ГОЛЕМИТЕ ИМЕНА НА МОДЕРНИЗМА В ИЗОБРАЗИТЕЛНОТО ИЗКУСТВО
От бедност рисувал ветрила, а днес картините му струват милиони
120 години от смъртта на Камий Писаро
Автор : / 27708 Прочита 3 Коментара
Посетител на Художествената галерия на Нов Южен Уелс разглежда картини на Камий Писаро на 18 ноември 2005 г. в Сидни, Австралия / Снимка: Getty Images
В свят като нашия - изпълнен с грозни сцени от войни, лоши новини за климата и бъдещето на планетата, пейзажната живопис на майстори на изобразителното изкуство, автори на хармонични природни картини, ни действа като балсам за душата. А той е един от онези, които са виждали красотата в обикновените неща, и е съумял да я предаде така чувствено, че ние сякаш заживяваме сред героите на платната му, и ни се иска да се пренесем в тях.
Навършиха се 120 години от смъртта на един от основателите на импресионизма - френския живописец Камий Жакоб Писаро.
Писаро създава нов образен език в изкуството и проправя пътя на ново светоусещане - на субективното интерпретиране на реалността. За времето си той е новатор и има много последователи - художници от следващите поколения.
Роден е на 10 юли 1830 година на остров Свети Тома в Шарлот Амали, Датска Западна Индия (б.а. от 1917 г. - Американски Вирджински острови) - колония на Датската империя, от родители португалски сефарадски евреин и доминиканка. До тийнеджърските си години живеел на Карибите.
„Кораб, акостиращ в пристанището на Хавър“, 1903 г.
На 12-годишна възраст бил пратен да учи в лицея "Савари" (интернат) в Паси, близо до Париж. Неговият пръв учител - Огюст Савари, уважаван художник, подкрепя желанието му да рисува. След пет години Писаро се връща на острова, с променени възгледи за изкуството и за обществата - става последовател на анархизма.
Приятелството му с датския художник Фриц Мелби го отвежда във Венецуела. Някои биографи на художника твърдят, че е направил това тайно от баща си. Двамата с Мелби създават студио в Каракас и по онова време Писаро само за кратко се връща на остров Св. Тома, за да се види със семейството си. Баща му му е сърдит в продължение на три години - плановете за сина му са да го наследи в търговията, а не да става художник.
В Каракас Писаро рисува градския пейзаж, пазара, таверните, но също и селския живот. Красотата наоколо го завладява напълно. Баща му отново се опитва да го върне удома, но дори и на острова Писаро през повечето време не стоял в магазина, а бягал към пристанището, да рисува море и кораби.
През октомври 1855 година заминава за Париж на Световното изложение, където отблизо се запознава с платна на Йожен Дьолакроа, Камий Коро, Жан Огюст Доминик Енгър и др. В онзи период е страстен почитател на Коро и го нарича свой учител. Организира самостоятелен павилион извън изложението, който кръщава "Реализмът".
Писаро остава в Париж, защото там се установяват и родителите му. Заживява в техния дом. Влюбва се в прислужницата им Жюли Вали и двамата сключват брак. Младото семейство се сдобива с осем деца. Едно от тях умира при раждането, а една от дъщерите им не доживява 9. Децата на Писаро рисуват от малки. Самият той продължава да се усъвършенства. На 26 се записва за частни уроци в Ecole des Beaux-Arts.
През 1859 година се запознава със Сезан. Случва се и още едно знаменателно събитие - за пръв път негова картина била представена в официалния Салон на изкуствата. Става дума за "Пейзаж край Монморанси", която не произвежда особено впечатление за коментар от страна на експертите, но е сериозен пробив на Писаро в гилдията.
Само две години по-късно той вече има изграден авторитет на добър художник и се регистрира като копист в Лувъра. За сметка на това журито на Салона започва да отхвърля творбите му и той бива принуден да ги показва в Салона на отхвърлените. Някои смятат, че причината за това е, че Писаро се подписвал в каталозите от 1864 и 1865-а на Парижкия салон като ученик на Коро, но открито започва да се дистанцира от него. Това не било възприето като желание да изгради собствен стил, а като знак на неуважение, и в този смисъл било несправедливо към художника.
Отхвърлянето му от Салона трае кратко. През 1866 година той отново е допуснат - представя там две свои картини. Негови творби са приети и през следващите години, вкл. до 1870-а.
Между 1866 и 1868 г. рисува със Сезан в Понтоаз. "Ние бяхме неразделни!, споделя по-късно Писаро, обяснявайки сходството на творбите, създадени от двамата в онзи период. - Но едно е сигурно, уточнява той - всеки от нас има единственото, което е от значение: неговото чувство. Това е лесно да се види ...".
През 1870 година Камий Писаро започва да работи с Клод Моне и Реноар. В следващите години в дома му в Лувесиен кипи истинско творческо вдъхновение - там се събират колоси на изобразителното изкуство, като споменатите вече, плюс Сезан, Гоген и Ван Гог. Тук следва да уточним, че Писаро е един от най-ранните почитатели на Ван Гог.
Френско-пруската война принуждава Писаро да напусне дома си и да замине за Лондон, където се среща с Моне и Сисле и е представен на търговеца на картини Пол Дюран-Рюел. Той купува две от неговите "лондонски" маслени картини. Дюран-Рюел по-късно става най-важният търговец за импресионистите.
