СВЕТОВНА ЛИТЕРАТУРА
Авторът на "Пилето" изгубва близките си в катастрофа
15 години от смъртта на Уилям Уортън
Автор : / 5596 Прочита 3 Коментара
Ракурс от илюстративен портрет на писателяИма хора, които не обичат да се наднича в личния им живот. Дали това е проява на самосъхранение, излишна скромност, или пък обратното, може да се дискутира.
Но когато един от тези хора е Уилям Уортън и си чел поне една от творбите му, като "Пилето", да речем, то не е необходимо да знаеш повече за него, освен онова което ти е дал с написаното вътре.
Уилям Уортън (1925 - 2008) в Ню Джърси на 20 август 1989 г. Снимка: Getty Images
William Wharton е псевдоним на американския писател Алберт Уилям Дю Ейме. Роден е на 7 ноември 1925 г. във Филаделфия, Пенсилвания, в семейството на ревностни католици и завършва обикновено училище през 1943-та. Военно време, в което като повечето американски момчета, е изпратен на фронта на Втората световна война.
Служи в инженерно поделение в Европа. При Ардените е ранен тежко в битка. След уволнението си от армията завършва Колифорнийския университет в Лос Анджелис и защитава докторат по психология. След дипломирането си работи като учител по рисуване.
Най-известната му творба е първият му роман - "Пилето", публикуван през 1978 година. Тогава е на 53. Славата, обаче, не идва със спечелването на литературната награда за дебютна книга в САЩ - National Book Award, а с филмирането на творбата. Режисьорът Алън Паркър екранизира "Пилето" и наема за главната роля актьора Никълъс Кейдж. Филмът се превръща в истински хит, който прославя и автора на романа.
Уилям Уортън (1925 - 2008) в Ню Джърси на 20 август 1989 г. Снимка: Getty Images
След световния успех на "Пилето" Уортън написва още осем романа, два от които също са филмирани - "Отбой в полунощ" и "Татко".
Мистерията около личността на Уортън в личен план е почти напълно запазена, въпреки известността му, до 1988 година, когато се случва един трагичен инцидент - единствената му дъщеря Кейт, съпругът й и двете им невръстни деца загиват при автомобилна катастрофа в Орегон.
Уортън е съкрушен. Внуците му - 2-годишният Даниел и 11-месечната Миа - невинни, още неживели, напускат този свят...
Цялото му същество е обсебено от трагедията - търси причините за катастрофата и написва серия от есета, които са отражение на смута в душата му.
Писателят се затваря още повече в себе си и въпреки потайностите около живота му, е установено, че известно време е живял на яхта, закотвена в поречието на Сена.
Умира преди 15 години, на 29 октомври 2008 година в Енсинитас, Калифорния. Съпругата му Розмари умира през същата година.
У нас романът на Уортън "Birdy" ("Пилето", 1978) е издаден за пръв път от издателство "Народна култура" през 1982-ра. Друга негова култова творба - романът "Художникът", е издаден през 2010 година. През годините са излизали на български език романите му "Татко", "Отбой в полунощ", "Гордост", "Илюзии", "Последна любов" и др.
Книгите на Уортън са преведени на повече от 20 езика и се радват на голям успех на всички книжни пазари по света. Уилям Уортън е автор и на много документални текстове.
Един критик казва за писателя: "Уортън е псевдоним на художник, който обича да пише". Всъщност, това може да се схване както иносказателно, така и буквално, защото Уортън е и добър художник. Вече споменахме, че дори е преподавал рисуване.
В "Татко" има един любопитен момент, който звучи автобиографично:
"Странно, но татко е убеден, че работя за правителството в някаква тайна разузнавателна служба. Той поддържа това странно убеждение в продължение на вече повече от десет години. Обикновено не го казва направо. Той очевидно не може да възприеме възрастен вече мъж да изкарва прехраната си, като рисува картини: това не влиза в неговите представи за разумно поведение.
С майка си в това отношение нямам проблеми: за нея аз съм старо хипи. Имам брада, живея в Париж и е много вероятно да съм наркоман. Моят живот за нея е пълен провал и тя изобщо не се интересува от мен. Но татко има нужда от някакво обяснение и си го намира. Ограниченият човек винаги подозира всичко необикновено, непознато, нетрадиционно, а една от основните му максими е щом нещо не е практично, значи то не е добро."
