Знаете ли, че най-дългият роман в световната литература е "По следите на изгубеното време" на Марсел Пруст? Но, дори и да го знаете, малцина са тези, които знаят, че той е автор и на най-дългото изречение в литературната история. Според любознателни литературоведи романът "По следите на изгубеното време" съдържа 4300 страници съвременен формат за книга, а в него се открива и най-дългото изречение, състоящо се от 958 думи.

За съвременниците си Марсел Пруст е бил меко казано "странен", но колкото повече човечеството върви напред във времето, толкова повече започва да гледа на "изгубеното време" като на своя реалност, а на автора на тази философска "формула", като на прорицател.

За Марсел Пруст са важни мигът, сънищата, асоциациите и алюзиите. Той, като че ли, постоянно е в някаква паралелна реалност, в което миналото е déjà vu - "вече видяно". Чувство, което все повече изпитваме и ние, съвременните хора. Марсел Пруст (1871-1922) е един от най-ярките представители на модернизма в литературата в края на 19-и и началото на 20-и век. Той е човекът, който прокарва нов психологически поглед в художествената проза - т.нар. "поток на съзнанието".

На 10 юли се навършиха 150 години от рождението на големия писател.

Марсел Пруст е силно чувствителна натура. Той преживява дълбоко и мъчително всяко предизвикателство на съдбата. Колко са хората в света, които ще преживеят раздялата с майка си по начин, че да попаднат в неврологична клиника? Вероятно, мъката, колкото и голяма да е, толкова крайно я преживяват малцина.

Е, Пруст получава душевно разстройство след смъртта на майка си и през 1905-а е приет за лечение. Сензитивната му природа го кара да усеща всяко "потрепване" на живота. Осезателно и почти апокалиптично усещане, което търси спасение в нещо, което по-късно психолозите ще назоват "случаен спомен".

Много хора днес се подлагат на хипноза, за да научат какви са били в миналите си животи. Реинкарнацията все повече завладява умовете на хората. В творчеството на Пруст тя е присъствена сила, която "оживява" в спомени и сънища. Писателят регистрира като наблюдател всяко свое усещане, възприятие и асоциация. А най-любопитното е, че много от читателите му, сякаш откриват себе си в тези състояния?...

Феноменът е описан от немския психолог Херман Ебингхаус в средата на 19-и век. "Често, дори след години - пише Ебингхаус - психичните състояния, веднъж присъстващи в съзнанието, се връщат към него с явна спонтанност и без никакъв акт на волята....."

Пруст е бил хомосексуален. Днес това се произнася свободно, но някога е изглеждало като "мръсна тайна". Неговият интимен приятел - композиторът и пианист Рейналдо Ан - един от най-изтъкнатите музиканти на "Бел епок" - разказва, че често е виждал Пруст в състояние на дълбоко съзерцание на природата.

В такива моменти обичал да остава сам и изглеждал почти като зомбиран от някой природен детайл, който другите хора може и да не забележат, разхождайки се разсеяно в парка. Пруст, обаче, приковавал поглед в "нещото" - храст, листо, или цвете, и не помръдвал от мястото си, втренчен в обекта на вниманието му. В тези състояние той изпадал далеч преди да влезе в клиниката по неврология след смъртта на майка си.

Снимка: Getty Images

"По следите на изгубеното време" е почти "вълшебен" роман. Много биографи на Пруст, считат, че неговата вътрешна самота, провокирана още от детството му от многото болести, от които страдал, са в основата на съзерцателната му природа. Вероятно тези болести - астмата, от която често стигал до задушаване, и неврозата, заради която страдал от почти постоянно безсъние, са го изтощавали до такава степен, че нещо иреално като съзерцанието е вършело работата на бягство и спасение?

Пруст бил работохолик. Работел предимно нощем. Седемте тома от "По следите на изгубеното време" написал през всичките самотни нощи в период от цели 16 години от своя живот. Спалнята му, по съвет на лекарите, била облицована с корк. В нея се озовавал едва сутрин, като първите часове преди да заспи, съзерцавал... тавана на стаята.

Романът "По следите на изгубеното време" е труден за четене, но е една от най-издаваните книги в света. Какво я прави толкова желана от читателите? А и не само от тях. Много писатели са изразявали високата си оценка за романа. Съмърсет Моам смята, че това е "най-великият роман до наши дни". Ето какво казва и един американец - Едмънд Уайт:

"Макар че е мамино детенце, неврастеник и прекалено много се колебае, Пруст ще ви вземе дъха, защото сякаш чете и преповтаря всичките ви мисли. Той може да е дълбоко песимистичен по отношение на любовта и приятелството, но пък разбира човешките пътеки по-добре от всеки друг".

