СПЕЦИАЛЕН ГОСТ
Документалистът Николай Василев: Имаме нужда от сакрална революция
"В моите филми се опитвам да търся и утвърждавам нещо повече от вяра, търся знание за духовното. Интересни са ми хора, които не са победени от баналното или от традициите, които са конфекция за улеснение на непробудените", споделя режисьорът
Автор: / 2990 Прочита 0 Коментара
Николай Василев с наградата за най-добър документален български филм за "Високо" на фестивала "Masters of art" 2020 г. (Снимка: Асен Величков)
Николай Василев завършва магистратура по кино и телевизионна режисура в НБУ през 2005 г. Той е режисьор и автор на редица документални филми и телевизионни продукции за БНТ. Дебютният му филм "Пътят на Мъдростта", 2004 г. е отличен с награда от фондация "Култура Аними" и е селектиран в редица световни фестивали.
Следват награди за филмите: "Исполин", 2006 г. - за специален културен принос на Община Банско на VII Международен фестивал на планинарския филм; "Бетон", 2008 г. - специалната награда "Джеймс Баучер" на Ирландското посолство; "Приказки", 2010 г. - "Jameson" за най-добър късометражен филм на София Филм Фест; "Диагноза", 2014 г. - специална награда на фестивала "Българската Европа", 2014 г.; "Добрият самарянин", 2015 г. - грамота от "Златен ритон", голямата награда на фестивала "Българската Европа"; "Пътят към Тива" - за най-добър документален български филм на фестивала "Masters of art". Горчивата чаша на "Любовта е лудост" 2019 г. за филма "Формулата на Тео".
През 2020 г. отново получава наградата за най-добър документален български филм на фестивала "Masters of art" - "Високо".
Николай Василев и учителят Теодосий Теодосиев (Снимка: Личен архив)
- Г-н Василев, след "чудатия" учител Теодосий Теодосиев вие се насочихте към друг съгражданин - фотографа Александър Иванов, не по-малко необичаен. С него по-лесно ли беше да се работи, отколкото с физика Теодосий Теодосиев?
- И двамата са трудни, защото обитават високото. Познавам ги, още когато съм бил ученик в Казанлък. Те са изразени индивидуалности, които събуждаха в мен любопитство. Сашо е едно от изключенията на града и ми е бил интересен и заради осанката му, но също така и защото съм виждал негови работи още тогава.
Той все пак беше и мисля, че си остава първият и единствен смел фотограф, който снима от въздуха с мото-делтапланер, което никак не е безопасно... От неговите работи видяхме за първи път как може да изглежда светът отгоре.
- Кога взехте решение да правите филм за него?
- Най-силните му неща видях събрани на едно място, като дойдох в София - това беше на изложбата "България на 360 градуса", която беше на моста на влюбените до НДК преди двайсетина години. Останах безмълвен от гледките, хванати от обектива. Тогава аз още не бях летял със самолет и тези картини бяха очарователни, цветните платна много ми напомниха на рисуването на Иван Милев, рисувал е с такава перспектива все едно я е виждал отгоре. Оттогава Сашо ми стои във файла на чакащите да ги снимам.
Много по-късно той направи още стотици кадри от въздуха, появи се "България от птичи поглед", като с това моето желание да го снимам, нарастваше. Така се стигна до момента, в който предложих идеята на Антоанета Бачурово, която бързо видя че има много добър герой и история и ни даде възможност да снимаме за поредицата "Умно село".
Фотографът Александър Иванов (Снимка: Личен архив)
- Има ли родолюбива жилка да популяризирате съгражданите си?
- Мотивът не е бил "родово-общинен". Това е бил част от моя познат свят, който искам да интерпретирам и да разкажа за него на повече хора.
- Някои от твоите герои са много трудни за снимане.
