзнанието ми, спомените от тия магически, движещи се картинки...
Впоследствие, някъде сигурно съм бил 6 клас, почти случайно попаднах в един фотографски кръжок заедно с Виктор (Божинов). С него по това време вече бяхме съученици, учехме заедно в едно квартално училище в Подуене.
Вероятно това любопитство към рисуването, което е от баща ми, и тези спомени за образи от киното в Трявна, някак си насочиха интереса ми към фотографията.
В кръжока бяхме трима приятели, с Виктор и Тихомир. Тогава сме се учили на А-то и Б-то. Откривали сме всичко заедно. Гледахме филми и ги обсъждахме. Спомням си тези петъци в кино "Одеон", което тогава се казваше "Дружба", където се пускаха билети за месец напред и имаше огромни опашки ... Там "даваха" филмите от "голямото кино". Местата, където можеха да се видят, бяха малко и затова интересът на хората, на които тези неща им бяха скъпи, беше толкова голям.
- Интересно ми е, че ти се стремиш към фотографията. Не си и помисляш да ставаш оператор?
- Да, наистина, исках да уча фотография в Прага, в Чехия. Те имат много силна фотографска школа, с традиции. Имаше една бройка за Прага, където българин можеше да учи фотография във ФАМУ. Университетът е за кино и за фотография.
За нещастие или за щастие, не знам, годината, в която трябваше да кандидатствам там, беше 1989-та. И заради промените казаха, че тази година ще е "нулева." Няма да има прием. Аз реших да кандидатствам нещо, каквото и да е, просто, за да не отида в казармата и да имам втори шанс да опитам, на следващата година.
Приеха ме в Техническия Университет в София в специалност "Ядрена физика и енергетика". Но след първата година там, се оказа, че във ФАМУ пак обявяват нулев прием.
През студентските години в НАТФИЗ (Снимка: Личен архив)
През 89-та, 90-та година, беше много неясно положението. И след още една изкарана година в Техническия университет, реших да не си губя повече времето и да кандидатствам в България.
По това време, обаче нямаше къде да се учи фотография като висше образование и единственото, което ми се стори най-близко, беше операторско майсторство. (смее се)
За щастие голяма част от приемните изпити, пет кръга в НАТФИЗ, бяха свързани с фотография. И киното беше сериозно застъпено, но аз вече имах достатъчно богата визуална и кино култура. Много хора се опитваха да ме разубедят, че човек без контакти и без връзки е много трудно да попадне там.
И наистина, годината, в която кандидатствах, приемаха 3-ма човека, а кандидатите бяха над 45 или 50. Конкуренцията в числово изражение, беше много голяма. В моето семейство, в цялата ми фамилия, няма някой, който да се занимава с кино. Тоест аз бях абсолютно непознат в тези среди.
Но за моя изненада бях приет първи по успех. Да...
Така че, ето още един шут от съдбата. Да ме подкрепи и да каже : "Да, има смисъл от това, с което реши да се занимаваш!"
- В Академията си учил при големия оператор Венец Димитров...
- Да, при професор Венец Димитров, на който дължа изключително много, лека му пръст. Това, което направих в НАТФИЗ, тъй като вече с две години бях "назад" заради обучението ми в Техническият университет, е да взема две години за една. Тоест четвърти и пети курс ги взех едновременно. За да мога да се дипломирам една година по-рано.
Заедно с Антонио Бандерас по време на снимките на филма “Bullet Head” (Снимка: Симон Варсано)
- Бил си много амбициран?
- Не знам колко беше смислено това, защото завършвайки, отидох в казармата. През 1996-та се уволних от там, а тези години бяха един друг "интересен" период. Това беше по времето на правителството на Жан Виденов. Пълна стагнация, инфлация, никакво кино. Никакви възможности за изява.
Казармата изкарах като военен кинооператор.
И наистина , това е специалността записана във военната ми книжка. По-голямата част от това време всъщност бях във Военната киностудия, благодарение на проф. Георги Дюлгеров, който тогава беше и нейн директор. Там се занимавах не само със снимане на учебни кино филми. Имах възможността да работя и като монтажист на документални проекти на изявени вече режисьори като Константин Бонев, Огнян Гелинов и др.
Работен момент от снимките на филма “Голата истина за група Жигули” (Снимка: Стоян Градинаров)
И след като се уволних от казармата, няколко години продължих да работя като монтажист на документални филми и телевизионни предавания. В този период се запознах с Боряна Пунчева и продължих да работя с Константин Бонев...
