СПЕЦИАЛНИ ГОСТИ
В балета цял живот все се доказваш
Снежана Дескова и Анелия Димитрова за одухотворението и отдадеността към балетната магия, за която няма ограничения нито във времето, нито във възрастта, нито в поколенията
Редактор: / 3795 Прочита 2 Коментара
Анелия Димитрова и Денис Черевичко в "Лебедово езеро" (Снимка: Държавна опера - Стара Загора)
Две примабалерини - преподавателка и нейната ученичка - Снежана Дескова и Анелия Димитрова, всяка от тях лице на Балета на Старозагорската опера, в различни години от 70-годишната история на трупата. Днес ще ни предложат премиера на "Шопениана", най-новото заглавие, което съставът прибавя към разнообразния си вече репертоар.
А тук откриваме, че за одухотворението и отдадеността към любимото изкуство, няма ограничения нито във времето, нито във възрастта, нито в поколенията.
Анелия Димитрова и Снежана Дескова(Снимка: Държавна опера - Стара Загора)
- Класическият балет е една от най-деликатните "професии", свързана с отдаденост - чувственост - огромна физическа натовареност - изключителна концентрация. Всъщност, какво е балетът?
Снежана Дескова: Едно от най-трудните изкуства. Думата балет е твърде експлоатирана, защото и при Слави Трифонов имаше "балет". "Класически", това е точното - класически балет. Както казваше моята учителка: Добре сте се научили - гладко да четете и пишете, и тук-там сте прочели някое разказче, но истинските романи, започвате да четете в театъра. Това е нещо, което учиш 8-9 години и накрая започваш отначало истинската работа в балета. Тежко изкуство, иска поддържане. Изкуство на младостта, а бързо вървят годините. Докато се усетиш и вече си влязъл в другата възраст, която започва да отстъпва, въпреки желанието и моженето.
Трудно се поддържа във висока възраст класическият танц. Ето това трябва да се знае - най-трудното изкуство от всички видове изкуства.
Анелия Димитрова: Много лишения, много труд, много работа - това е балетът. Зверски труд, докато се научиш. Докато изпипаш техниката, защото без техника няма как да започнеш да надграждаш образ. Първо техниката, движението, това е най-трудната част, за да можеш, докато показваш с тялото си движение, да го изразяваш и с лице - да докоснеш публиката.
Защото танцът си е танц, но актьорската игра, също е важна. Може би това е най-трудният детайл в нашата работа.
Снежана Дескова:: Без актьорска игра няма спектакъл. Нюансите са важни. В балета това са дребни неща - така се казва, но те правят голямото изкуство. Най-много се вижда.
- Как издържате, дори физически, та вие сте по цял ден в залата, с непрекъсната натовареност?
Снежана Дескова /Анелия Димитрова (в един глас): Издържа се.
Анелия Димитрова: Както при олимпийците, първо тренираш тялото за издържливост. По този начин се калява и психиката - когато всеки ден се преборваш със себе си и надграждаш. Учи на самодисциплина и развиваш по-голяма трудоспособност.
Най-добър става този, който оцелява във всичките тези изпитания в работата и не се предава.
Снежана Дескова: Няма предаване. В класическия танц, хванеш ли се веднъж, няма предаване. Там или трябва да си на върха или се откажи.
Анелия Димитрова в "Лебедово езеро" (Снимка: Държавна опера - Стара Загора)
- А кордебелетът?
Снежана Дескова: Още в кордебалета можеш да разбереш дали една балерина ще стане солистка, всички минават оттам. Който успее да се измъкне от кордебалета, е голямо постижение за него. Там се виждат детайлите.
Анелия Димитрова: Първоначално си бях в кордебалета. Започнахме "Лебедово езеро" като имаше своеобразен кастинг. Паралелно работех и кордебалет - движения, хореография, и течаха репетициите, в които Силвия Томова си избираше нейната Одета/Одилия.
Снежана Дескова: Силвия Томова направо я измъкна от кордебалета. Не всички са минали по нейния път, но тя премина по най-тежкия.