Последната страница от ръкописа на романа "По следите на изгубеното време"

Първият от седемте тома на романа "По следите на изгубеното време", Пруст издава на свои разноски през 1913-а година, а последните три излизат след смъртта му. Романът е многопластов. На пръв поглед той проследява живота на аристокрацията и богатата буржоазия, но вторият - по-дълбокият план - ни разкрива безценни размисли за човешките нрави, за времето - едновременно като линейно измерение и като проява на реинкарнация.

Пруст умира млад - на 51. Но пък живее във времето на "Бел епок" - легендарно време. Време на мащабни трансформации в европейския живот, довели до висок напредък в различни сфери. Човечеството сякаш живее "за последно" и се отдава на забавлението. Още не знае, че го чака Първата световна война.

Пруст е болнав от малък и забавлението му е чуждо. Роден е малко след края на две големи събития за Франция - края на Френско-пруската война и Парижката комуна. Общуването с майка му, която е еврейка, сякаш пренася нейните страхове, изпитани в онова време, в него.

Баща му - Адриан Пруст, е от буржоазно потекло, лекар патолог и епидемиолог със световна слава - именно старият Пруст поставя основите на обществената хигиена във Франция, и по този начин предотвратява разпространението на холерата след войната.

Дълбоката чувствителност и интелигентността на младия Марсел, обаче, са наследство от майка му. Тя е образована, изтънчена и забавна дама с чувство за хумор, за която се говори, че е рода на прочутата фамилия Ротшилд. Владеела няколко езика и общуването с нея било удоволствие.

Малкият Марсел обожавал майка си и това чувство било колкото прекрасно, толкова и трагично за развитието му. Изобщо, жените в живота на Марсел Пруст изиграват голяма роля. Другата важна жена за него била леля му, при която той прекарал много от детските си дни - в имението й в Илие, което по-късно ще опише под името Комбре.

Ранимата чувствителност на писателя е най-доловима в една част от многотомния му роман - единствената, която представлява самостоятелно произведение и многократно е била и екранизирана. Става въпрос за "Една любов на Суан". Героите са естет и "кокотка". Има ли разминаване в принципите на подобни типажи, когато става въпрос за любов, ревност и размисъл върху философски въпроси като доверието и съмнението?

Пруст се проявява като дълбок психолог - изследовател на чувствената обсебеност, на любовната "тирания". Ревността поражда любов, за да победи отсъствието й, смята той. Суан се жени за Одет дьо Креси, едва когато вече не я обича.

Много литературоведи считат, че в творчеството си като писател, есеист и критик, Пруст сякаш е поотделно "Балзак", "Бодлер", "Шекспир", "Достоевски", "Толстой" и "Стендал", но както сполучливо се изразява един критик, "когато го четеш, той е всички тях, взети заедно".

Мнозина са го сравнявали и с Бекет, Ъпдайк, Капоти и Кокто, но това са отделни реминисценции, продиктувани от отделни късове стилистика, която в крайна сметка се оказва доста по-различна от тази на цитираните имена - индивидуално негова, на единствения Марсел Пруст.

Малко преди смъртта си през 1922-ра година, писателят е награден с голямата награда за литература "Гонкур".

Самият Пруст признавал, че силно го е впечатлявала философията на Анри Бергсон. Като момче учи в лицея Кондорсѐ, но за кратко - налага се да го напусне заради честите си здравословни неразположения. Въпреки лошото му здраве, служи в армията. Заради затворения му характер, мнозина го мислели за сноб.

Той не разколебавал това мнение за себе си, обратното - станал чест посетител на светските салони на вдовицата на Жорж Бизе и на известната светска дама Арман дьо Каяве. Всъщност, и двете дами били майки на негови приятели, и се отнасяли покровителствено към младежа. Г-жа Каяве го запознала с Анатол Франс - вече доста известен писател и неин любовник.

Един от най-лошите периоди в живота на Марсел Пруст е този между 1903-та и 1905-а година. Първо брат му напуснал общия им дом, понеже създал семейство, после починал баща им, а след това и майка му. Останал съвсем сам, Пруст търси спасение в неврологичната клиника.

Той наследява от майка си доста добро наследство, но в здравословното състояние, в което изпада след смъртта й, изобщо не се интересува от нищо. И след като и клиниката не помага да превъзмогне мъката, намира спасение в писането.

Преселва се в дома на вуйчо си и живее там, където са предишните спомени на неговото семейство. По време на Първата световна война става спонсор на публичен дом за хомосексуални и живее предизвикателно - като че "хвърля ръкавица" на света. Пруст е един от първите европейски романисти, които открито и пространно описват хомосексуалността.

Умира от пневмония, причинила белодоробен абсцес, на 18 ноември 1922 г. в Париж, и е погребан в легендарното гробище Пер Лашез.

Марсел Пруст на смъртното легло в Париж, ноември 1922 г. / Снимка: Getty Images

Гробът на Марсел Пруст / Снимка: Getty Images

Каква е оценката за творчеството му? Определенията са много и различни: родоначалник на модерния роман, психовед, познавач на афективната памет и пр. Важни теми в романа му "По следите на изгубеното време" са социалните взаимоотношения между хората, чрез които той изгражда ярки морални архетипи. Всъщност, в творбите му всеки открива различни аспекти, които го правят универсален автор.