Това е било около 1999-та, 2000-та година, когато България вече се отвори към външни филмови продукции, които започнаха да снимат все по-често тук. Също и българското кино взе да се развива все повече.
И аз реших, че е време тая работа с монтажа вече да я прекратя и като абсолютен аутсайдер и непознат на никого в операторските среди, реших да започна, където мога да работя по специалността си.
Работен момент от снимките на филма “300: Възходът на една империя” (Снимка: Личен архив)
- Какво направи, как се предложи?
- След като реших, че монтажът няма да е "мойто", просто на всички хора, с които бях работил, им се обадих и им казах:
"Вижте какво, дотук съм с монтажа. Ако има някаква възможност някъде, каквото и да е... стига само да е в киното и да е в операторската група, съм готов да го започна."
Много дължа на оператора Пламен Сомов, с който преди това във Военната киностудия бях работил по съвместни проекти. Първият филм, в който имах шанс да попадна, благодарение на Пламен, където той беше оператор на вторият екип беше "Спартак" - телевизионен сериал, с Горан Вишнич, на режисьора Робърт Дорнхелм.
Следващите може би 5 или 6 години съм работил на най-различни асистентски позиции в операторската група, като започнах от най-ниските стъпала в йерархията - носил съм камери, сменял съм обективи, мъкнал съм стативи. Цялата тая хамалогия е минала през мен. Докато постепенно започнах да работя и като оператор на камера.
- Какво, всъщност, значи оператор на камера?
- Главният оператор се занимава концептуално с изображението на филма, с осветлението на конкретната сцена, с това как тя ще бъде разказана, къде да бъде камерата, с какъв обектив, какво ще бъде движението й...
Но човекът, който пряко снима с камерата, се нарича оператор на камера. Cameraman е на английски. Швенкьор също е популярно като название в България. Били сме и по 5-6 в по-големите екшън филми.
В Мароко по време на снимките на филма “Зеленият марш” (Снимка: Личен архив)
Почти навсякъде по света е така - има главен оператор и той не седи зад камерата. А операторите на камера снимат всеки конкретен кадър.
В България не се прави често поради бюджетни причини. Малко са операторите, които си го позволяват.
- Как се почувства сред тия "лъвове" в световното кино? Потресоха ли те с нещо по време на снимките, държаха ли се с теб като с равностоен колега или те потискаха с високомерие?
- Може би е въпрос на късмет, но никога не съм бил в проект, където да е имало лошо или някакво пренебрежително отношение към мен. Има нещо много интересно, което съм забелязал от филми, в които съм бил и тук, и зад граница.
Истинските хора, истинските таланти, които знаят къде стоят, знаят стойността си, те се държат най-нормално.
На снимачната площадка на филма “Зеленият марш” в Мароко (Снимка: Личен архив)
- Има ли случка, която няма да забравиш?
- Един от първите ми по-големи филми като оператор на камера беше в "The way baсk" на режисьора Питър Уиър. Снимките на филма бяха започнали седмица по-рано само с една камера, а моят първи снимачен ден беше в сцена, действието на която се развиваше в лагер Гулаг. Историята е по действителен случай, за един поляк, военнопленник, който успява да избяга от лагер, преминава през цяла Азия и така в края на Втората световена войната стига до Полша.
Представи си сцена с няколкостотин човека масовка, голям снимачен екип, няколко камери, изобщо много хора. Имаше актьорска репетиция за мизансцена, след която операторът ми каза: "Това е твоят кадър."
Един от актьорите беше Колин Фарел. Моят кадър беше именно с него в тази сцена. Подготвям се аз там нещо с камерата, междувременно се работи по осветлението, изобщо "върви" подготовка за кадъра...
И в един момент някой ме тупа по гърба. Обръщам се и виждам Питър Уиър: "Здравейте. Виждам, че имам нов член на екипа днес. Разбирам, че вие сте новият оператор на камера. Искам да си пожелаем успех и да направим един страхотен филм!".
Много малко режисьори биха го направили. Да забележат, че има нов човек в екипа, да дойдат те самите да се запознаят с него, да му обърнат внимание, да му пожелаят успех...
