Въведете дума или фраза за търсене и натиснете Enter

Йожен Йонеско: Нашият живот е като моя театър - абсурден, смешен, нищожен и нещастен

БАЩИТЕ НА ТЕАТЪРА НА АБСУРДА

Йожен Йонеско: Нашият живот е като моя театър - абсурден, смешен, нищожен и нещастен

26 години без Шекспир на абсурда, наричан още "трагичен клоун"

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Йожен Йонеско е румънско-френски драматург и писател, един от най-известните представители на "театъра на абсурда", заедно със Самюъл Бекет.

Роден е на 26 ноември 1909 година в Слатина в семейството на румънец и протестантка от френско-румънски произход. Автор е на прочути пиеси, играни по цял свят, в това число и България: "Плешивата певица" (първата му театрална творба, написана през 1948 г.), "Носорози", "Столовете", "Картината", "Двама в делириум" и други. Член на Френската академия (1970) г.

Отива си на 28 март 1994 година.

Йонеско е наричан "трагичен клоун", "Шекспир на абсурда", "изобретател на метафизическия фарс". Той започва като млад драматург на малък театър от Левия бряг, до високо ценен член на Académie Française.

Четиридесет и пет години той е женен за Родика, неговата румънска съпруга. Те живеят в тавански апартамент на булевард Монпарнас, сред колекция от книги и картини от някои от най-старите колеги и приятели на Йонеско, като Хемингуей, Пикасо, Сартр и Хенри Милър.

Embed from Getty Images

Ето какво разказва за себе си Йожен Йонеско в интервю през 1984 година за Paris Review пред Саша Гупи: "Роден съм близо до Букурещ, но родителите ми се преселили във Франция една година по-късно. Върнахме се в Румъния когато бях на тринадесет години, и светът ми се разпиля на парчета. Мразех Букурещ, неговото общество и неговите нрави - неговия антисемитизъм например. Не съм евреин, но произнасях "р"-то си като французите и често ме вземаха за евреин, заради което бях безмилостно тормозен. С всички сили се опитвах да променя "р"- то си, за да зазвуча като бургундец! Беше по времето на възхода на нацизма и всички ставаха про-нацисти - писатели, учители, биолози, историци... Всички четяха Основанията на двадесети век от Чембърлейн и книгите на десни мислители като Шарл Мора и Леон Доде. Беше цяло бедствие! Тия хора ненавиждаха Франция и Англия, защото те били юдифицирани и расово нечисти. Навръх всичко, баща ми се ожени повторно и семейството на новата му съпруга беше много дясно. Спомням си, един ден имаше военен парад.

Начело на гвардейците пред двореца маршируваше млад лейтенант. Все още го виждам пред очите си, как носи знамето. Стоях точно до един селянин с голям калпак, който гледаше парада с широко отворени очи. Внезапно лейтенантът напусна редиците, хукна към нас и зашлеви селянина с думите "Свали си шапката когато гледаш знамето!" Бях ужасен. По онова време мислите ми още не бяха организирани и последователни, но притежавах чувства, един вид зараждащ се хуманизъм, и намирах подобни неща недопустими. Най-лошото от всичко за един подрастващ младеж беше усещането, че си различен от всички.

Възможно ли беше аз да имам право, а цялата страна да греши? Може би е имало такива хора и във Франция - по времето на аферата Драйфус, когато Пол Дерулед, вождът на анти-драйфусистите, е писал "Напред, войнико!" - но аз никога не бях чувал за тях. Франция, която познавах, беше раят от детството ми. Бях го изгубил и нищо не беше в състояние да ме утеши. Така че възнамерявах да се върна обратно при първа възможност. Но първо трябваше да мина през училището и университета, а след това да получа стипендия."

В същото интервю той разкрива, че винаги е знаел, че ще стане писател: "Когато бях на девет години, учителят ни помоли да напишем съчинение за някакъв селски празник. Прочете моето пред класа. Това ме окуражи и продължих. Даже исках да напиша мемоарите си на десетгодишна възраст, На дванадесет прописах поезия, най-вече за приятелството - Ода за приятелството. А после съучениците ми искаха да направят филм и едно от момчетата предложи аз да напиша сценария. Беше история за едни деца, които канят други деца на гости, а накрая изхвърлят всички мебели, плюс родителите, през прозореца. После написах една патриотична пиеса, Pro Patria. Виждате ли как съм се стремял към величавите заглавия!"

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

А как описва стилистиката си, начина си на писане: "Спомняте ли си монолога от В очакване на Годо и онзи от Плешивата певица? Бекет разрушава езика с мълчание. Аз го правя с прекалено много говорене, с герои, които говорят едни през други, и чрез измислянето на нови думи...

