МИНАЛО НЕСВЪРШЕНО
Бунтарство и политика: Туй, що, глупци, вий не знайте...
Не е загубена за бъдещето една народност с граждани и общественици, които в критически за нея дни проявяват най-голямата доблест - потискат личните си чувства и идейни несъгласия пред общественото благо и народното спокойствие
Редактор : / 11478 Прочита 6 Коментара
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Траяна Генчева/Dir.bg
В своята поредица "Минало несвършено" Impressio продължава да ви поднася китки от неувяхващи публикации, писани отдавна, но звучащи актуално и днес. Ще изтупаме заедно повехналите страници, за да открием сред тях букети от думи, съхранени в хербария на времето.
"Що се отнася до нас, българите, ние си имаме бунтарство в кръвта. За нас то не е нито ново, нито дотам страшно явление." или защо: "Нравът на народа определя тона на бунтарството" - днес ви предлагаме два очерка от 1925 г. и от 1936 г.
Граждански протест или митинг, 20-те години на ХХ век
Бунтарство и политика
Социологичен очерк
Революционните раздвижвания в различни идейни посоки, на които сме днес свидетели, обхващат масите, заразяват отделните групи, личностите. Народните маси имат, впрочем, монопола на революциите. Груповият пък или индивидуален протест срещу господстващи идеи и системи е прието да се нарича бунтарство.
Бунтарство наблюдаваме като съвременно обществено явление във всички страни - свободни или поробени - с висока или посредствена култура. Идеологически бунтарството е израз на недоволство - проявен стремеж към обществено и политическо преобразование. Бунтуват се народните пластове, за да осигурят това или друго положение, както се бунтува и ученият и изобретателят срещу условностите. Както откритието предизвиква революция в науката или техниката, така и бунтарството се разраства в революция.
Бунтарството се проявява според културното ниво и нрава на народа. Тези именно пружини движат неспокойния човешки дух в неговите лутания да търси изхода към благоденствие. Колкото културното ниво на народа е по-понижено, толкова бунтарството се изражда в самоизтребление. То излиза от рамките на идейността и се отклонява в борба за господство между личности. С други думи - от средство към обнова, бунтарството се обръща в самоцел. Безспорно е, че културата определя и начина на туряне край на бунтарството.
За пример ни служат изпитаните държавници в страните с многовековна култура. В Англия бунтарството (което все пак не е изключено), се завършва със станалото нарицателно у нас "джентълменско споразумение". Благоразумни отстъпки се правят всякога, с оглед на обществената идея и мирния ред. Състезават се пък изключително с властническо и материално надмощие народите, които ако не на дивака, носят още поне душевността на детето.
Протест срещу Ньойския договор пред сградата на читалище “Виделина”, Пазарджик, 1927 г.
Нравът на народа определя тона на бунтарството. Това ние наблюдаваме и сравняваме особено в наши дни. Докато севернякът европеец се бунтува с разума си, южнякът влага сърцето си.
Наистина, културата изглажда, но би било самозалъгване да се надяваме, че испанците и българите ще стигнат до това равновесие, щото да изразяват негодуванието си в същата сдържана, обоснована форма, като например англичанина, шведа или германеца. Това би значило да се постигне уеднаквяване в нравите. А знае се, че те са резултат на климата, топографията и унаследената кръв.
Арт инсталация – комунизмът на боклука, площад “Княз Александър I Батенберг”, София, 1990 г.
Що се отнася до нас, българите, ние си имаме бунтарство в кръвта. За нас то не е нито ново, нито дотам страшно явление. Бихме казали дори, че то трябва да държи будна отговорността на държавника в неговото служене на общественото благоденствие. Условията, които са откърмили нашия народен облик, са заложили, безспорно, у българина силна склонност към недоволство. Нашата отечествена история блика от данни, които сочат бунтарството като отличителна народна черта. Епохата на старобългарското царство е характерна с държавническите си промени. Естествено за тогавашния абсолютизъм е било непрестанното сваляне на царете.
Тук се натъкваме изключително на заговорничеството с всички негови спътници: сплетни, предателство, измяна и по някоя благородна жертва. Заговорничеството се е насочвало или против недостойната личност на монарха, или е имало за цел лични облаги. Борбата на идеите, обаче, е била непозната в съвременния мащаб.
Робството създаде идеята за свободата. Така Освобождението се яви не само като революция за нашето държавно устройство, но и за нашето съзнаване на държавата, за правата и задълженията на личността и гражданина. Нашите герои по Освобождението, наречени от народа бунтовници-хайдути, са свършили мъченически. Мъченичеството най-здраво свързва в народната памет героя с идеята. Оросена с кръвта на жертвата, тя става за поколенията още по-приемлива.
Романтизмът и християнството създават отъждествяване на участта на героя с трънения венец на Христа. Така нашето историческо минало и нашият расов нрав обуславят едно преклонение пред народния героизъм. Ето кое душевно качество не трябва да пренебрегва нашата отговорна власт: да избягва да създава герои-мъченици.
С нашия горещ нрав се обяснява, че нашата малка страна е дала голям брой бунтари-мъченици. Ботевото "Сърце ми, майко, не трае", или неговото "Туй, що глупци вий не знайте" - от една страна, и светия завет на Паисия: "О, неразумний юроде" - от друга, са класически изрази на бунтарство. Такова, което ще осветява пътя на нашите народностни стремежи.