И малко след това непосредствено преди първата репетиция с камерите, Колин Фарел, естествено с неговия опит беше разбрал, че моята камера е тази, която държи неговия близък план, дойде при мен: "Ще ви покажа точно къде ще застана, какво ще направя, за да се подготвите за кадъра, да си вземете фокуса на камерата и всичко останало."
В такъв голям филм, в първия ми снимачен ден тези две невероятни звезди да направят такова нещо... Бях много впечатлен!
Разбрах, че тези хора са всъщност много нормални, че са много непосредствени и добронамерени, защото са големи професионалисти.
Този филм е един от най-хубавите ми спомени.
Огромен опит натрупах като оператор на камера, защото имах възможност да работя с оператори на изключително високо ниво. Това да си всеки ден на снимачния терен с тях, да ги виждаш как работят, какво правят...
Страшно много ми помогна в работата ми като оператор, защото нямаше нужда за много неща "да откривам топлата вода", беше огромно удоволствие да присъствам на снимките на филма, да участвам, и примерно след половин или една година да видя резултата. Защото аз съм бил вече "в кухнята"...
Иначе, гледайки само като зрител един красиво заснет филм, ти не подозираш какво се крие зад него всъщност. Как това нещо е постигнато.
Заедно с актьора Джон Малкович по време на снимките на филма “Bullet Head” (Снимка: Симон Варсано)
- Всъщност, кога един оператор е добър? Когато има много добра техника, талант или нещо друго? Каква е тайната?
- Техниката е само инструмент. Според мен най-важното е човек да запази свежестта си, да запази чувствителността си, да не робува на схеми и клишета, на които рутината и времето го учат. Всеки филм, аз го приемам като мой първи проект. Дори често ми се случва да гледам филм, който съм снимал преди години и да си кажа:
"Мхм, това хубаво съм го заснел, хубаво съм го осветил"...
И да не си спомням как точно съм го направил, а това много ми харесва, защото знам, че няма да го повторя по същия начин. Защото следващият път ще измисля нещо ново, което е вярното и правилното за конкретния случай. Защото иначе неминуемо се влиза в шаблоните.
Някои хора може би ще кажат просто, че това е стилът им.
Аз обаче много се пазя от това да имам стил. (смее се)
Не, че го правя умишлено, просто при мен така се получава. Когато бях в НАТФИЗ, снимах със студенти от режисьорския клас на Георги Дюлгеров. Веднъж той ми каза, че е много впечатлен от това как работата ми във всеки филм изглежда по съвсем различен начин. Изрази се така: "Ти все едно се разтваряш в проекта.".
Това беше огромен комплимент за мен, особено от професионалист като него.
А за това, което ме питаш - естествено, има нужда от известна доза талант, но със сигурност, за да бъдеш добър оператор трябва да си любопитен и отворен към света, към технологиите, към техниката. Всеки максимално трябва да знае инструментите, с които работи, за да може да се изрази максимално добре чрез тях.
За да бъдеш добър оператор, трябва и да си и чувствителен, естествено.
- Трябва ли да те вдъхнови едно предложение, за да го приемеш? Как подбираш филмите, които ще снимаш?
- Имало е случаи и то не малко, в които съм отказвал да снимам определени проекти. Не само защото не ме вдъхновяват, а защото са в разрез с разбиранията ми за света, с морала ми, ако щеш.
Не съм претенциозен. Това не е претенция. Подкрепял съм и съм снимал късометражни, нискобюджетни и дори безбюджетни филми, понякога дори без заплащане.
С млади хора, режисьори, които тепърва започват своя път, и смятам, че е много важно да им се даде увереност, че това, с което се занимават, има бъдеще и те имат потенциала да го правят.
Защото по същия начин е имало хора, които са се отнесли така с мен навремето, и са ми помогнали аз да направя първите си крачки и като асистент, и като оператор на камера, и като главен оператор.
Хора, които въпреки неопитността ми, са ми гласували доверие, защото опитът идва с годините. Но доброто отношение, безкористността, талантът, това са неща, които си ги носим в себе си и те са видими.
През изминалите три години с изключение на тази, бях гост преподавател на студенти оператори от НАТФИЗ в трети курс. Ръководството на катедра "Операторско майсторство" ме покани. И това са ми едни от най-зареждащите моменти.
Работен момент от снимките на филма “Голата истина за група "Жигули” (Снимка: Стоян Грeбенаров)
Студентите бяха много будни, имаха уважение към опита ми, към името ми, към това, което съм направил, но същевеременно бяха много непосредствени и любопитни, нямаха сковаността пред "авторитета", която моето поколение, за съжаление, имаше. Провокираха ме, спорихме, обсъждахме...