Анелия по време на репетиция на "Лебедово езеро" (Снимка: Държавна опера - Стара Загора)
- Но така пък, балетистът няма ли поглед за работата в трупата от различни гледни точки..?
Анелия Димитрова: Аз много ценя че съм минала по този път, защото в момента съм и от страната на репетитора. Полезно ми е да работя с момичетата от ансамбъла, за да им помагам и с моята гледна точка. Често хората, на които е дадена солистична роля, приемат това като голям скок и че вече са нещо много. Което уви, не е така.
То е твърде тънък момент - човек не трябва да се самозабравя, да се възгордява, защото в момента, в който си помисли че е много велик, всъщност...
Снежана Дескова: В балета няма величия. Днес върви идеално, утре - лош ден. Всичко правиш, но не се получава. Това е човешко тяло. Никога не знаеш кога ще ти изневери.
- А кога изневерява тялото, при какви обстоятелства?
Снежана Дескова: Когато много работиш, то почти не изневерява. И да се случат някои гафове на сцената, артистът е длъжен така да излезе от ситуацията, че никой от публиката да не разбере. Но се знае: ние - класическият танц, работим за единия човек в салона, който разбира. Той разбира всичко. Например аз съм седнала в салона и гледам балет - всичко виждам. И това, което мислят че са го замазали, най-много се вижда.
Снежана Дескова (Снимка: Държавна опера - Стара Загора)
- Понеже заниманията с балет започва от 4 клас, когато родителят трябва да заведе детето в Балетното училище, днес кандидатите не намаляват ли?
Снежана Дескова: Не е престижно. Заплатите са много ниски в сферата на изкуството. Най-ниското стъпало сме ние. Така беше и в миналите времена. Как да искаш родител да даде детето си да учи 8-9 години, като от IV клас никой не може да предвиди какво ще стане, в VIII клас е голямата чистка - при нас катастрофата е пубертетът, но истината е след училището. На сцената започва артистът.
- А при Вас, колебания имаше ли, Анелия?
Анелия Димитрова: Любопитно е, че първо записаха на балет по-големия ми брат. Бях отишла на концерт, в школата на г-жа Дескова, много ми хареса и казах: Искам и аз, искам и аз! Цял живот ще го помня как застанах на станката с две ръце, трябваше да направя първа позиция, разтегна ме наляво-надясно и бях - одобрена. На 5 години. Минах много тежък пубертет. Завърших балетната паралелка в Музикалното училище в Стара Загора. Имаше голям период, в който спрях изобщо да танцувам. Тук се връщам на темата как човек си избира изкуството и балета. Бях изпаднала в момент, в който се чудех, има ли смисъл наистина да се бориш, да се сблъскваш и да жертваш толкова много в името на нещо, което не ти предлага нищо.
Защото реално, нашето изкуство е неблагодарно - даваш страшно много, получаваш материално малко. И това е най-големият проблем, защо хората в днешно време трудно избират този път.
А дори и да го правиш от любов към изкуството, нашият театър, тогава поне, в онези години, нямаше какво да ти предложи чисто като репертоар. Т.е., даже и да направиш избора си на професионална балерина, нямаше как да практикуваше тук, в Стара Загора. Затова бях изпаднала в моментното състояние да не се занимавам с изкуство, но по стечение на обстоятелствата, се наложи да се върна в Стара Загора. Явно, случайности няма...
Снежана Дескова: ...всъщност загуби тия години на младост, когато трябваше да бъде в силата си, ако оттогава беше започнала "Петя и вълкът", "Лебедово езеро", "Дон Кихот". Това най-ценно време за нея. Но, тя успя да натрупа и да направи много хубав репертоар, което също е важно. С тези заглавия, може да отиде и на други сцени.
- Когато Вие, г-жо Дескова, танцувахте, какъв беше репертоарът? Какво мотивираше балетистите да се занимават през 50-те години на миналия век с това изкуство в България?
Снежана Дескова: В Стара Загора се правеше нещо: "Съперници", "Куклената фея"... малки, дребни, едноактни балетчета, не само танци към оперните спектакли. От провинциалните, тук балетът беше на най-високо ниво. Аз съм първи випуск на Балетното училище в София, дойдох - готова балерина.