Мисълта на Пруст е постоянно движение - напред-назад - от настоящето, към спомените, и обратно. Той сякаш иска да ни докаже, че настоящето постоянно ни убягва - ние не можем да го "хванем" и да живеем единствено в него, защото миналото е постоянно с нас - в спомените и сънищата ни, в опитите ни да се откъснем от настоящето. Творчеството на Марсел Пруст е размисъл за нас и времето.

Дали "изгубеното време" не е тъкмо настоящето ни? Определено за него по-голяма стойност има миналото. В миналото е целият наш "товар" - с хубавото и лошото, на което ни е научило. Времето, според Марсел Пруст, няма свое лице, нито като настояще, нито като бъдеще - неговият ясен образ е единствено в миналото. Самият той дава следния ключ към философията на творчеството си:

"За мен доброволната памет, която е най-вече памет на интелекта и на очите, ни дава от миналото само лица без истина; но един мирис, един вкус, преоткрити в напълно различни обстоятелства, събуждат в нас, въпреки нас, миналото, ние чувстваме колко това минало е било различно от онова, което сме вярвали, че ни напомня, и което нашата доброволна памет е украсила, подобно на лошите художници с цветове без истина."

Седемте тома на романа "По следите на изгубеното време" (фр. À la recherche du temps perdu) е публикуван между 1913 и 1927 година. Последните три тома излизат след смъртта на писателя.

Портрет на Марсел Пруст / Снимка: Getty Images

ПО СЛЕДИТЕ НА ИЗГУБЕНОТО ВРЕМЕ

Том VI. БЕГЪЛКА (Откъс)

"Г-ца Албертин е заминала!" Колко по-дълбоко прониква мъката в психологията, отколкото самата психология! Само миг преди това, в процеса на самоанализ, аз бях вярвал, че тази раздяла, без възможност да се видим отново, е точно това, което искам, и, сравнявайки посредствеността на насладите, които Албертин ми доставяше, с богатството от желания, които тя ми пречеше да осъществя, аз чувствах, че съм по-дълбок, бях заключил, че вече не искам да я виждам, че вече не я обичам. Но сега тези думи: "Г-ца Албертин е заминала" - произведоха в сърцето ми такава мъка, за която чувствах, че не мога да понеса нито миг повече. И така, това, за което вярвах, че представлява нищо за мен, беше целият ми живот. Колко малко човек познава себе си!

Моята мъка отведнъж бе стигнала връхната си точка. Внимателен към себе си, така както майка ми беше към моята умираща баба, аз си казах с истинско желание, че човек трябва да облекчи страданието на този, когото обича: "Бъди търпелив за един миг, ние ще открием нещо, което да премахне болката, не се измъчвай, ние няма да ти позволим да страдаш така". Моят инстинкт за самосъхранение търсеше лек за моята открита рана в този тип идеи: "Нито едно от тези неща няма каквото и да е значение, защото аз веднага ще я доведа обратно. Ще трябва да помисля как, но във всеки случай тя ще бъде тук още тази вечер. Следователно е безполезно да се самоизмъчвам". "Нито едно от тези неща няма каквото и да е значение" - аз не се задоволих просто да си дам това уверение, но се опитах да изразя същото пред Франсоаз, като не й позволих да види страданието ми, защото, дори в момента, в който го чувствах толкова остро, моята любов не беше забравила колко е важно тя да изглежда като щастлива любов, като взаимна любов, специално в очите на Франсоаз, която не харесваше Албертин и винаги се бе съмнявала в нейната честност."

Мисли на Марсел Пруст:

"Любовта е място и време, което се измерва от сърцето."

"Щастието е ползотворно за тялото, но мъката е това, което развива силата на ума."

"Жената, обичана от някого, рядко задоволява всичките му нужди. Затова той я заменя с друга, която не обича."

"Щастието не служи за нищо друго, освен за да прави нещастието възможно."

"Никога не трябва да се страхуваме да отидем прекалено далеч, защото истината лежи отвъд."

"Връзките, които ни обединяват с друг човек, съществуват само в нашия ум."

"Излъганият мъж навсякъде вижда излъгани мъже."

"Истинският рай е изгубеният рай."

"Както много интелигенти, той не можеше да говори просто за простите неща."

"Не сме особено взискателни и справедливи към това, което не ни вълнува."

"Нека оставим красивите жени на хората без въображение."

"Няма нищо по-нежно от кореспонденцията между приятели, които не желаят повече да се срещат."

"Ревността често не е нищо друго, освен неспокоен стремеж към тирания, пренесен в сферата на любовта."

"Силната мисъл предава частица от своята сила на противника."

Еми МАРИЯНСКА