Беше много полезно за мен, вярвам, че и за тях. Последната ми среща със студентите беше по време на пандемията, на локдауна. Часовете ги водихме през онлайн платформи. И в последствие разбрах, че те са записвали видеата с лекции, за да могат да ги споделят със свои колеги от други курсове. От това ми стана особенно приятно.
Подкрепям техните проекти. Няма проект, за който да кажа: "Той е под класата ми" или "под нивото ми". Дори той да не е перфектен, ако усетя, че режисьорът е честен към това, което иска да направи, а не го прави, само за да се хареса на публиката или за да се хареса на фестивалите, ако помислите са му чисти, наивно казано, съм готов да застана зад този проект и да го направя по възможно най-добрия начин, независимо от бюджета и времевите рамки.
С част от екипа на сериала “Medinah” в Катар (Снимка: Личен архив)
- А правил ли си нещо само, защото е било добре платено, за пари?
- Вероятно съм правил, всъщност, ако трябва да съм откровен, рекламите, които снимам, са точно добър пример за такова нещо. Те са "дяволска" работа. Продават мечти на хората... Рекламите са нещо, което снимам за пари, да. Там няма особено творчество.
- Кои музикални клипове си снимал?
- Не знам каква част от тях са известни в България. Снимал съм "Ветрове" на Лили Иванова. Това е преди много-много години. На Ицо Хазарта съм снимал клипа на "Браво, браво, господине". Музикални клипове снимам с Валери Милев предимно. С него съм снимал и игрални проекти също. Валери е много талантлив режисьор и един от най-близките ми приятели. С него имам доста клипове на чужди изпълнители.
Работен момент от снимките на филма “Американска нощ” (Снимка: Симон Варсано)
- Снимал си доста в Русия?
- През 2013 година Виктор Божинов беше поканен за режисьор на един телевизионен сериал в Русия. Той ме покани мен, руските продуценти ме одобриха и така тръгна.
Сериалът се наричаше "Кости" - руският римейк на сериала "Bones" на "20th Century Fox". Заснехме го с Виктор, върнахме се в България и си мислех, че с това е приключила работата ми в Русия, но още след година същите продуценти ме поканиха за друг техен проект. Очевидно бяха останали доволни от работата ми по "Кости". Разликата беше, че този път работих с руски режисьор и изобщо изцяло с руски екип.
След това се появи още един проект, още един, финално може би за 6 години съм заснел 5 руски сериала и още може би 8-9 пилотни серии за други руски сериали. Там има такова изискване на телевизионните канали, който продуцират сериалите, първо да се заснеме пилотна серия и тогава се решава дали да се снима сериалът.
Тази година имах предложение за още 3 сериала. Отказах ги не заради ужасната ситуация в момента, по-скоро имам лични неща, които ме задържат в България. Последните 5-6 години повече от половината време съм прекарал извън България и започнах да усещам, че тези проекти изземват контрола върху живота ми. Да, те дават някаква сигурност. Имам повече предложения за работа там, отколкото физически мога да заснема.
- Как премина от ниво - оператор на камера в чуждите продукции, към главен оператор?
- Докато работих като оператор на камера в чужди продукции паралелно снимах като главен оператор и български проекти: сериали, документални филми, реклами. По това време заснех и 1 сезон на сериала "Под прикритие" с Виктор (Божинов).
Снимам един филм за "Ню Бояна" като оператор на камера, после снимам с Виктор, после снимам пак в Бояна, след това друг български проект...
Работен момент с режисьора Виктор Божинов от снимките на филма “Възвишение” (Снимка: Симон Варсано)
Исках да комбинирам двете, защото ми беше важно да прекъсвам работата си като оператор, а пък от друга страна си давах сметка, че това, което мога да "открадна" като занаят от всичките тези големи продукции, на които съм оператор на камера, е нещо, което няма как да го получа на друго място.
- С Виктор Божинов започнахте "Под прикритие", българският сериал, постигнал наистина голям успех...
- Да, с него и с Димитър Митовски заедно го започнахме. От самата подготовка, от идеята, от разработката. Визуално как ще бъде направен... Оператор съм на повечето серии на първи сезон и всъщност заснех финала на втори сезон. Виктор искаше да заснемем финала заедно.