- Защо се върнахте, а не останахте в София?
Снежана Дескова: Защото ме поблазни, че ме поканиха за централна роля. Направиха кастинг в София. Руслан Райчев беше диригент, когато постъпих на работа. Тогава Теодорина Стойчева - балетмайстор от Музикалния театър, искаше да направи балетна постановка и с това ме привлече. Първият балет, който изиграх, беше български - "Кърджалии". Как ще се откажа от първа роля - трагедия, много силен образ, за да отида в кордебалета?
Неделчо Изов и Снежана Дескова в "Абраксас" (Снимка: Държавна опера - Стара Загора)
- Анелия, от няколко години, откакто Силвия Томова пое балета на Операта в Стара Загора, имате силно развиваща се трупа, какво обаче още Ви се иска в перспектива?
Иска ми се пътят на трупата да е дълъг, да се задържи години наред, надявам се това да не е нещо преходно, защото ни предстоят още много класически заглавия, които задължително трябва да има една уважаваща себе си балетна компания. Ето сега, предстои ни "Спящата красавица". И както се шегуваме, има топ пет - класически заглавия, които един театър задължително трябва да има: "Лебедово езеро", "Дон Кихот", "Спящата красавица", "Жизел" и "Лешникотрошачката", както и една прима, трябва да ги мине. Това е традиция през вековете. А тук стават такива неща - прецедент за други градове, че ние трябва да ги предадем вече като история. Много е вдъхновяващо.
Снежана Дескова: След време може отново да се постави "Спящата красавица", възстановява се с друг балетмайстор, но оригиналите си остават същите. Както "Шопениана" сега - в 1907 година е създаден балетът. Играем го така, както е създаден, а не наша версия.
Ако е с вмешателства, тогава правиш своя версия, измисляш го изцяло. Или в оригинал, или - не танцуваш. Тук няма искам - не искам.
Анелия Димитрова в "Дон Кихот" (Снимка: Държавна опера - Стара Загора)
- Това не консервира ли балетното изкуство?
Снежана Дескова: Не. Ако например говорим за "Лебедово езеро", така е само за па де дьо-тата. Оригинали, още не се е намерил балетмайстор, който да направи нещо по-хубаво от Петипа. Опитвали са се. И мъжки лебеди са правили. Умират постановките. А пък "Лебедово..." е създадено преди 140 години. В останалата част от спектакъла можеш да правиш фантазии, никой няма да ти каже: защо?
Всяка балерина трябва да мине през тези па де дьо-та, за да усети смисъла на класическия танц. Те са задължителна програма на всички международни конкурси. На сцена една балерина се преборва с всякакви проблеми, които стават. Сцената е жестока, там спиране няма, не е като на репетиция - връзката ми се развързала... оправям си я.
В училище учат вариациите. А па де дьо-тата ги играеш в театъра, ако стигнеш до тях, защото може и да не стигнеш, а да си останеш в кордебалета до края.
Анелия Димитрова в "Гето" (Снимка: Държавна опера - Стара Загора)
- Ако един балетист иска да каже и нещо от себе си, да стане съ-творец, как го прави?
Анелия Димитрова: На мене ми се иска, но не бързам да минавам от тази страна. Такива наченки има всеки артист, който работи с въображение, защото винаги когато пресъздаваш някаква роля, влагаш нещо и от себе си.
Снежана Дескова: Например Анелия прави много добре белия лебед. Много, много красиво. Той ѝ е по сърце. Лайтмотивът на целия балет е в белия лебед.
Анелия Димитрова и Фиорди Лоха в "Шопениана" (Снимка: Държавна опера - Стара Загора)
- Това ли е любимата Ви роля? И кога всъщност тя става любима?