... Никой от нас не би могъл да пише по същия начин без сюрреализма и дадаизма. Освобождавайки езика, тези движения прокараха пътя за нас. Но творчеството на Бекет, особено прозата му, е повлияно преди всичко от Джойс и хората от Ирландския кръг. Докато моят собствен театър се роди в Букурещ. Имахме един учител по френски, който веднъж ни прочете стихотворение от Тристан Цара, започващо с думите "Sur une ride du soleil", за да ни покаже колко смехотворно е всичко това и какви боклуци пишат съвременните френски поети. Но то имаше точно противоположен ефект. Аз бях запленен и незабавно отидох да си купя книгата. А след това прочетох работите и на другите сюрреалисти - Андре Бретон, Робер Десно... Обичах черния хумор. Срещнах Цара в самия край на живота му. Той, който цял живот беше отказвал да говори румънски, внезапно ме заговори на този език, припомняйки си детството, младостта и любовите си. Но, виждате ли, най-непреклонните врагове на културата - Рембо, Лотреамон, дадаизмът, сюрреализмът - всички те в края на краищата биват асимилирани и абсорбирани от нея. Всички те са искали да разрушат културата, или поне организираната култура, а сега са част от нейното наследство..."

Разказва още за това как е успял да се установи в Париж на 26-годишна възраст и да остане до края на живота си: "Имах степен по френска литература и френското правителство ми даде стипендия да дойда и да правя докторат. Междувременно бях се оженил и работех като учител. Жена ми, Родика, беше един от малкото хора, които мислеха по същия начин като мен. Може би това е така, защото тя идва от една част от Румъния, която е много азиатска - хората там са дребни и имат полегати очи. Сега пък ставам расист! Както и да е, щях да пиша дисертация на тема "Смъртта и грехът във френската поезия"..."

Изповяда и как работи: "Работя сутрин. Седя удобно в едно кресло, срещу секретарката си. За щастие, макар и да е много интелигентна, тя не разбира нищо от литература и не може да преценява дали това, което пиша, е добро или не струва нищо. Говоря бавно, както говоря сега с вас, и тя записва. Оставям буквите и символите да се появяват от мен, все едно, че сънувам. Винаги използвам онова, което е останало от сънищата ми от предната вечер. Сънищата са реалността в нейната най-дълбинна форма, и онова, което човек си припомня, е истина, защото припомнянето, по самата си природа, не може да бъде лъжа.

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Писателите, които се опитват да докажат нещо, са ми неприятни, защото няма нищо за доказване, всичко е само за фантазиране. Така че оставям думите и образите да се появяват отвътре. Ако човек прави това, то в процеса той може и да успее да докаже нещо. Що се отнася до диктуването на секретарка, в продължение на двадесет и пет години писах на ръка. Но сега това е невъзможно; ръцете ми треперят и съм прекалено нервен. Толкова съм нервен, че незабавно убивам героите си. Когато диктувам им давам шанс да живеят и растат."

Признава, че "Столовете" дълго е била любимата му сред неговите пиеси: "Доскоро това бяха Столовете, защото старецът си припомня някаква сцена от детството, но много бегло, като светлината на угасваща свещ, и си припомня градина, чиято врата е заключена. За мен това е раят - изгубеният рай. Тази сцена е далеч по-важна за мен от края, който е по-ефектен," разкрива Йонеско в интервюто.

А какво е според него предназначението на литературата? Ето какво отговаря писателят: "Да развлича хората. Но това не е важно. Виж, да въвежда хората в един различен свят, да се среща с чудото на съществуването, това е важно. Когато пиша "Влакът пристига на гарата", това е нещо банално. Но в същото време и сензационно, защото е измислено. Литературата може и да помогне на хората.

Двама от преводачите ми, един румънец и един германец, умираха от рак докато превеждаха Кралят излиза. И ми казваха, че знаят, че ще умрат, и че пиесата им помага. За съжаление, тя не помага на мен, защото не мога да се примиря с мисълта за смъртта, за човешката смъртност. Виждате ли, малко си противореча сам, когато казвам, че литературата може да бъде важна. Хората, които не четат, са говеда. По-добре е да се пише, отколкото да се води война, нали?"

Embed from Getty Images

А би ли спрял да пише? - "Творчеството ми е по същество диалог със смъртта, един начин да я запитам: "Защо? Защо?"

Така че само смъртта може да ме накара да млъкна. Само смъртта може да ми затвори устата."

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Ето какво пише писателят - дисидент Георги Марков за Йонеско в есе, прочетено по "Дойче веле" през 70-те години на ХХ век: "Онова, което дълбоко ме е привличало у Йонеско, е настойчивостта му да казва нещата такива, каквито той смята, че са, и каквито според мен не са много далеч от истината. И, разбира се, с езика на един театър, където конците, които дърпат куклите, не само не са прикрити, но са очевидно удебелени, така че всеки да следи процеса на дърпането и на играта."