- Трудни са за работа, първо защото те не харесват показността. Минавам винаги дълъг път на убеждаване. Всеки си свещенодейства по своя си начин и не иска да му влизат в творческото пространство. Явно нашата работа не изглежда много сериозна, защото ни се налага доста енергия да инвестираме в доверие преди и по време на снимките. Започват чак към края на снимките да ни разбират и да ни сътрудничат.
Моите герои са все някакви летящи хора, та като се захванем да работим с тях, трябва да си изсипем всичките камъни от джобовете, за да ги следваме. Това, с което са ми интересни е, че те успяват по свой си начин да се противопоставят на гравитацията, ако не в буквалния смисъл, то в психическия. Те са хора, успяващи да преодолеят ежедневното заземяване.
- Фотографът не е просто наблюдател, има и гражданска позиция.
- Сашо се интересува от замърсяването на околната среда, от изсичането на горите. Фото-картините му са и с такива послания:
"Човек може да е малък, но неговите поразии могат да бъдат големи. Отгоре виждаш какви големи проблеми може да създаде човекът на планетата." Споделял е, че за него няма по-голяма болка от тази, когато прелита над изсечени гори.
- А някой вслушва ли се в неговите послания?
- Самото му изкуство е част от неговата стратегия да стига до повечето хора и да въздейства не само естетически, а и да променя съзнанието им в посока на отговорност към околната среда.
- Той има и апел хората да видят от делта планер колко е красива земята отгоре. Вие изкушавали ли сте се да летите с делта планер?
- Аз засега предпочитам да летя със съзнанието си. Между другото, детска мечта ми е да летя, обаче не с технически средства, а с въображението си.
Много хора възприемат изкуството като екстра в живота и не си дават сметка, че то е много мощен начин за развитие на въображението, което пък от своя страна дава възможност да се сменят перспективите в живота.
Да не си само загледан в земята, а и да можеш да се рееш. Много се радвам, че в България има кино-фестивал за изкуство какъвто е "Masters of art", а още по-радостно за мен е че моите два филма печелили награда за най-добри са били оценявани от жури, което е било съставено от чуждени.
- Как изглежда родината ни от птичи поглед - красива или ощетена?
- Според това, което съм видял от посредник като Сашо, нещата отгоре изглеждат много по-красиви, защото се губи детайлът. Има едни мащаби, които са, както ние гледаме през микроскоп света на микроорганизмите. Той винаги отгоре е по-прекрасен, отколкото като си вътре в него.
Интересното е, че отгоре всичко изглежда много красиво, дори и места, които са по някакъв начин дори токсични, каквито са хвостохранилищата.
- Подвеждащо красиво?
- Красотата е магнетична енергия, а не само естетичност. Затова улавя сетивата. Но фразата, че "красотата ще спаси света" не е много вярна. Защото ако зад една красота не стои идея, тя е само опаковка, а знаем какво се случва с опаковките...
Затова силата на фотографиите на Александър е в това, че със себе си те носят послания, а не са просто красиви картинки.
Николай Василев (вляво) заедно с оператора Борислав Георгиев (Снимка: Личен архив)
- Може би затова Господ не се намесва, защото изглеждаме много красиви отгоре. Според Вас необходим ли е баланс на доброто и злото в живота?
- Мисля, че неправилно търсим Господ отвън. Той е във всеки от нас и му говори според възможността ни да го слушаме и понасяме. Аз балансирам в живота си като изповядвам философията, "че няма зло, а има нееволюирало добро". И нямам никакъв проблем със "злото" да го възприемам като нещо, което има потенциал да еволюира, без да го заклеймявам. Давам му моите енергии да се развие и търся обяснение защо в даден момент е с лоша проява.
Иначе човек може да изпадне само в отрицания, без да знае каква е същността на един феномен, наречен "зло". Гледам да не се впечатлявам нито от доброто, нито от злото, търся ги по-скоро като проява на Духа и двете неща. До Бог се стига с единство и прозрението е пътят към него. В този смисъл имаме да еволюираме доста в концепциите си за преценка.
- Така се губи критерият за добро и зло.
