ВЕЛИКИТЕ БЪЛГАРИ
Поет без книги и философ без звания, авторът на "Мила Родино" умира в забрава и самота
Всъщност кой е Цветан Радославов?
Редактор : / 25860 Прочита 9 Коментара
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
Човекът, чието стихотворение, превърнало се в национален химн и изправящо на крака всички българи по света, ученият, притежаващ редица таланти, близкият приятел на Алеко Константинов, Пенчо Славейков, проф. Иван Шишманов, остава през целия си живот тих и скромен, отдаден на любимото си призвание - да бъде обикновен учител. Той никога не се окичва с титли и звания, не заема високи постове, но остава в спомените и сърцата на своите ученици.
Сред неговите възпитаници са Цар Борис III, академиците Спиридон Казанджиев, Никола Михов, Георги Ранков, Георги Наджаков, Петър Динеков, Ангел Балевски, писателите Йордан Йовков и Крум Кюлявков, поетът Никола Ракитин, карикатуристът Александър Жендов, както и поколения изтъкнати лекари, учители и художници.
Тази година на 27 октомври се навършиха 90 години от смъртта на Цветан Радославов.
За някои от най-важните моменти в живота му и за неговите последни години в София, разказва Георги Тахов в статия в сп. "София" през 1979 г.
Самотен, този тъжен човек обитаваше обикновено таванските стаи. Облечен в поизносен, но непременно тъмен костюм, той се качваше бавно по стъпалата, тихо, сякаш да не смущава съседите. Свиреше на цигулка, пишеше стихове, разговаряше малко или почти никак за себе си, сякаш подтискаше някаква тайна, която не искаше да сподели.
Такъв е в зрелите си години.
Приятел на Пенчо Славейков, на Симеон Радев и особено на Алеко Константинов, който дори му посвещава един от фейлетоните си за Бай Ганьо, той умира самотен, абсолютно забравен от всички на 27 октомври 1931 г. Дори малцината му популяризатори обикновено бъркат датата и годината на неговата смърт.
В таванската стая на бул. "Патриарх Евтимий" 70 остава малко багаж. Няколко картини, рисувани лично от Цветан Радославов, неговата цигулка от студентските му години и един кожен куфар с ръкописи и десет тетрадки стихове. При опразването на стаята се явяват двама-трима негови далечни софийски роднини.
Изнасят картините, а след тях в неизвестността потъват и куфарът, и цигулката. Загубата може да бъде оценена едва сега. На тази цигулка през 1885 г. за първи път е изсвирена песента "Мила Родино". Не по-малка е загубата и от ръкописите.
1885 г.
Виена, пристанището на Дунав с островърхата дървена постройка и малък кей. Между двадесетината български младежи е и Цветан Радославов. Всички напускат внезапно учението и града. Дни преди Сръбско-българската война всеки бърза към родината си, за да се запише доброволец.
Събитията се развиват бързо. Вложили всичките си средства за билет, момчетата са в "най-последната класа" на корабчето. От другата страна са онези, които само подир няколко дни ще застанат в отсрещните траншеи. Чува се чужд говор, песни. Цветан е писал стихове още от ученическите си години, някои от които е пригаждал към мелодии. Но в тоя момент двадесетината българи мълчат. Те нямат песен.
Цветан се загубва към каютата си и ред по ред създава "Мила Родино"... Отсреща момчетата са много. "Мила Родино" отначалото е нестройна, но с всяка минута зазвучава все по-добре, още повече че цигулката на Радославов приглася. И така - до родния бряг!
Радославов (вдясно) и Васил Каравасилев като учители в Априловската гимназия в Габрово, 1890 г.
Всъщност кой е Цветан Радославов?
Той ще проживее по-голяма част от живота си в столицата на млада България, между приятели и поети, но е роден в Свищов. Майка му, Пауника, осиротяла на петгодишна възраст, е дъщеря на възрожденския просветител Христаки Павлович, умрял от холера. Художникът Николай Павлович е неин брат. Осиновителят на Пауника, Цвятко Радославов, приятел на Г. С. Раковски, поискал първородният син на момичето да носи името му - Радославов, и го осиновява, когато е на 8 години.
Домът на стария възрожденец е с традиции. Там в края на 1854 г. и в началото на 1855 г. престоява Г. С. Раковски и по това време написва марша "Постъп български", саморъчно датиран: "1-го януария 1855 г. в Свищов".
В софийските си квартири Цветан Радославов неизменно окачва над леглото си едно малко портретче. Това е майка му Пауника. Ние малко знаем за тази българка, но рано или късно изследователят ще потърси нейното минало.
Самата тя непосредствено след Априлското въстание написва благодарствен адрес към жените в Единбург, вдигнали глас срещу кланетата. Можем да си представим нейния риск, въпреки че адресът е от името на женското дружество "Съгласие".