Анелия Димитрова: "Лебедово езеро" е фаворит от персонажите, с които съм се сблъсквала в момента, и съм сигурна, цял живот няма да ми омръзне. "Нестинарка" също ми легна. На сцената сякаш ми оживява в съзнанието сюжета на разказа. Може би там момента, в който осъзнаваш че ти става любимо - когато го изживееш действително. Когато забравяш че си артист - влизаш, вникваш, изживяваш историята. Много ми допада и "Дон Кихот" като темперамент, защото е ведър балет, закачлив. Отвсякъде - артистичност.
Снежана Дескова: Обикновеният зрител не усеща тези нюанси в балета. Като каже: Като се заточи това па де дьоо...! Ма как като се заточи?! То всеки по различен начин го прави. Това са тънките нюанси, които публиката не ги усеща много. Тя или харесва, или - не харесва.
- А как стои въпросът с партньорите?
Снежана Дескова: Партньорът трябва да бъде подчинен на балерината.
Анелия Димитрова: Ролята на партньора е да помага максимално на балерината да изглежда добре, това е неговата работа. В момента, в който той решава, че трябва да се експонира повече, се получава дисонанс в хореографията, и това нещо публиката го вижда. Макар че някой може да подцени: какво пък толкова? Защото, когато на балерината не ѝ е удобно, фокусира вниманието си, как ще успее да се закрепи на тази поза, тъй като някой не ти е помогнал. Излизаш от образ, не се чувстваш удобно.
Снежана Дескова: Пък и друго има. Понеже балерината е пред партньора, ако той нещо е направил, се разклаща и публиката мисли че тя е виновна, а всъщност, вината е негова. И си казва: Ама той я държи с две ръце, пък тя се клати?! А всъщност, не знае как да я задържи на палеца. То затова с един и същи партньор, айде да са двама или трима, се работи дълго, така е в цял свят. Не може да се сменя на всеки спектакъл.
Анелия Димитрова: Аз не бих казала, че имам постоянен. Имаме няколко момчета, които поемат солистични роли.
Снежана Дескова: Ето, Анелия "Лебедово..." работи с различен партньор. Питам я: Как смогваш? Най-гениалният да е... усеща се, когато няма спойка в двойката.
- А Вие с кого сте работили най-дълго?
Снежана Дескова: С Иван Топалов, с Николай Силвестров.
Снежана Дескова и Николай Силвестров в "Копелия" (Снимка: Държавна опера - Стара Загора)
- Колко добре се допълвате двете. Все още ли взаимоотношенията ви ли са като учител-ученик, макар това време отдавна да е отминало?
Снежана Дескова: Докато дойда дотук, аз бях учителката - авторитетът. Сега тя ми стана авторитетът, аз съм ученичката. Така се получи. Тя много ми помага в показването на движенията - все пак, съм на 80 години, не забравяйте. С езиковата бариера - моето поколение е учило руски, не английски. Така че, аз станах ученичката и за всяко нещо се обръщам към нея. Досега беше - тя към мене, сега стоя и треперя, какво ще ми каже.
- Вие така ли го усещате?
Анелия Димитрова: Ами не, просто си поех ангажимента и дълга да помогна. Максимално да улесня работата, защото ми е ясен дори момента с езика. И, честно казано, не го бях усетила по този начин.
- Двете сте свързани със Стара Загора, двете сте лицата на града, което показва че изкуството Ви не остава затворено само за тази публика. Признанието идва и чрез наградите, които получавате, как се отнасяте към тях?
Анелия Димитрова: Разбира се, че наградите са нещо много хубаво, но крушата не пада по-далече от дървото. Аз съм това, което съм, благодарение на Снежана Дескова. Със сигурност тя си е свършила прекрасно работата като преподавател - аз съм нейно производство.
Да, може да съм се шлифовала във времето с други преподаватели, но зрънцето е посято от нея: любовта към изкуството, любовта към работата, себеотдаването. Неведнъж съм го давала за пример, че тя много ме е вдъхновявала в борбеността, защото ме е научила на това в залата.
Снежана Дескова: Много работа и много борба, трябва все да се доказваш. Цял живот все се доказваш в балета.
- Като доказателство, двете създавате премиерата "Шопениана". Г-жа Дескова е постановчик...