- Гледам и на двете като необходими за изграждането ни. Не възприемам злото като същност. Мисля, че злосторничеството е етап от еволюцията на човека и колкото сме по-близко до животинските модели на поведение, свързани със страха и инстинктите, толкова повече може да видим проява на "зло".
Когато събуждаме вътрешния човек, онзи, който го пишат с голямо "Ч", толкова повече се освобождаваме от полярностите в живота и виждаме, че те имат един източник, който моделира света в неговите еволюционни стъпала. Страданието може да роди будност, която е по-ценна от всичко останало.
- Тук някъде ли стои кредото на Ваклуш Толев, че всеки "човек е бог в развитие"? Вашия първи филм "Пътят на Мъдростта" имаше също голям успех, заради нестандартния си герой.
- Много съм повлиян в мирогледно отношение от този духовен вулкан - Ваклуш Толев. Изцяло възприемам "човека" като етап от развитието ни. Между другото и Ницше го подсказва - че между животното и свръхчовека има един мост, който е наречен човек. Аз мисля, че колкото по-бързо извървим този преход на човешкото в нас, толкова по-бързо ще създадем друга динамика на планетата. Някак с насмешка гледам на призива "да бъдем по-човечни".
Идеята на бъдещето е да бъдем по-божествени, защото там ще отпаднат несъвършенствата, които имаме в човешкия си период. Тогава ще порасне отговорността ни един към друг, а и към самата планета. Сега гледаме все още да оцеляваме и да завоюваме територии, което е свързано с инстинктите ни, които не сме рафинирали още от животинското в нас. Тогава, когато започнем да овладяваме, а не да завладяваме вътрешните си територии, ще видим, че сме безкрайни като Създателя си.
С Ваклуш Толев (Снимка: Личен архив)
- Вашите филми утвърждават вярата в духовното като вид избавление, но в същото време са и деликатен урок по реалност.
- То даже не е вяра, защото напоследък съм се нагледал как вярата може да те подведе да вярваш в глупости, ако не си зрял в будността си. Вярата е още детинският период на човек, който няма още съприкосновение с духовните реалности, а му се налага да се уповава на нещо, което са му посочили, че трябва да вярва в него.
В моите филми се опитвам да търся и утвърждавам нещо повече от вяра, търся знание за духовното. Интересни са ми хора, които не са победени от баналното или от традициите, които са конфекция за улеснение на непробудените.
- Наложената изолация как се отразява на хората според Вас?
- Гледам да съм благодарен на тази ситуация, защото ние трябва да намерим други пътища, и то вътре в нас. Тази изолация за много хора е проблем, защото те не са свикнали да остават насаме, да гледат вътре в себе си. Тя е като практика за самовглъбяване, за самоусъвършенстване, да се научим да бъдем самодостатъчни. Това е да можеш да трансформираш страданието в развитие. Да не станем само отрицатели, които не знаят какъв е смисълът на това, а да видим потенциала в него.
При повечето хора това мина през страха. И медиите го прокарват през него, а не, че трябва да търсим нови посоки, да развиваме ново съзнание за един нов човек. Според мен това е планетарна съдба, тоест ние имаме нужда от промяна и тази промяна няма да стане с благоденствие.
Това е криза, която трябва да обгърне човека, за да може той да метаморфозира към следващото си стъпало. В момента виждаме как действат механизмите на еволюцията.
Учителят Теодоси Теодосиев обича да повтаря, че е смъртно опасно да си прост, това сега си личи повече от всякога, а Ваклуш Толев - че планетата няма нужда от социални революции, а от сакрална революция. Такава, каквато всеки да я направи сам вътре в себе си, в собствената си фабрика на душата да се претвори в по-добрата си версия.
Днешната ситуация може да се тълкува, като един от тези моменти, в който трябва да упражняваме малки дори победи над страха и да отворим темата за смъртта, като преход в духовния свят, а не само като беда и наказание.
Бъдещето ще настъпи когато започнем да осъзнаваме Живота като непреривен.
Интервю на Мария Митева
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}