И продължава: "Предполагам, че първото приближаване към знаменитостите, които въображението ни е рисувало с твърде привлекателни бои, крие голямата опасност от разочарование. Отблизо почти винаги излиза, че знаменитостта е малко нещо кривогледа, че гласът й е неприятно съскащ, че изразът й не е от най-интелигентните — и особено когато знаменитостта загатне, че вярва в собствената си знаменитост... тогава ние си прибираме ореола обратно, защото имаме чувството, че са ни излъгали. Може би затова е толкова трудно за знаменитостите да се явяват пред публика. Явяване, от което те трудно могат да спечелят. Разбира се, главната вина за това разочарование си е преди всичко наша. Кой ни е карал да си въобразяваме произволни неща, а след това да искаме от горката знаменитост да храни нашите представи?

Трябва да си призная обаче, че въпреки неособеното ми уважение към срещи със звезди и съзвездия от дълги години имах желанието да видя отблизо Йонеско - френския румънец или румънския французин, най-шумния и колоритния от бащите на антитеатъра, оня, когото традиционалистите все още смятат за литературен шмекер, а френската академия му даде креслото на безсмъртието, човека и писателя, за когото сякаш няма нищо сериозно на този свят, или по-точно — единственото сериозно нещо е несериозното.

Затова преди известно време с голямо удоволствие се запътих за Оксфорд, за да присъствувам на една предварителна или показна прожекция на първия филм на Йожен Йонеско, наречен "Вазата", който щеше да се покаже пред академична публика. Във влака аз си припомнях шока, който господин Йонеско предизвика миналата година с последната си пиеса "Макбет", една грандиозна пародия на Шекспировия оригинал и на класическите интерпретации. В Париж тази пиеса беше една огромна гавра с Френския национален театър, а в Лондон — още по-голяма гавра с евангелието на английската драма. Тогава Йонеско написа в програмата към представлението, че "всички диктатори стават параноици" и че "светът ще се умири само когато престане да бъде управляван от държавата".

Сцена от постановката на пиесата на Йонеско "Плешивата певица", Клас в НАТФИЗ на проф. Снежина Танковска (Снимка: НАТФИЗ)

Човешките същества са егоисти, общественият живот е една опасна измама и ние можем само да се смеем на неговата абсурдност. Има нещо безкрайно силно и вярно в това, че от нормална човешка гледна точка "Макбет" е един абсурд, както Сталин е един абсурд, както не един и два съвременни диктаторски режима са също абсурдни, и се изисква дълбока неинтелигентност, за да се смятат за нещо повече от патологична абсурдност."

Накрая Георги Марков заключава: "Трябва да кажа, че рядко съм слушал по-приятен събеседник от Йонеско, може би защото лицето му и гласът му казваха повече от думите, имах чувството, че той съзнава, че е старецът, боядисан в бяло, легнал в реката, за да представи символично съзнаването на смъртта - и нищо повече, че зад всичко стои тъжната ирония на това мистериозно съзнаване. И докато го слушах, си припомнях цялата му теория за театъра, за абсурда, за смеха.

А Йонеско казва: "Хуморът е единствената възможност, която ние притежаваме, за да се разграничим едни от други".

Embed from Getty Images

Цитати от Йожен Йонеско

"Свръхчовек - човек, който изпълнява своя дълг."

"Хората с университетско образование - това са хора с абстрактно мислене, които не знаят нищо за реалния живот."

"Страхът е ирационален. Разумът трябва да го преодолее."

"И най-големият студ не може да устои на сърдечната топлота."

"Не знам нищо, затова искам да знам всичко."

"Абсолютна истина не съществува. Законът е прав, а не ти или аз."

"Обективни условия не съществуват."

"Злото, злото! Празна дума! Кой може да знае къде е злото, а къде е доброто? Един харесва едно, друг друго."

"Идеологиите ни разделят. Мечтите и страданията ни обединяват."

"Имам лош характер и затова не понасям хората с лош характер."

Сцена от постановката на пиесата на Йонеско "Плешивата певица", Клас в НАТФИЗ на проф. Снежина Танковска (Снимка: НАТФИЗ)

"Нашият живот е като моя театър - абсурден, смешен, нищожен и нещастен."

"Само думите имат значение; всичко останало е празни приказки."

"Мисля, че театър на абсурда не съществува. Абсурден е нашият свят."

"Моите книги, моите пиеси са израз на носталгия - опит да се намери съкровище на дъното на океана. Или, ако искате, означава свобода, която търся и си въобразявам, че намирам."