В творбите на Уортън обикновените хора намират не само разказвача, но и психолога на битието си. Понякога безпощаден, но правдив:
"Характерно за бедните е, че обикновено си раздават наляво и надясно много символични удари и още повече заплахи по адрес на босовете - обаче само в уютната сигурност на семейната среда; когато стане въпрос за фактическо противопоставяне на някой "бос", беднякът увяхва като напикано мушкато. Животът така ги е оскотил, така ги е натиснал и травматизирал, че те изпадат в луда паника при първия сигнал за битка. Страхът да не би да загубят и минимална сигурност, която са постигнали с адски мъки и за която се държат със зъби и нокти, ги вцепеняват напълно - лишава ги от каквато и да било инициативност и способност за действие..."
Животът на Уортън е обгърнат от мистерията на характера му и от сянката на трагедията, в която загиват близките му. Някои цитати от книгите му ни натъжават, други ни карат да се размислим върху психологията на съществуването, а трети ни окуражават да преодолеем ограниченията на ума си:
"Радвам се, че нямам такъв проблем: зависимостта от някого, който да определя дали съм добър или лош. Хората лесно се оставят някой да управлява живота им. И го запомни. Никой не може да освободи другия от клетката му, дори когато този друг е лъв. Важното за всички нас е да не гледаме в решетките, а през тях. Защото ако все в решетките гледаш, доникъде няма да стигнеш и на живота никога няма да се порадваш, никога. Разбираш ли?"
"Най-сигурният начин да загубиш е да се насилваш да победиш", казва писателят в романа си "Пилето". И той, въпреки че е бунтар по дух, се примирява пред тази проста философия на неизбежното.
Този мъдрец-отшелник днес препрочитаме отново и отново, за да открием какви пророчески мисли е изказал още през 80-те години на миналия век.
"Луди може би са онези, които виждат нещата ясно, но намират начин да се помирят с всичко. Измъкнах се от всичко, не само от войната. И сега съм пленник, но пленник на света. Вече не воювам. И всичко ми се струва без значение - едно вълшебно усещане. Не бива да слушаш. За да чуеш нещо, не бива да слушаш. За да видиш нещо, не бива да гледаш. За да схванеш нещо, не бива да мислиш. За да кажеш нещо, не бива да слушаш. Земята се върти и ние сме впримчени. Никой не знае повече от това, което се допуска да знае. Да нагласиш мачтата или да уловиш вятъра в платното, е нищо. Знание само, не умение. Птицата познава простора без знание. Всичко, което съдържа живот, расте нагоре, но не е свободно. Най-високите клони улавят въздуха и светлината, но само подхранват безкрайната тирания на земята. Растежът сам по себе си е безсмислен. Като го анализираш, всяко важно нещо става незначително - както животът изглежда нищо пред смъртта."
"Всичко е измислено предварително. Ще те завинтят където трябва, преди да се усетиш. Най-сигурният начин да загубиш е да се насилваш да победиш. Пол, възраст, раса, всички тия глупости разделят хората един от друг. Надпреварата е единственото, което ни свързва. Но случи ли се да победиш някого, после се чувстваш още по-самотен. Състезателните игри сме ги измислили, за да забравим, че сме забравили какво значи игра. Да играеш, то значи да вършиш нещо заради самото него." (Из романа "Пилето" на У. Уортън).
Може би на мнозина писателят изглежда като фаталист. Вероятно личната му трагедия нанася такъв нюанс на мисленето му, но ако трябва да сме обективни, Уилям Уортън е философ и безпощаден реалист - познавач на човешкото битие. Неговият ум вижда зад хоризонта на случващото се онази промисъл, която не ни е дадено да познаваме, защото сме обикновени човеци. И в този смисъл наистина ние полагаме безсмислени усилия да я надмогнем, дори и осъзнавайки, че това е невъзможно.
Е, Уортън разгадава тази тайна на съществуването и се опитва да ни отвори очите, така да се каже - че просто трябва да живеем, без да задаваме въпроси, за които знаем, че няма да получим отговор. Той е един от писателите, които ни карат да се замислим върху полезното действие на разума си; че не трябва да го хабим за несъществени неща.
Уилям Уортън липсва на света, защото точно хора като него можеха днес да ни обяснят, защо канарчетата пеят дори и в клетката си, и какво общо има мисленето при хората с пеенето на канарчетата.
Един критик много точно казва в предговора към преводно издание на Уортън: "Ние имаме нужда от художници на словото като него, за да разберем голямата философия на съществуването като "картинка в детска книжка". Той го умееше, защото беше препатила душа, която искаше да предаде опита си на другите! Неговата радост бе отнета, но той знаеше как да накара другите да се научат да ценят живота!"
Еми МАРИЯНСКА