На мен ми е интересно да започвам нещо, не ми е интересно да го продължавам много дълго време. (смее се)
Беше много амбициозно и предизвикателно, защото такъв сериал още не беше правен. То и досега не е направен такъв. И беше много отговорно и много тежко. На мен затова ми беше толкова интересно. След като го заснех, видях, че "го мога". Не намерих особен смисъл да снимам втори сезон. Защото нямаше как да е по-голям или по-интересен от моя гледна точка от първи.
Работен момент с режисьора Виктор Божинов от снимките на филма “Възвишение” (Снимка: Симон Варсано)
Можех да го направя, можех да направя с Виктор и втори, и трети, и четвърти, сигурно. Но реших, че там няма повече нищо ново да направя, нито да науча.
Опитвам се да не се задържам много дълго време на едно място. Защото това притъпява чувствителността. Може би затова и сега "бягам" от Русия. Защото там нещата като работа са сигурни, въпреки сложната ситуацията в момента. Давах си сметка, че буксувам на едно място. В смисъл, не ми се случва вече нещо, което да ме провокира осбено или пък нещо качествено ново. А парите са в пъти повече от това, което ще изкарам в България.
- Ще направиш ли паралел между "Възвишение" и "Бягство" като операторски подход...
- Единият е в Стара планина, другият е в Родопите.
Работен момент от снимките на филма “Възвишение”, реж. Виктор Божинов (Снимка: Симон Варсано)
Във "Възвишение", въпреки цялата сериозност и драматизъм на сценария още от самото начало си бях поставил задачата да има известен елемент на приказност и условност в изображението на филма, но същевременно да изглежда и епичен.
Нещо, което да е "над" това, което фактически се случва в историята.
Докато пък в "Бягство" ми се искаше изображението да не доминира. Нито осветлението, нито камерата. Исках всичко да е максимално близко до естественото. Камерата да не взима страна, да не бъде наративна, да не подчертава, изображението да не се натрапва, а историята и актьорската игра да бъдат на преден план. С Виктор бяхме абсолютни съмишленици в това.
Работен момент от снимките на филма “Бягство”, реж. Виктор Божинов (Снимка: Миро Гайдошек)
- Преди да започнат снимките всичко ли за визията на филма уточняваш?
- Аз вярвам преди всичко на инстинкта си. Вярвам повече на интуицията си. Това с точните разкадровки е нещо, което емоционално осакатява нещата.
Естествено трябва да има обща посока, трябва да е ясно всяка сцена какво значение и какъв смисъл ще има, какъв емоционален заряд трябва да носи, но снимането плътно по предварителната разкадровка, с редки изключения, неминуемо води до шаблонизиране, скопява емоционално нещата.
Много е важно да си подготвен, но е още по-важно да можеш да импровизираш и да съхраниш емоцията. Да си оставяш свободата да импровизираш. То не е лошо да имаш план, но не е задължително да се придържаш максимално към него.
Понякога, за доброто на сцената нещата могат и да се обърнат на 180 градуса.
С актьора Филип Аврамов на снимките на филма “Възвишение” (Снимка: Симон Варсано)
Много зависи и какви са предпочитанията на режисьора.
- Кой е първият ти филм като главен оператор на български филм?
- Дебютът ми в игралното кино у нас е "Лов на дребни хищници" с Цветодар Марков. С Цецо се познавахме много отдавна. Бяхме една група съмишленици с него и той за дебюта си ми се довери, за което съм му безкрайно благодарен. Цецо беше режисьор с голям талант и финна чувствителност и беше изключително добър човек.
Иначе аз български филми нямам толкова много - 5 филма само. "Лов на дребни хищници", "Възвишение", "Лошо момиче", "Голата истина за група "Жигули" и сега "Бягство". Иначе имам над 60 филма. Това естeствено включва документалните ми филми и сериите за всичките сериали, които съм снимал - "Под прикритие", "Връзки", "Четвърта власт", в които имах удоволствието да работя със Стоян Радев и др.
- Как се подготвяш чисто емоционално за една сцена преди да я заснемеш?
- Има подготовка, която е за следващия снимачен ден, има подготовка за целия филм. Подготовката за проекта ми е по-важният етап. Опитвам се да си намеря най-често музика, която да ме "запали". Тя може да е класическа, може да е всякаква. Музиката като най-абстрактното изкуство на мен ми действа много емоционално, и ми помага да ми се "появят" образи.
