ВЪРВИ, НАРОДЕ ВЪЗРОДЕНИ!
Как се е отбелязвал празникът на светите братя Кирил и Методий някога в Македония?
Нека запазим спомените за славните времена и с тях ободрим идните поколения за величието на българския род!
Редактор : / 17217 Прочита 5 Коментара
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
В Деня на светите братя Кирил и Методий, българската азбука, просвета и култура и славянската книжовност ви връщаме в 1932 г. Как се е отбелязвал някога празникът в Македония в спомените на Тодор Станков - роден в град Прилеп български книжовник, учител, деец на ВМОРО, съратник на Гоце Делчев и Даме Груев.
Празнуването деня на светите Равноапостоли Св. Св. Кирил и Методий - 11 май ст. ст./24 май н. ст. - води началото си още от времето на черковната борба за създаване на Екзархията, а след създаването ѝ - от 1885 г., по случай хиляда годишнината от смъртта на Св. Методий, Екзархията обяви денят 11 май за църковен и училищен празник, като празник на просветата и културата - празник на славянските просветители, двамата братя Св. Св. Кирил и Методий, родом от гр. Солун, които дадоха славяно-българската азбука и писменост.
Паметта на Св. Равноапостоли се почита и тачи от всички славяни, но не се празнува от никоя славянска нация, като празник на просветата. Единствени ние 6ългарите, като най-късно освободени от чуждо черковно и културно робство, след създаване на Екзархията в Цариград и освобождението на България, в 1885 година на 11-ий май, дадохме израз на своите чувства към паметта на Св. Равноапостоли, а ние македонците частно, останали под политическо робство, ползувайки се от черковни и училищни права, на празненството се отдадохме с всичката жар на изстрадалата ни душа и от празника на Св. Равноапостоли създадохме втори Великден, чакайки и политическото ни възкресение - освобождението на Македония.
В България едва напоследък, след като изгубихме войните от 1912 - 1918 г., на празника се даде чисто национален характер, докато по-рано се е празнувал само по официален ред като черковно училищен празник, а народът е взимал участие в празненството дотолкова доколкото местните фактори в разните места са схващали неговото културно значение и, според това, са му придавали чисто възпитателно значение за младежта.
В Македония обаче, тоя празник открай време и до последните моменти на национален подем, празникът е бил всенароден и е бил празнуван повсеместно най-тържествено като народна проява на сплотеност и единомислие в народните стремежи и желания за политическа свобода. Даже неуспехът на Илинденското въстание през 1903 година не сломи духа на народа и празникът запази своя национален характер дори и по-късно през новия потиснически режим на сърби и гърци, в първите години след Ньойския договор.
И сега даже, макар сърбите да обявиха Св. Равноапостоли за прави сърби, а празника - за черковен празник, македонецът, неможейки явно да даде своя изблик на възторг и национално съзнание, както някога, задоволява се потайно да предава на подрастващото поколение, чрез разкази и спомени, значението на този ден за Македония, и по тоя начин държи будно националното съзнание и дух на народа, притискан всячески от деспотическия вражески режим.
Само с това съзнание и дух на българина в Македония може да се обяснят идейните подвизи на плеядата народни труженици и днес, 15 години след новото заробване на Македония. Като илюстрация на това, нека разкажа бегло как се празнуваше някога Св. Кирил и Методий, в разни места в Македония.
Град Прилеп, началото на ХХ век
Честване 1000-годишнината на Св. Св. Кирил и Методий в град Прилеп
През учебната 1884/85 г. бях ученик в отделенията на основното ни училище в град Прилеп, което се помещаваше в масивното каменно, двуетажно здание, построено в големия черковен двор, североизточно от черквата "Успение на Св. Богородица". Издръжката на училищата ставаше от доходите на черквата, единствена в целия град.
Във Варошката махала по-късно се откри параклис и основно училище при него, а в разните по-отдалечени махали имаше частни училища и забавачници, ръководени от стари даскали по взаимната метода. Черковната ни община, благоустроена от ранни години на възраждането ни, беше насочила всичкото си внимание за издръжката и благолепието на храма и издръжката на училищата в града.
.....