"По улица "Московска" откъм източната страна денонощно вървяха войски - редовна войска, опълченци, доброволци, обози - всичко това бързаше, почти тичаше да стигне до сръбската граница и да помогне на воюващия наш народ. На тая улица, тъкмо срещу северната страна на черквата "Св. София", в прихлупена къщурка беше дюкянчето на един беден обущар - кърпач. Той цял ден стоеше пред разкривената вратичка на работилницата си, посрещаше минаващите войски и викаше колкото му глас държи: "Ураааа, с венци у Белград! Урааа, крал Милан без уши!..." И цялата тая върволица въоръжен народ откъм "Св. София", та чак до Подуяне, подемаше: "Урааа!" - без да знае кому отговаряше на поздрава."
Така един съвременник описва София през споменатата 1885 г.
Авторът на българския химн с майка си Пауника
Първата софийска квартира на Цветан Радославов била срещу училището в квартал Ючбунар. Денем той участвал във военния "талим" (обучение), а вечер още с лягането уморен заспивал. В талима на това ючбунарско училище били записани и повечето от спътниците на Цветан Радославов. Разбира се, поради липса на каквито и да е казармени помещения всички били на квартири, но привечер обикновено се събирали при Радославов. Разговаряли и пеели "Мила Родино". Тук именно Цветан Радославов поправил стихотворния текст и вмъкнал в него строфата за Витоша, която за по-благозвучно нарекъл "Витош" - "До ней Витош се синей...".
Пътят на песента и към фронта, и към обикновените хора бил открит.
Поради слабото му зрение на Цветан било отказано да бъде зачислен към строоевите части. Тъй като настоявал и изживявал тежко едно евентуално свое неучастие в съдбовните дни на родината, бил зачислен към военно поделение на Червения кръст, боево отделение.
Войната бързо привършила. Цветан Радославов запазил софийската си квартира на ул. "Странджа" 55, собственост на бежанци от Крушево, Прилепско. След второто си заминаване за чужбина той отново ще се върне тук, за да остане завинаги в София, макар и по други квартири.
Цветан Радославов със семейството си, 1896 г.
Има творци, които оставят крупно творчество. Има и такива обаче, като Стамен Панчев и Цветан Радославов, които се обезсмъртяват с едно единствено стихотворение. На времето "Сине мой" на загиналия на бойното поле Стамен Панчев също се превръща в песен. Цветан Радославов не пише случайно. Той живее със спомена, че в родната му къща в Свищов, в същата стая, в която е израснал, Г. С. Раковски е създал "Постъп български" и това го кара непрекъснато да търси тайната на поетичното начало.
На малцина е известно например, че той създава първия поетически превод на "Аида" у нас и едни от първите преводи на "Лоенгрин" и "Фауст". В Габрово, където учителства за известно време, написва драмата в 5 действия "Еничарин", като върху вътрешния заглавен лист под корицата отбелязва годината - 1892. През есента на същата година той е в Германия, в Лайпцигския университет, където следва четири години. Професорът, на когото става любимец, е известният Вилхелм Вунд.
Тук българинът написва своя труд по философия "Паметта", цитиран и издаден лично от проф. Вунд. Изтъкнатият философ не успява да склони Радославов да остане в Лайпциг, но го цитира в своите "Философски студии", том XV. От същото време е и един друг труд на Радославов - "Емоционалният фактор при мисленето", обнародван през 1932 г. от проф. Спиридон Казанджиев като отделна книга.
Поет, лингвист, философ, музикант, художник, драматург, преводач - интересите на Цветан Радославов са многопосочни. Сам Симеон Радев пише: "Цветан Радославов беше за мен загадъчен. Учител по философия в една от гимназиите, носеше се легенда за неговата ученост".
Симеон Радев среща късно Радославов. Той счита, че заложбите му не са дали особен плод. Но "Мила Родино" е написана. И не философията, а поетическото начало, макар в един изблик, е трайният белег от този бележит възрожденец. Неслучайно академик Петър Динеков, негов ученик от Трета мъжка гимназия, с възторг го счита за последния български енциклопедист.
Именно тази негова енциклопедичност привлича и Пенчо Славейков. Чужд на многото познанства, той е верен на приятелството си с незаемащия никаква служба Цветан Радославов. Славейков търси този "живот в сянка", поета без книги и философа без звания. Обикновено срещите им стават или в дома на Славейков, или в квартирата на Цветан Радославов, в запазената и до днес къща на ул. "Ангел Кънчев" 3. Неизменно под наем, сам, Цветан Радославов не е пригоден за чиновническа България.
Симеон Радев пише: "Питах веднъж негови познати защо той останал докрай гимназиален учител, когато други хора с по-малко знания и дарби станаха професори. Защото, ми се отговори, мекият характер и възпитанието на Цветан Радославов му попречиха да си пробие път така, както бе нужно".
Тази оценка не е съвсем точна. Цветан Радославов отказва да заеме например едно от професорските места по време на т.нар. "професорска стачка". Той се гнети от кариерата, която би могъл да направи в едно време с не дотам чисти нрави.
Една от ранните квартири на Цветан Радославов в София на ул. “Странджа“ № 55. Днес не съществува
Още година след завръщането си в България, в 1897 г., Радославов загубва едно от най-чистите си литературни приятелства. На 11 май на връщане от Перущица е убит Алеко Константинов. Дарственият надпис за Цветан Радославов над "Бай Ганьо прави избори" връща спомените му към порядките в отечеството, за които са говорили с Алеко. И покрусата се задълбочава.