Почти за всеки проект се опитвам да си намеря такива музикални референции, които да ми дадат верния тон за филма. Защото всеки филм е уникален сам по себе си, няма нещо универсално. Също търся вдъхновение в образи в живопис, фотографии, видеа. Всичко това обикновенно върви паралелно и в тясна връзка с разговори с режисьора за филма.
- Съществува ли някаква ревност между режисьор и оператор за визията на филма?
- Това е нещо, което е много персонално. Аз нямам такъв проблем. Давам си сметка, че моята работа като оператор е функция на режисьорското виждане. Никога не съм се поставял над режисьора.
В Родопите по време на снимките на филма “Бягство”, реж. Виктор Божинов (Снимка: Йонко Балевски)
Естествено, имало е случаи, когато аз вярвам, че нещо ще работи по-добре за сцената или за филма изобщо. Режисьорът може да е на друго мнение. Не се съгласявам просто така, опитвам се да обясня моята позиция и защо смятам, че е по-добре. Да са ясни и двата варианта. В крайна сметка решението е на режисьора.
- Има ли значение за теб кого снимаш?
- Работата с професионалистите винаги е голямо удоволствие, независимо дали това е режисьор, актьор или който и да е от екипа. Нямам и няма как да имам предпочитания за актьорите, но актьорите са ми нещо изключително важно.
Защото в крайна сметка те са лицето на филма. Безкрайно уважавам тяхната работа. И за мен след сценария, те са от най-голямо значение.
Те са нещо като "свещено животно".
Така ги възприемам. Опитвам се да направя така, че те да не усещат камерата и присъствието ми, доколкото е възможно. Винаги съм се стремял, актьорите, с които съм работил, да се чувстват максимално комфортно.
Дали един актьор ще може да се разгърне, зависи в голяма степен и от оператора. В крайна сметка по време на кадъра са те двамата. Режисьорът е малко по-встрани и гледа в монитора какво се случва.
В крайна сметка по време на кадъра са те двамата. Режисьорът е малко по-встрани и гледа в монитора какво се случва. Цялата тази енергия, която тече, тази емоция, която идва от актьорското изпълнение е нещо, което много трябва да се уважава и много трябва да се цени и да се подкрепя.
- Трябва ли операторът да е психолог?
- О, да. Във всеки смисъл операторът трябва да е психолог. Има сцени, в които много дребни неща, само жест или една дума или езикът на тялото, са неща, които могат да помогнат и предразположат един актьор да извлече максималното от себе си.
По време на снимките на филма “Възвишение” (Снимка: Личен архив)
Деликатна работа е нашата. Тя е много особена, защото от една страна е физическа и голяма хамалогия, много техничарска. От друга страна операторът трябва да е и добър психолог, да усеща всички вибрации.
- Влагаш ли емоция при снимачния процес? Случвало ли ти се е да се раздрусаш, нещо да те извади от релси?
- Имало е случаи, в които заради силната драматургия, сцената е била много силна, актьорски е била много силна и... аз съм стигал почти до рев. Случвало се е това. След кадъра...
Първият зрител на филма е операторът. Той го вижда в малкото квадратче на визьора на камерата, това квадратче, което после става големият екран. И как точно той ще го види, това няма как да не е нещо много важно. Дали ще се приближиш до актьора, дали ще го "погледнеш" малко по-отдолу, дали ще направиш някаква пауза, дали ще го покажеш повече в силует...
Това е нещо, което е много емоционално и гледайки като първи зрител една дълбоко и добре изиграна сцена, това е голямо удоволствие.
Защото имаш чувството, че тя се прави за теб. Ти я виждаш първи, след това ще я гледат другите. (смее се)
- Ще дадеш ли примери?
- Трудно ще ми е да ти дам примери, но е имало такива случаи. Имало е случаи в "Лошо момиче", имало е случаи във "Възвишение" и в други филми...
Но така ги виждам аз нещата.
Няма как да се "отстраня" и да гледам само едно квадратче и едно човече, което се мести в него.
Работен момент от снимките на филма “Възвишение” (Снимка: Симон Варсано)
- Като снимаш с такава емоция, това се предава и на зрителите...
- Надявам се да е така, да. Вярвам, че е така.
- А каква е "сценичната треска" като оператор?
- Аз и досега се притеснявам преди първи снимачен ден. Дори преди всеки снимачен ден, защото киното е като един жив организъм, и ти не можеш да предвидиш какво ще се случи.