Анелия Димитрова: Да, аз въпреки че танцувам в "Шопениана", съм и репетитор. Но с всички тези млади танцьори, защото са много млади, имам специална връзка. В нашия колектив атмосферата на работа е толкова приятна. Насаденото почти навсякъде, следствие от конкуренцията между артистите, при нас почти не е изразено. И да го има е в толкова малки проценти, че е почти незабележимо. Работата върви много леко, приятно, когато виждаш че дават всичко от себе си, за да направят и покажат това, което искаш от тях. Почти не усещам репетициите, дори често оставаме извънредно да доизпипваме някакви неща, просто защото всеки иска максимума.
Толкова шарена трупа откъм националности в момента няма друга, но това си е стандарт в цял свят. Дори в Русия, която държи на класиката, има трупи с различни националности. При нас ги привлича репертоара. Човек, когато обича да танцува, има желание да се развива, търси работа в цял свят. Затова имаме хора от Япония, Тайван, от Италия, Албания, от Корея, Гърция....мексиканец има дори.
Анелия Димитрова в "Нестинарка" (Снимка: Държавна опера - Стара Загора)
Снежана Дескова: Преди 50 години тук се е играла "Шопениана" - дипломна работа на наш (съ)випускник - съученик мой от Балетното училище, който отиде да следва балетна режисура в Москва, и дипломната му работа беше в нашия Старозагорски театър със "Шопениана", "Валпургиева нощ" и "Кармен", на Бизе-Шчедрин. Тогава нямаше техника да видиш как го правят, ако не ти го покажат. В Софийския балет бяха Н. Балтачеева и А. Кумисников, и те дойдоха да помагат - Балтачеева беше повече за "Шопениана"-та. Красимира Колдамова също ни помагаше, защото този стил нямаше откъде да го видим, много трудно е, ако не дойде някой да ти го покаже. А тук, стилът е най-великото нещо. Той няма аналог с никой друг класически балет: по-специална стойка на тялото, по-специални ръце... Всичко това, ако не се направи, губи се стила на "Шопениана". Става един обикновен класически балет. А той не е нито "Спяща...", нито "Лебедово...", нито "Лешникотрошачка".
Създаден е 1908-а, от трупата на Дягилев, за първи път са го показали в Париж. През този балет са минали големи имена като Анна Павлова, Ольга Преображе́нская, Тамара Карсавина. Сега имаме от интернета много богата информация за това кой как го прави. Ние взехме версията на Марийнския театър, защото оттам започва "Шопениана", там е правена най-напред. Важно е да се покаже много точно. От многото записи, които има, избрах един с млади балерини, ансамбълът беше по-скоро ученици, завършващи Балетното училище, защото на тях най-точно се показва, и те най-точно играят. Оттам взехме този много труден стил. Музиката е Шопен. Правено е някакво честване на Шопен и тогава се е създал балетът.
Иван Топалов и Снежана Дескова в "Жар птица" (Снимка: Държавна опера - Стара Загора)
- Вие също сте го играли.
Снежана Дескова: Преди 50 години съм играла този балет в Стара Загора. Ние тук сме минали доста класически репертоар. "Шопениана" е много красива. Сега за втори път я преоткривам. Тогава, преди 50 години, може би не съм толкова задълбавала, колкото сега, и виждам че е направена феноменално. Как го е мислил преди 120 години този човек! Така, че сега не можеш да мръднеш една стъпка - не, един поглед не можеш да мръднеш. Той може би е бил балетмайстор на бъдещето Както и Петипа е на бъдещето, за да се играе и сега. Като се има предвид, че "Лебедово", когато са започнали с първата трупа всички са се отказали. Балетът е пропаднал, не им е интересно, трудна музика. Дотогава балетната музика е била по-лежерна, по-лесна за възприемане, а Чайковски е напълнил музиката, затова и сега много въздейства. При "Ромео и Жулиета" на Прокофиев същото - това не е музика, отказват да танцуват на Прокофиев в началото, след това, остава еталон.
А нашите изпълнители в постановката ни, са много добри. Елате на премиерата и ще се уверите сами.
Интервю на Августа Манолева
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}