През първите дни на м. май 1885 г. от амвона на черквата дяконът прочете посланието на Светата Екзархия до православните ѝ подведомствени общини, с което се възвестяваше, че 11 май ще бъде светителски празник и в него ден ще се чества паметта на Св. Равноапостоли, двамата братя Св. Св. Кирила и Методия, славянски първоучители, които са дали на славянството азбуката и са превели Евангелието и черковните книги, по които се служи и чете черковната служба в православните черкви.
Поради това, на 11 май т.г. (1885 г.), по случай хиляда годишнината от смъртта на по-стария от братята, Св. Методий (Св. Кирил умрял по-рано), ще се отпразнува за пръв път тоя празник, най-тържествено, като празник на първите просветители и първоучители във всички български черкви с участието на целия български народ и учащата се младеж. Всичките богомолци в храма с благоговение изслушаха това архипастирско послание и, след прочитането му, по лицата им се изписа радост за това откровение.
А след отпуск на черква, като по даден знак, целият народ се отправи пред училищната сграда, а представителите на еснафите, заедно с общинарите и учителския персонал, се отправиха по високите стълби за общинската канцелария в горния етаж на училището, а част от народа - главно младежи - ги последваха и изпълниха големия салон на класното училище, в очакване да чуят първи решенията на българския синедрион за начина на предстоящето празненство.
Училището в град Крушево, Прилепско, началото на ХХ век
След недълги обяснения и разисквания в "Народното събрание", обяви се на чакащия народ, че празненството ще се уреди по програма, съставена от комисия, състояща се от членове на общината, учителите и представители на младежите от всички еснафи. Решенията на тая комисия ще бъдат съобщавани чрез учениците на родителите им и целия народ - всички да се готвят за тоя ден, който ще бъде втори Великден за българския народ.
Народът се разотиде радостен и през целия ден, пък и през всичкото време до самия празник, не слизаше от устата на стари и млади името на Св. Св. Кирила и Методия. Тяхната биография беше заучена наизуст от всички грамотни и разказвана многократно от тях на неграмотните старци, баби и деца - всички искаха да узнаят за новия Великден.
Прилеп, часовниковата кула, 1943 г.
В трескаво очакване на приготовленията за празника, последния понеделник преди него осъмнахме в училището и не можахме да си намерим класните стаи. Дъсчените прегради били съборени в събота и неделята и натрупани накуп, а средните 5-6 класни стаи, разградени, образуваха един просторен салон с три успоредни отделения, и в дъното на средното, тъкмо срещу главната врата, издигната голяма естрада. Чиновете не бяха вдигнати и учениците се прибрахме в класните си стаи, а след удрянето на звънеца се явиха и класните ни наставници, но вместо да почнем уроците си, нещо което беше невъзможно при тоя вид на салона, учителите направиха поръки, какво да правим по приготовленията на празника.
През 3-4-те дни, които ни деляха от големия празник, по указание на учителите, прибрахме отделните дъски от преградите, накамарени в салона, в зимниците и по тоя начин, след почистване и измиване на подовете и белосване на стените, салонът стана светъл и чист като нов. А последните един-два дни, прибирайки се в училището на определеното сутрин и след обед време, никой ученик не идваше с учебници, а с букети от полски и градински цветя, за събирането на които взимаха участие всички домашни на учениците, като се надпреварваха да наберат и стъкмят по-големи и по-кичести букети. От тия букети се правеха грамадни гирлянди и се окичваха вратите и прозорците на училището, така че на самия празник то беше потънало в гирлянди от зеленина, цветя и борови вейки.
От ранни зори до късно вечер редици ученици, пък и възрастни еснафи се точеха през полето към ливадите и планината да събират щърково цвете (нарцис), петопръст (иглика) и други полски и горски най-разнообразни цветя.
Местността "Бузаана" (ледница) на Селечката планина, над с. Селце, на пътя за Марихово, кънтеше по цели дни от песни и викове на празнично настроените ученици и граждани. Ливадите на "Чачорица", чак до далечните полски села, бяха огласявани от веселите викове и песни на същите, надпявайки се с пролетните гости в нашия край - прелетните птици. Даже полските и горските пазачи, все турци, които в друго време не даваха "пиле да прехвръкне" през пазените от тях поля и гори, сега не само не забраняваха ходенето и тършуването из ливадите и посевите, но и сами улесняваха "двукраките пчелици" да кацат от цвят на цвят и да откъсват най-хубавите от тях за големия празник на "раята" - дотам беше станал вече популярен тоя празник, че и турците се гласяха да вземат участие в него, без да ги интересува значението му.