Има една фраза, която аз много харесвам, че във всеки снимачен ден единственото, което е сигурно, е началото на снимките. Часът, в който започват.
Оттам насетне - кое ще се случи, как ще се случи, дали няма да завали дъжд, дали няма нещо друго да стане или нещо да се обърка... Никой не знае.
Работен момент от снимките на филма “Бягство”, реж. Виктор Божинов (Снимка: Диана Димитрова)
Това е нещо много интересно, което винаги ме е привличало и досега ме привлича, защото всеки снимачен ден е ново предизвикателство, но това и много уморява. Много енергия взима.
Гледам да не разчитам на клишета, да не разчитам на готови рецепти и решения. Да запазя свежеста на "погледа" си.
- Сега, като се връщаш назад, каква е ролята на съдбата в твоя живот?
- Съдбата си знае работата. Но нея човек сам си я предизвиква. Няма как, ей така, просто нещо свише да ти се даде, ако не си го пожелал искрено и ако не се опитваш чистосърдечно и добронамерено да направиш за него всичко, на което си способен.
- Ако трябва да кажеш "Това ми е учителят", кой ще е той?
- Няма един човек. Имал съм късмета, така наречената съдба да ме срещне с толкова много професионалисти и хора и в голямата си част те да са много добронамерени, че от всеки съм взел по нещо.
Работен момент от снимките на филма “300: Възходът на една империя” (Снимка: Личен архив)
- А от кой оператор си се учил най-много?
- Пак не са един и двама, но Роби Мюлер и Виторио Стораро много са ми повлияли във времето, в което сигурно съм се формирал като оператор. Конрад Хол, Януш Камински и Роджър Дийкенс са част от имената, от които също съм се "учил", в едно по-ново време.
От българските - Радослав Спасов, Емил Христов, а също има много колеги от моето поколение и по-млади, на които също се възхищавам.
От Лоренцо Сенаторе, италиански оператор, който работи в България също съм научил изключително много. Имало е много оператори, и досега ги има, които ме вдъхновяват и ми дават увереност, че има смисъл в тази работа.
- След кой филм си каза "Май си заслужаваше цялата тази работа"...
- Може би е "Възвишение". "Възвишение" беше голям залък. Много труден проект, много солиден, много разнолик. Да, от "Възвишение" изпитах най-голямо удовлетворение. Много рядко харесвам нещата, които правя. Харесвам отделни епизоди, отделни кадри, отделни сцени. Доста съм самокритичен. Във "Възвишение" в най-голяма степен общата картина е такава, каквато ми се е искало да се получи.
- Кога гледаш изцяло завършеният филм?
- За да мога да го погледна обективно, ми трябва поне година-две дистанция. Да мога да го позабравя, емоционалната памет от снимачния период да си отиде.
- Какво е за теб снимачният процес?
- Има нещо общо с това да "завоюваш" нещо. Една филмова продукция има леко паравоенна структура. С цялата координация, субординация, дисциплина, планове и така нататък...
Снимките на един филм са нещо като битка.
Усещаш хората, кой какъв е, в крайни ситуации.
- Битка между кого и кого?
- Битка с филма. Защото филмът си е едно "особено животно". Понякога ти се струва, че го контролираш, че го караш във вярната посока. Пък той си има собствен живот, и отива в друга.
Има филми, в които всичко е планирано по ноти, и е направено така, както е било планирано. Казваш си: "Ей, гледай всичко как добре се получи, какъв хубав филм ще стане."
А накрая - филмът няма душа.
Работен момент от снимките на филма “Възвишение” (Снимка: Симон Варсано)
А има филми, които са съпътствани от един на пръв поглед хаос - правиш планове, те се провалят, разваля се времето, нищо не се случва така, както ти си си представял и ти се струва, че всичко е срещу теб и върви към катастрофа, а пък се оказва, че после има филм и той е чудесен...
- Твоят опит какво показва? Какво е задължително, за да има филмът душа?
- Филмът за да има душа трябва да си максимално откровен към това, което правиш, да си откровен към себе си.
Да не го правиш, за да угодиш на зрители, да не го правиш, за да угодиш на фестивална конюнктура. Да не го правиш, за да се харесаш на някого, с цел той да те покани в следващ проект. И, ако човек е максимално честен и откровен и има "топките" да го направи, то това неминуемо си личи.