Сцена от постановката на пиесата на Йонеско "Плешивата певица", Клас в НАТФИЗ на проф. Снежина Танковска (Снимка: НАТФИЗ)

"Казват, че всичко, което не е светлина, е страх и тъмнина. Пиша, за да намеря отново светлината и да я покажа на другите."

"Човек е воден от зли инстинкти, които са по-силни от моралните закони."

"Историята на живота ми е история на едно скитане."

"Ненавиждам и презирам успеха, но и не мога без него."

"Ако има Бог, защо се пишат книги. А ако го няма, защо се пишат книги?"

"Не отговорът просвещава, а въпросът."

Сцена от постановката на пиесата на Йонеско "Плешивата певица", Клас в НАТФИЗ на проф. Снежина Танковска (Снимка: НАТФИЗ)

"Посредствеността е по-опасна за критиката, отколкото за писателя."

"За мен театърът е най-често изповед."

"Комедията е по-трагична от трагедията. Трагедията има правила - човекът се бори срещу съдбата, човекът е победен от съдбата или от закона. В комедията обаче няма закони, тя е глупава, защото в нея няма и съдба. Да бъдеш победен от съдбата е един от пътищата да се придаде на живота смисъл. Но когато нямаш съдба изобщо...."

"Творчеството ми по същество е диалог със смъртта... Така че само смъртта може да накара да млъкна. Само смъртта може да ми затвори устата."

"Литературата е невроза. Ако няма невроза, няма да има и литература. Здравето не е нито поетично, нито литературно."

"Хората, които не четат, са говеда. По-добре е да се пише, отколкото да се води война, нали?"

Валерия КАЛЧЕВА

Още

Самюъл Бекет: Ти си на Земята. За това няма лек.

Самюъл Бекет: Ти си на Земята. За това няма лек.

Още

Показаха невиждани досега ръкописи на Франц Кафка

Показаха невиждани досега ръкописи на Франц Кафка

Още

Тео Ушев показа филм "скъп спомен" по разказ на Кафка

Тео Ушев показа филм "скъп спомен" по разказ на Кафка

Още

Съпругата на Джордж Оруел го насърчавала за извънбрачен секс

Съпругата на Джордж Оруел го насърчавала за извънбрачен секс

Коментирай 0

1/1

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

Сцена от постановката на пиесата на Йонеско "Плешивата певица", Клас в НАТФИЗ на проф. Снежина Танковска (Снимка: НАТФИЗ)

Сцена от постановката на пиесата на Йонеско "Плешивата певица", Клас в НАТФИЗ на проф. Снежина Танковска (Снимка: НАТФИЗ)

Сцена от постановката на пиесата на Йонеско "Плешивата певица", Клас в НАТФИЗ на проф. Снежина Танковска (Снимка: НАТФИЗ)

Сцена от постановката на пиесата на Йонеско "Плешивата певица", Клас в НАТФИЗ на проф. Снежина Танковска (Снимка: НАТФИЗ)

Сцена от постановката на пиесата на Йонеско "Плешивата певица", Клас в НАТФИЗ на проф. Снежина Танковска (Снимка: НАТФИЗ)

Сцена от постановката на пиесата на Йонеско "Плешивата певица", Клас в НАТФИЗ на проф. Снежина Танковска (Снимка: НАТФИЗ)

Сцена от постановката на пиесата на Йонеско "Плешивата певица", Клас в НАТФИЗ на проф. Снежина Танковска (Снимка: НАТФИЗ)

Сцена от постановката "Плешивата певица", НБУ (Снимка: НБУ)

Календар

Препоръчваме ви

Учителят на Белини и Росини бил кастрат

Джироламо Крешентини бил любимец на Наполеон и на младия Шопенхауер

Сър Дейвид Атънбъро - "съкровището на Великобритания", зове за спасяването на Земята

Новият му документален филм "Живот на нашата планета" можем да намерим в каталога на Netflix

Един от най-добрите майстори на образа на Дева Мария пада от скеле, докато зографисва олтар

Родоначалникът на испанския реализъм Бартоломе Мурильо оставя над 450 шедьовъра на живописта

Блогърът сензация Крис Захариев: Вярвам, че моята мисия е да разказвам неразказаните истории

"Вярвам, че разказвачите на истории в какъвто и да е формат, са архитектите на нашата култура", допълва младият кинорежисьор номиниран за Награда Полет в изкуството "Стоян Камбарев"

Реймънд Чандлър, който знаеше да доставя удоволствие с думите

На 26 март се навършиха 60 години без големия писател

Кой е виртуозният Сион Найман, номиниран за Награда за изкуство "Стоян Камбарев" 2020?

Вдъхновяващ, вечно търсещ нови сцени, младият виолончелист е безспорният избор на членовете на Фондацията за музикант тази година