Когато обуславяме положителното и отклоненията от него в нашия народностен тип с наследствените расови заложби, занимателно е да отбележим, че според съвременните вещи филолози изследвачи историци - Томашек и Вамбери - думата "Булгар" е глаголна форма от тюрко-татарския глагол "булгамак", което значи бунтовнишки, въстанически, метежен.
Заличаване на петолъчка от фасадата на Президентството, София, 1990 г.
Не е чудно, че при подобно расово и духовно наследство, ние се оказваме твърде чувствителни към несгодите, създадени за нас от дългата верига войни. Тази чувствителност е готова да избие в протест и бунт. Тя ни тласка към наклонността за преобразования изобщо. Такава е нашата природа. Ако Левски и Ботев не влагаха сърцето си в борбата, може би не биха я завършили с успех. Обаче нашите неволи идат от прекаленостите, които новото време иска да отрече.
Макар че в тона и тембъра на чувството народите се различават повече отколкото отделните индивиди помежду си, налага се и нам едно въздържане в рамките на културата и трезвостта. Тук трябва умело да се справя държавникът, както се справя и възпитателят - авторитетно и доброжелателно. Подчертаното доброжелателство обезоръжава особено българина. Не е лош този, който умее да се вълнува и споразумее.
В нашата народна оценка са по-правдиви нашите наблюдатели-чужденци, които живеят между нас. Чужденецът изтръпва, когато идейни противници на публични събрания се нахвърлят един срещу друг. Той се усмихва снизходително обаче, когато вижда, един час по-късно, двамата противници да вървят заедно или да се черпят, като най-добри приятели. Това съчетание от наивен варваризъм и романтика, непознати за неговия душевен склад, извиква неговото умиление, като нещо трогателно и самобитно.
Заличаване на петолъчка от фасадата на Президентството, София, 1990 г.
На тази именно податлива струна в нашата народностна същност трябва да се играе. Опитът ни е доказал, че политиката на насъскване озлобява и раздухва бунтарството в кръвта ни. Грешките на нашите управления идат от непознаването на народностната душа, склонна към недоволство. Защото, ако в живота "да разберем значи да простим", това в управлението ще рече - да се съобразим.
Заблуда е убеждението, че терорът може да управлява. Той само води към ожесточение и увеличава кадрите на борците.
За съжаление, в някои органи на нашия ежедневен печат се следва именно тая политика на насъскване, която дразни общественото чувство на миролюбивите народни маси и буди учудване: не е ли и това поведение бунтарско, с печалната слава на Херострат?
Не е загубена за бъдещето една народност с граждани и общественици, които в критически за нея дни проявяват най-голямата доблест - потискат личните си чувства и идейни несъгласия пред общественото благо и народното спокойствие. Това са именно лечителите на бунтарството в кръвта ни.
Мара Кинкел,
в. "Мир", април 1936 г.
(със съкращения)
Към усъвършенстване
Гражданите са особено чувствителни към грешките и недостатъците на всяко едно управление. Те не прощават, не забравят, не извиняват. Те искат водителите им да бъдат безпогрешни, далновидни, безпорочни. Те искат данъците, които се късат от техния корав залък, да бъдат почтено и разумно изразходвани. Те искат властта да бъде винаги на своята висота. Винаги!
Те не могат да гледат спокойно и невъзмутимо вечните командировки на разни майчини и бащини синове, нито подкупната финансова администрация, нито безбройните синекурни длъжности, нито разточителството на държавните средства, нито позорната картина на вчерашните народовластници, подсъдими днес като последни апаши.
Площад „Народно събрание“, първите десетилетия на ХХ в.
Добре е да се повтарят тия думи и тия злодеяния, за да се знае, че хората виждат, че се възмущават от тях. И да се вземат мерки да се не повтарят.
Да се знае, че в гърдите на гражданите непрекъснато блика едно възмутено чувство, че това чувство трябва да се пресуши, да изчезне - в името на обществения мир, в името на България.
Българският гражданин е петимен да види едно идеално управление - без грешки, без пороци, умно, добросъвестно. Едно управление, което наистина милее за народа. Едно управление, дето, щом се забележи някоя нередовност, веднага да се пристъпи към нейното отстранение, а не за едно нещо да се пише с години, и никой да не се чувствува нито отговорен, нито длъжен да го поправи.
В миналото мнозина обществени водители нетърпеливо очакваха властта, с единствената надежда да дойде тя, та да забогатеят. И тези нечисти очаквания твърде често се осъществяваха. Във всеки град имаше по някой малък водител, който, на местна почва, успяваше да си напълни кошницата.
Кой взе мерки срещу тая корупция, срещу тия конспиратори в правителствените среди? Коя партия - на власт или в опозиция - е направила опит да се очисти от домогванията на недобросъвестните си сподвижници? За жалост, тия домогвания систематично са бивали насърчавани - и от ляво, и от дясно, - за да се крепи духа на партията; за да се задържат партизани и гласоподаватели. А безчестните най-добре вършат тази работа.
Ако, обаче, ние искаме да тръгнем напред - към усъвършенстване, - към мир и към прогрес - време е да открием борба на старите си привички и пороци; млади и стари водители трябва да се откажат от оня антураж, който само очаква да се зададе властта, и да се нахвърли върху плячката.
Ал. Савов,
в. "Мир", ноември 1925 г.
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Траяна Генчева/Dir.bg
Снимки: "Изгубената България"
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}