ДУХОВНИ ЛИЧНОСТИ
6 години от смъртта на Ваклуш Толев: Човекът не е даденост, а достижимост
Режисьорът Николай Василев, с прожекция на филм за Учителя в Пловдив
Редактор : / 3985 Прочита 2 Коментара
Ваклуш Толев / Снимка: Личен архив на Николай Василев
На 27-и ноември 2013 г. от този свят си отиде една знаменита личност - Учителят на Мъдростта Ваклуш - Ваклуш Толев. По този повод на 30-и ноември от 13:30 часа в залата на "Държавен куклен театър" Пловдив ще бъде показан документалния филм на режисьора Николай Василев "Пътят на Мъдростта",посветен на живота и идеите на Ваклуш Толев. Прожекцията е с Вход свободен. Поканени са всички приятели и ученици на Духовния Учител.
Ваклуш Толев е роден на 7 януари 1923 г. Учи право в Юридическия факултет на Софийския университет. Изключен е през 1946 г. по политически причини. Престоява дълги години по затвори и лагери. Там пише поезия, драми, философски есета. След затворническия период завършва богословие в Духовната академия в София. Работи в Пловдивската митрополия като библиотекар, където във взаимодействие с отдел "Култура" на Община Пловдив, създават първата иконна изложба.
През 1991 г. е поканен да чете лекции по История на религиите в Пловдивския и Софийския университети. Чете лекции и в други научни културни центрове на страната.
По идея на Ваклуш Толев е създадено сдружение "Общество Път на Мъдростта", което работи за разгръщане на духовния потенциал на нацията и изучава водещите принципи в духовно-културната еволюция на човечеството.
Ваклуш Толев е автор на списание "Нур", на трилогията "История и теория на религиите", на двутомника "Духовните дарове на България" и книгата "Седемте Лъча на еволюцията". Това са все четива, които пердставляват един нов поглед върху присъствието на духовното и мистично знание в личното, социално и историческо битие на човечеството. Ваклуш Толев дава идеята да се изгради Дом-светилище на 13 поименни безсмъртни българи в националната ни история. Негово е и предложението да се включи в "Хартата за правата на човека" клауза за правата на душата, като се премахне прилагането на "анатема" в религиите и понятието "враг" в социално-гражданските отношения.
С любезното съдействие на режисьора на филма "Пътят на мъдростта" - Николай Василев, препечатваме един негов личен разговор с Ваклуш Толев, проведен по време на снимките на филма.
- Господин Толев, измори ли Ви времето, в което живеем?
- Аз винаги съм правил разлика между съществуване и живеене. Не може да бъдат равни. Защото в съществуването стои пулсът на вегетацията, а в живеенето - откровението на творческата сила, Подобието - диханието на Сътворителя. Шекспир в своя "Хамлет" поставя един въпрос: "To be, or not to be" - "Да бъдеш, или да не бъдеш". За мен проблемът е по-друг - Да бъдеш, а не да имаш!
Живеенето е именно съзнание да бъдеш.
- Вие сте автор на много трудове в областта на духовното познание. Откъде черпите вдъхновение за творчеството си?
- Това е въпрос на малко по-особена култура, която често наричат езотерична. Във всеки човек е вложена една висша духовна сила, на която са давани различни имена - "оренда" в прабългарската религия, "подобие" в християнството, "кундалини" в източните учения... Тази сила като вътрешен пулс извиква прираста не на ориентирането, а на познанието. Така че, когато тези енергии преливат, човек не може да каже, че умората на всекидневието е по-властна от благодатта.
- Животът Ви е минал през няколко исторически епохи, бихте ли им дали някакъв щрих?
- Когато съвременник характеризира епохата, в която е живял, много трудно ще му признаят безпристрастие. Така е, защото повечето от анализите са чрез това, което е било идеология. А идеологията винаги е посредственост. Но, ако трябва да характеризирам епохата, в която тъй или иначе съм пребивавал, трябва да кажа, че духовната бедност е преобладавала в това, което иска да прави революция.
А недораслякът - той не може да черпи слънце, за да отхрани плод.
Аз не отричам революцията по принцип, но човек трябва да направи вътрешна, сакрална революция. Този, който още не е събудил духовната си сила, той винаги ще дава знаменател, който ще лишава числителя от стойност. Това е малокласовото мислене и това е изпуснатата тайна на бъдещето, че чуждата вина не е наша невинност! Тогава нямаме нужда от прокламирано социално равенство.
Ние винаги в историята сме имали благодатната възможност да нямаме отрицател в лицето на плебея, тъй като сме нямали институция на робство. Докато в някои големи държави е имало благородници и роби. Робът не всякога е удовлетворявал потребите си за култура, но е удовлетворявал социалната си потреба за равенство. И една Френска революция прокламира свобода, братство, равенство - но уви! Свободата не е проблем на това да бъде дадена или извоювана, а е въпрос на лична поносимост.
А когато робът ви дава свобода, тя винаги е в измеренията на робското му мислене.
И затова съм казал в известни свои трудове и лекции, че Френската революция прави своите действия срещу аристокрацията, но при отработена буржоазия. Докато в Русия пролетариатът направи своите настъпления срещу аристокрацията, без да има буржоазия...
