Португалия. Детство. Игри. Лято. Океан. Семейство. Съзряване. "Урокът на лунатика" е завладяващ роман, написан на образен, метафоричен език.

За тази силно въздействаща творба, издържана в жанра автофикция, португалският писател Фредерико Педрейра е удостоен с Европейска награда за литература през 2021 година. Португалският писател Фредерико Педрейра представи книгата си лично в София. 

"Урокът на лунатика" майсторски преплита художествена измислица и лични спомени. Авторът се завръща към годините на ранното си детство и на обучението си във Великобритания.

Авторитетен писател, журналист и преводач, Фредерико Педрейра (р. 1983 г.) завършва висшето си образование в сферата на хуманитаристиката в Португалия и Великобритания и защитава докторска дисертация по теория на литературата в Лисабонския университет. Автор е на десетина книги и е носител на португалските литературни награди "Вашко Граса Моура" и "Еса де Кейрош". През 2021 г. излиза романът му "Урокът на лунатика".

Източник: Издателство "Колибри"

Още

"Урокът на лунатика" от Фредерико Педрейра (откъс)

- Срещнахте се с българската публика и представихте романа, но кажете, как гледате на живота на книгата в различните държави, в които тя вижда бял свят?
- Много е интересно, тъй като в един момент аз разказвам за живота си като дете и тийнейджър, а изведнъж животът ми е на показ и се чете в България и в целия свят.

- И вероятно много хора биха срещнали личната си история във вашата. Не с географията, но най-вече с отношенията в семейството, детството, те биха провидяли своето собствено.
- Точно това е разковничето, тъй като не са определени предмети или географски места, а именно механизма на отношенията с хората около нас и с най-близките ни.

Смятам, че точно тези отношения - родители, баби и дядовци са глобални и всеобщо валидни. Тук в началото на книгата ми има един цитат от любимия мой режисьор Джон Касаветис, който казва, че е много трудно да се пише за живота като автобиография и че отношенията между хората са много сложни.

Аз по-скоро не пиша автобиография, а се опитвам да върна назад и да предам спомените си по някакъв начин, който да достигне до хората. Според мен читателя се интересува най-вече от сложността на отношенията между хората.

Юлия Владимирова и Фредерико Педрейра (Снимка: Гергана Гълъбова)

Купи книгата- Това сякаш е една от основните цели на литературата, да разберем повече за себе си, в същото време в нас да се зароди чувството на емпатия.
- Всъщност емпатията е много важна дума за мен, защото именно чрез писането си аз успявам да изразя емпатията си към останалия свят, към човешките същества, към близките си.

Аз съм срамежлив и ми е трудно да общувам с хората. Затова писането е начин да мога да изразя емпатията си към околните.

- Връщам ви отново на цитата, които ползвате от Джон Касаветис, че е много трудно да се пише автобиография. Струва ми се почти невъзможно човек да реди пъзела на собствената си памет. Връщайки се в детството си е много трудно да осъзнаем кое е реално и кое. На вас кое ви беше най-трудно?
- За мен най-трудното е да преценя това кое е важното и кое си струва да бъде разказано.

Дали глобалната история на моето семейство или моите лични гледни точки за усещане на света.

В Португалия има много автори, които плащат на дадено издателство, за да издадат своята автобиография, но накрая просто я подаряват на своите близки и роднини.

Аз не пиша толкова за историята на семейството си, а за нещата, които са ме променили в живота ми и са ме маркирали. Ако трябва да напиша отново историята си, в моята памет ще изникнат съвсем различни неща.

- След като написахте романа, имаше ли за вас някакъв психологически момент, терапевтичен ефект от това, че всичко това е излязло от вас и се помества в тези страници?
- Както казах, в края на тази книга, очаквах да има урок. Урок за нашия живот. И възможността да ревизираме живота си, връщайки се към детството. Връщайки моите детски спомени, аз осъзнах, че всъщност няма никакъв урок.

Миналото си е минало и това са моите малки демони.

Още

"В дните живеем" от Хрѝстос Китреотис (откъс)

Миналото и спомените, които толкова много са ми повлияли, не ме оставят да изживея настоящето такова, каквото е. Може би донякъде наистина има терапевтичен ефект, защото пък ми повлия за следващата книга, която написах и в която семейството няма чак толкова голяма тежест в преживяванията.

Отново създавам различни персонажи, базирани на хора, които познавам, но не са задължително от семейството и донякъде се освободих от това тегло.

Снимка: Юлия Владимирова

- Книгата ви е наситена с много образи, виждаме различни картини и сцени, къщата ви в Португалия, бабата, дядото, братовчедите, игрите, след това колежа. Има ли убежище, което ви е най-любимо?
- Най-вече двора, където играех на топка. Там беше моето бягство и се научих да бъде сам със себе си.

Докато играех на топка, аз разговарях. Водех разговори сякаш около мен имаше други хора и деца. Именно тези разговори ми помогнаха за книгата, защото те продължаваха.

- Как вашите роднини приеха образите, които сте създали за тях в "Урокът на лунатика"?
- Притеснявах се наистина. Случиха се две неща.

Първото беше, когато започнах да чета книгата на баща ми. Той не е читател, няма такива навици и аз прочетох част от книгата пред него на глас, където споменавам изхабения паркет в дома на баба и дядо и той веднага ме спря, не искаше да продължа да чета и един вид беше обиден и с наранена гордост от това, което споменавам в книгата.

Още

Потопете се в Италия: 10 книги от италиански автори, в които ще се влюбите

След това дадох книгата на различни членове на семейството, които казваха "Нещата изобщо не бяха така, не се случи по този начин".

И аз се замислих дали аз полудявам и не си спомням добре. Родителите ми изобщо не се припознаха в тази книга и затова казвам, че тя не е точно автобиография, има много моменти, които са примесени с фикция и цели да съблазни читателя.

- А може би и самата ни памет не е универсална и всеки има собствено усещане за тези спомени.
- Да, определено е така, но има интересни моменти.

Например пиша за едно пътуване с баща ми в Северна Португалия с кораб, в което аз съм сигурен, че се е случило така, а той казва, че изобщо не е бил този град, че не е било с кораб, а с кола и такива подобни моменти.

Купи книгата- Вярвате ли във вдъхновението или писането е просто сериозна дисциплина и повече работа по постоянен график?
- Смятам, че е комбинация от двете.

За съжаление аз съм малко мързелив и трябва да си налагам определен брой думи на ден или на седмица, за да мога да довърша дадена книга.

Може би си личи как разказите ми прескачат и не следват някакъв хронологичен ред.

Определено имам нужда от вдъхновение и го получавам по интересен начин.

В сайта на португалската телевизия има секция с архивни кадри и когато отида там и виждам колко е бил различен света, аз започвам да си представям родителите си, баба и дядо по онова време, в онзи Лисабон и това ме вдъхновява. Вярвам, че вдъхновението съществува, макар винаги да съм изпитвал едновременно любов и омраза към тази дума.

Интервю на Юлия Владимирова. 

Още

Ново издание на "Вечният градинар" от Джон льо Каре (откъс)

Още

Децата на "мързеливата майка" в детската градина от Анна Бикова (откъс)

Още

„Час, изпълнен с плам“ – нов „японски“ роман от великолепната Мюриел Барбери (откъс)

Още

„Опенхаймер: Американският Прометей“  на Кай Бърд и Мартин Шъруин вдъхнови Нолан за новия му шедьовър (откъс)