През юни 1871 година Писаро понася тежък удар - заварва дома си в Лувесиен напълно разбит. Пруски войници унищожили някои от творбите му от по-ранния период. Писаро не може да понесе това посегателство и се премества да живее в Понтоаз, където остава до 1882-ра. Междувременно си наема студио в Париж, което използва рядко.
През 1874 година участва в първата изложба на импресионистите в студиото на Надар. Това е знаменателно събитие, което отпразнувал заедно със Сезан. Пет години по-късно Писаро ще се сприятели и с Пол Гоген, който участва през 1879-а в изложбата на импресионистите.
И тук идва ред да кажем нещо необяснимо и до днес за много критици на изобразителното изкуство. Камий Писаро - този човек, който така дружелюбно твори с най-големите художници на своето време и приятелски си сътрудничи с тях, изведнъж изпада в криза.
Премества се да живее в Ерани и търси нова стилистика за творбите си. Съвсем навреме на хоризонта се появяват поантилистите Синяк и Сьора, и Писаро започва да експериментира с тяхната техника на "точките", с която създава удивителни пейзажи. Участва във всичките осем изложби на импресионистите, вкл. и в последната - през 1886-а.
През 90-те отново е обхванат от творчески съмнения и се връща към "чистия" импресионизъм. Променя се и характерът му - става раздразнителен, а в политическите си възгледи - още по-радикален анархист.
Междувременно успешно представя свои творби в Лондон. съдбата често го тласка от успех към непризнаване. На обща изложба с Антонио де ла Гандара в галерия "Дюран-Рюел" критиците буквално се правят, че не забелязват неговите 46 творби, изложени в галерията, и коментират само Де ла Гандара.
Камий Писаро е буквално смазан от неглижирането. Днес негови творби се продават за милиони долари, но по онова време не е било така. Писаро постоянно бил на ръба на немотията.
„Разговор край оградата“, 1881 г.
Художникът умира в Париж и е погребан в гробището на великите "Пер Лашез". Цели колекции от негови картини се съхраняват в Музея д"Орсе в Париж и музея Ашмолеан, Оксфорд.
Животът му се пресича с толкова велики личности, че звучи като епопея. Знаете ли, че един от интелектуалците, негов верен фен, е бил Емил Зола? Зола не пестял думи да хвали Писаро в статиите си.
Наистина, непълно незаслужено, Писаро е бил оставен да се препитава по най-трудния начин, за да храни семейството си. Стигнал дотам, че започнал да рисува ветрила и да аранжира магазини, за да припечели пари. Често обикалял с картина под мищница Париж, надявайки се някой да я купи. По тази причина често продавал картините си на безценица. Не по-различна е участта и на Клод Моне, но Писаро имал голямо семейство.
Един от спасителите, както вече казахме, бил търговецът-галерист Дюран-Рюел. Той бил един от малцината търговци, които подкрепяли тези безумно талантливи и несправедливо бедни художници, чиито творби днес се продават на баснословни цени. Клод Моне, например, след години на нищета става най-продаваният импресионист.
Камий Писаро се отърсва от финансовите си проблеми едва през последните години от живота си. До тогава семейството се издържало главно от съпругата му, която с малко стопанство осигурявала храната на трапезата.
"Играещи деца“, поантилистичен период, 1887 г.
В края на живота си Камий Писаро участва в редица импресионистични изложби в Париж, Ню Йорк, Брюксел, Дрезден, Питсбърг, Петербург и др.
Художникът умира на 12 ноември (според други сведения на 13 ноември) 1903 година в Париж. Отива си един от гигантите на импресионизма. Макар че художникът е по баща евреин, някои критици го наричат "еврейският" баща на модерното изкуство.
Малко любопитни факти: Ако помните балите със сено на Клод Моне, то да знаете, че Писаро ги рисува преди него. Дърветата и ябълките в творбите му пък несъмнено са впечатлили Пол Сезан. Поантилизмът на Писаро пък запалва за "точките" Ван Гог. Едгар Дега пък запалва Писаро по печатното изкуство.
Каква плеада от майстори на четката и красотата среща онова време!
Импресионистите, обаче, се разделят след аферата Драйфус. Разделя ги вълната от антисемитизъм във Франция. Писаро и Моне защитавали кап. Драйфус. Сещате се и за писмото на Зола в защита на капитана, а Дега, Сезан и Реноар били на обратната страна. По тази причина се стига дотам, че довчерашните приятели - Дега и Писаро се разминавали по улиците на Париж, без да се поздравят.
Не всички, разбира се, стигнали до такава крайност. Пол Сезан, например, макар и да бил на различно мнение за Аферата от Писаро, винаги казвал на висок глас, че го признава за свой "баща" в изкуството. Моне пък става настойник на един от синовете на Писаро след смъртта му.
Камий Писаро ни оставя десетки удивителни платна, сред които най-популярните безспорно са "Булевард Монмартър" - 1897, "Градина в Понтоаз"- 1877, "Разговор край оградата" - 1881 "Автопортрет" - 1903 и други. И днес тези картини будят истинско възхищение от своя автор, който сякаш е запечатал живота така, че да остане неподвластен на времето.
Еми МАРИЯНСКА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}