- Казвате "вътрешна революция", но като че ли хората очакват някой да ги спаси отвън...
- Това е плод на внушението, че Бог трябва да го търсиш вън от себе си. Когато дълбочината на човешкия ум не стига до този бог, който е в него, човек търси своето оправдание в легитимирания образ - държавника, духовника... Дали наистина монархът ще покани на трапезата си народа? За хората е голямо благоволение той да ги нахрани на масата, дори с илюзии. Затова имам една мисъл:
С трохи тълпата винаги се храни, стои неяден хлябът на Живота".
- Какво в съвремието ни определя пътя на социалността?
- Коя социалност? Тази от личности или колектив без личности, наречен общество? И кой път? На прехода, който се оказа улица?!
Идеята не е да създаваш само общество, а да изграждаш държава - както направи кхан Аспарух. Той свари тук много славянски общества и племена, но без държава. Идеята за държава предполага земя за територия. Сега благополучието е потреба, обаче не е формула за просперитет, още по-малко идея за континентална общност. Трябва да се разбере, че еволюцията няма за задача да създава благоденствие, а богове! Така че пътят на прехода ни не се определяше от идеи, а от оглозгани идеологии, които диференцираха обществото. Нужна е нова идея, учение за света, за социологията, за политиката, за културата - за да се направи епоха, къс от битието, а не поредното столетие.
- Какъв е, според вас, образът на държавника?
- Отговорността е измерението за истинския държавник. За личността отговорността е добродетел. За обществото (раси, касти, класи, партии и пр.) отговорността е затворница без право на амнистия. Защото интересът на групата капсулира. За държавата отговорността е огледало! Това е измерението за държавника. А не за политика, не за партийните вождове, "бащи на народи" (без "майки")! Това е държавата - за нея отговорността е огледало. Защото колективното съзнание е сбор от индивидуални съзнания, които имат различна валентност. Така се събират на едно място различни валентности.
Какво трябва тогава държавникът и държавата да направи? - Да стане огледало!
Но ако вие на този сбор от много валентности (това е числителят) му представите като знаменател една ограничена идеология, която го управлява?...
- Имаме ли пример от нашата история?
- Може би за нашата история Аспарух е най-живителният, най-подчертаният образ. Защото той е, който може да се каже, че дълбае кладенеца за исторически феномени, които стават историзъм. Това в него е най-белязаното, защото много други са се напътвали да овладяват земя и да правят държава. Аспарух е чудат - чудат е с това, че казва на баща си: "Аз ще си взема пръчка от снопа ти!" Това е историзмът, той носи бъдеще! А ние продължаваме да дъвчем като социология на възпитанието коленопреклонението - Кубрат рече: "Не разкъсвайте снопа...!" И никой не признава в историята ни, че ние правим държава против това, което казва Кубрат! Че този негов син, Аспарух, си взе пръчка въпреки волята на баща си, а те, които останаха там, в ХIII век вече не бяха българи като държава, или като племе. Но тук 13 века България я има!
- Какво е историята за един народ?
- За обикновеното битие тя е идеология на гробарите, защото скръбта по-лесно се утешава, отколкото да удовлетворите събудени радости. Иначе, историята е властово тронство на волята на цезаря. Другото е шега, че тя е учителка на народите. Къде е тогава националната съдба, и пр.? Народите са много по-умни, но историята като идеология ги задържа.
История се прави само от белязани личности, а народът ги съхранява с т.нар. памет - историческата памет има изградена трайност!
- Национална доблест - какво е това?
- Когато психологията на един народ има поведение на отговорност, говорим за национална доблест.
- Имаме ли като българи самосъзнанието откъде идваме и накъде отиваме?
- Идваме оттам, където не отиваме - и това е логично, защото загубихме самосъзнание. Изповядваме чужда идеология, а промяната я направихме с костюмирана демокрация.
- Оптимист ли е българинът днес?
- В душата му има наличен, но недостатъчно приложен оптимизъм. Затова мисля, че той по-скоро е измамен, отколкото излъган. Разликата е много голяма, на която толкоз години той не се научи - измамата е идеология, лъжата - стратегия!
- Как виждате човека в бъдещето?
- Историческата даденост свидетелства, че човекът се е променял - променил е косматата си дреха с фрак, променил е мисловния си процес от констатация и рефлекс за съхранение до творчество и себежертва! Променени са и нравствените таблици - от "око за око, зъб за зъб" до "обичай врага си". Следователно в бъдещето човекът ще трябва да се потърси в духовното си роднинство, защото всеки носи в себе си Диханието на Бога. Така че първото нещо, което виждам в бъдещия човек, това е идеята за свобода от Себе си. Това е формула, която е малко смущаваща, когато се чуе за първи път. Но ако не надмогнем Себе си, не можем да направим нищо ново. Защото човекът не е даденост, той е едно предшествие, той е едно саморазвитие, той е достижимост!
За мен човекът е една бъднина, той е бог в развитие.
/Бел. ред. Записът е направен по време на снимките на документалния филм "Път на Мъдростта", реж. Николай Василев/
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}