Вътрешната драма на възрожденеца го затваря все по-често в тишината на мансардите му. Учителства в Първа, Втора и Трета мъжка гимназия, без и да помисли да използва докторската си титла. Един тъжен, но горд човек. Вече в напреднала възраст той усвоява и санскритски език и по мнението на проф. Гаврил Кацаров България не е имала по-добър познавач на класическите езици от него.
Един от последните му трудове е малкото по обем изследване "Титлите на българските царе". Всичко обаче остава във времето си - и драматургическите му интереси, и неговите 17 000 опита по експериментална психология, и неиздадените му поетически опити.
Една след друга рухват и къщите - софийските му обиталища. Къщата, в която той умира, на бул. "Патриарх Евтимий" 70 е азрушена в 1933 г., две години след неговата смърт. Няма съмнение, че това, което е отпечатано от него, ще се издири и ще се събере. Невъзвратими обаче са погубените му стихотворни опити. И оная вехта цигулка, на която в 1885 г. той за първи път изпълнил "Мила Родино".
Георги Тахов,
сп. "София", 1979 г.
Къщата на ул. “Ангел Кънчев“ № 3, в която Радославов живее от 1910 до 1928 г.
През 1932 г. посмъртно е издадено философското изследване на Цветан Радославов "Емоционалният фактор при мисленето". В предговора към него, професор (по-късно академик) Спиридон Казанджиев - ученик на Радославов, пише кратка негова биография:
"Авторът на тоя труд, Цветан Радославов-Хаджи-Денков, е роден на 20 април 1863 г. в Свищов. Баща му Георги Хаджи-Денков е син на любородния Христаки Хаджи-Денков, участвувал в съставянето на "Всеобщiй кондик славено-болгарскаго училища Божественаго преображенiя" (1824), а майка му Пауника е дъщеря на известния по Възраждането ни учител Христаки Павлович. След смъртта на Христаки Павлович неговите осем деца останали на ръцете на жена му, която от скръб и грижи се поминала една година след смъртта на мъжа си.
Другите деца били прибрани от роднини, а Пауника, майката на Цветана, тогава четиригодишна, била осиновена от видния свищовски търговец Цвятко Радославов. Още малък, в 1871, Цветан бил осиновен от дяда си, френски поданик, чрез френското консулство в Русе, и станал негов наследник. От тогава той носи и името му.
Паметната плоча на къщата на ул. “Ангел Кънчев“ № 3
Като дете Цветан не бил палав, не обичал да дружи и да играе с момчета, прекарвал повече в средата на своите сестри и братовчедки и бил много набожен. Още малък четял често "апостола" в черква, в празничен ден, и пеял в черковния хор. Той знаел цялото богослужение наизуст и когато някога в игрите на децата е имало сватба, кръщение или погребение на някоя кукла, той е изпълнявал ролята на свещеник и цялата служба за случая е била извършвана от него. На тавана в къщата му в Свищов още стоят останки от малка черквица, която той сам си бил стъкмил: дървената резба на темплото и свещниците, иконите и всичко друго.
Пред тази черквица той често е повтарял тайно цялата литургия в празничен ден след богослужението в черква. Тази религиозност той запази до края на живота си. Тя определя и основното настроение на предлаганото тук негово съчинение.
Цветан Радославов в късните си години
Според една бележка на дяда му, Цветан е почнал да учи редовно в къщи от пролетта на 1869 с учителя Янко Мустаков. Частни учители той имал и по-късно, когато постъпил в Свищовското класно училище. През май 1878 баща му го завел във Виена, дето постъпил ученик в класическата гимназия. По-късно той следва история в Прага и философия в Лайпциг, дето полага и докторския си изпит при известния психолог и философ Вилхелм Вунд! След това Радославов става учител, отначало в Габрово, а после, в продължение на дълги години, в София.
След петдесетгодишно отсъствие от родния си град, дето през това време се е връщал при домашните си само като гост, през декемврий 1928 той се прибра в дома си на почивка. Тая почивка, обаче, не трая дълго: на 27 октомврий 1931, след кратко боледуване, Радославов се помина в София, отдето биде пренесен в Свищов и погребан при родителите си."
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
Снимки: "Изгубената България"
Остани с
;void(0);){kind=link}
![](javascript:window.open('https://pinterest.com/pin/create/button/?url=https%3A%2F%2Fimpressio.dir.bg%2Fizgubenata-balgariya%2Fpoet-bez-knigi-i-filosof-bez-zvaniya-avtorat-na-mila-rodino-umira-v-zabrava-i-samota&media=https%3A%2F%2Fstatic.dir.bg%2Fuploads%2Fimages%2F2021%2F12%2F28%2F2293616%2F768x432.jpg%3F_%3D1640690043&description=Поет без книги и философ без звания, авторът на "Мила Родино" умира в забрава и самота', '_blank', 'width=500,height=300');void(0);){kind=link}