Това е, което прави душата на филма, според мен.
- Какво си жертвал в името на киното? Какво си струва да се жертва?
- Жертвал съм много неща, за които съжалявам. Жертвал съм рождени дни на децата ми. Жертвал съм време, което съм можел да прекарам с тях и с близките ми хора. Това са жертви, които не бива да се правят.
Не харесвам това да се правят жертви. Неминуемо в един момент трябва да избереш едното за сметка на другото, няма как.
- Какво мислиш за творческите тандеми? Вие с Виктор Божинов покривате ли критериите?
- С Виктор ни свързва дългогодишно приятелство, ние сме от 25-30 години заедно. Досега е било така. Особено приятно е, особено ценно е да работиш със съмишленици и с хора, които се разбираш дори без думи.
- Имаш ли някакъв ритуал за успех преди всеки филм?
- Нося нещо като амулет. Има едно такова стъкълце, през което операторите гледат слънцето и осветлението. На българския кино жаргон се нарича "глеза", на английски е viewing glass. Това е едно рингче с много тъмно стъкло, като това, през което гледат електроженистите, за да им предпазва зрението, което си го носи операторът на врата.
Това е един от неотменните аксесоари на всеки оператор. Нещо като стетоскопът за лекаря.
В един от първите ми игрални филми, собственик на студиото, което осигуряваше снимачната техника, беше и оператор. Колега от Германия. По време на подготовката и снимките много се сближихме с него и той ми подари тази глеза, която на него му е подарена от един от операторите на Вим Вендерс, който пък е един от особено важните ми режисьори. Името му е Анри Алекан. Той е заснел и един от най-любимите ми и досега филми, "Криле на желанието".
С колеги оператори на снимки в Русия. (Снимка: Гоша Бергал)
Приятно ми е било да си представям, че през точно тази "глеза" е гледал много от кадрите на филма.
И досега винаги на всеки снимачен ден я нося със себе си. Вече съм скъсал три или четири кожени каишки, а боята се е протрила до чист метал.
Вече 20 години навсякъде, където снимам, я нося със себе си - в Русия, в Катар, в Мароко...
- Правил ли си нещо безразсъдно, за да се получи кадърът?
- Бил съм на някакви сантиметри от смъртта...
За един филм например, трябваше да се заснемат кадри за началните му надписи от висока гледна точка, малко като от птичи поглед. Това беше един американски филм, който снимах в Румъния. И пак донякъде поради бюджетни съображения не успяха да наемат необходимата техника, защото то има такава техника, но по това време не беше толкова достъпна както сега.
И всъщност от Плоещ до Букурещ, над целите Карпати прелетях, висейки от един хеликоптер под 45 градуса с камерата, за да можем да заснемем нужните кадри.
Правил съм неща, които не знам сега дали бих ги направил. Тогава съм бил и на една друга възраст, на която за киното и за кадъра съм бил готов да дам много повече. (смее се)
- Какво си готов да дадеш в името на кадъра днес?
- За кадъра бих дал изключително много, но не всичко. Смятам, че нещата не трябва да се правят на всяка цена. Има граници, които няма смисъл да се прекрачват.
- Кои са твоите "червени линии", както се изразяват днес политиците?
- Да, имам червени линии. И те са по-скоро в общуването ми с другите.
Човек не бива да прекрачва определени "червени линии" с тях, винаги трябва да запазва уважение. Прекалено кратко сме на тая земя, за да не се отнасяме с уважение и разбиране един към друг.
Човешките отношения са ми по-важни от работата. И ако съм в ситуация, в която трябва да избера, например оператор на камера за мой филм, между двама човека: един, който е супер професионалист, но с който нямаме никаква химия и между човек, който знам, че ще ме провокира по време на снимките и ще ме поддържа, но не е най-добрият, бих избрал втория. Човекът е по-важен в случая.
- Имаш ли мечта?
- Снимат ми се прости истории. Снимат ми се истории, за това, което се случва между драмите и между героизма, защото като че ли сме престанали да обръщаме внимание на ежедневието, на обикновения живот. А пък там понякога има много повече героизъм и много повече емоция. Много повече смисъл.
Такива неща са ми интересни, пожелавам си го да ми се случи. Да снимам филми, в които да става въпрос за простите неща от живота.
В тях понякога има много повече и обич, и нежност...
Интервю на Валерия КАЛЧЕВА
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}