Най-после и предпоследният ден преди празника бе настъпил. Обкичването на училището, черквата и просторния двор е привършено, събрани са от къщите на близките махали столове, пейки и мека мебел, наредени са в редици в салона и двора, за да има къде да насадят канените официални представители на властта, първите бегове, аги, представителите на еснафите, а народът, масата се счита поканена още от първия ден, когато се възвести празникът - нали от тогава тя изживя времето в трескави приготовления за най-бляскавото посрещане и отпразнуване новия Великден.
В навечерието на празника целият град, всички къщи, улици, площади и кръстопътища са, по обичая, пометени, почистени, поляти с вода, за да се освежи жешкия майски въздух и да се не вдигат прахове на другия ден, когато мало и голямо, в непрекъсната върволица ще се проточи към черквата и училището, а оттам в стройни редици извън града за довършване на тържествата, по-близо до природата, всред божиите дарове на майката-земя, която ни е родила, откърмила и която ни принадлежи - нашата мила Родина - земният наш Рай.
Всички порти на къщите са потънали в зеленина и цветя, повече отколкото на Гергьовден, който се смята за празник на пролетта, на новия живот още от деди и прадеди и го празнуваме по традиция със зелени върбови вейки, забучени на врати и прозорци, а праговете постлани с "базе" (чимове), за да пристъпва всеки, влизайки вкъщи, върху зелена трева.
Ето и самият празник настъпва. Целият град осъмва при хубаво майско слънце, призован от сладкозвучните отгласи на черковното клепало, под ударите на чукчетата на музикословеснейшия Ицо Клисаро, известен в черковната ни история със своите фини напеви чрез безжизненото дървено клепало, гласът на което отеква в ранно утро на Селечка планина, Бабуна планина и Плетварския проход.
Целият град е на крак, мало и голямо пременено, стъкмено в най-новите си великденски дрехи, е на път за Божия храм и училището, които от рано още не могат да приютят празнуващия народ. Черковната служба се извършва от цялото духовенство, облечено в най-велелепни одеяния.
Празникът на светите братя Кирил и Методий в гр. Сяр (Серес), 1905 г.
За последен път дяконът възвестява от амвона реда на празненството и приканва гражданството към благочиние и ред, за да се изтъкне пред свои и чужди величието на празненството и неговото историческо значение за българския народ и градудящите поколения на веки веков.
Специалните тропари и песнопеяния не слизаха от устата на по-старите. Даде се отпуск на черква от архиерея и цялото множество, предшествувано от хоругвите на черквата и иконата на Светите Равноапостоли, носена от духовенството, потегли за училището, салонът на което беше пълен вече от поканените гости, които на крака посрещнаха литието. От естрадата свещенството възвести многолетствие за султана, хорът от ученици и граждани изпя султанския марш (Нашри нур) и хвалебствената песен за случая, "И след тисяща години", - "Папите Ви люто кълнат, че сте еретици". Черковното песнопение е свършено и всред несмлъкващи притаени радостни възгласи, директорът на училището с висок глас произнесе слово за празника, описа живота на светите братя, след което хорът изпя училищни песни, пригласян от целия народ, и се заредиха декламации от ученици, които вляха с жар и патос своето чувство на гордост и величие пред образите на Светите Равноапостоли, създатели на славянобългарската азбука и книга.
След изпълнение на цялата програма, гостите бяха почерпени с локум и шербет. С хиляди комплименти, израз на доволство от видяното и чутото, каймакаминът, заедно с придружаващите го турци, си взеха сбогом с учителите, първенците и свещенството и бяха тържествено изпратени до двора на училището, където младежи и ученици бяха завъртели кръшно хоро, под звуците на чалгията, а встрани други - при гайда.
Тодор Станков (1875-1938), роден в гр. Прилеп; книжовник, учител, деец на ВМОРО
В кръшни хора народът прекара в двора на училището до обяд. А след обяд целият град се стече пак в училищния двор, откъдето в стройни редици ученици и народ се отправиха през "чаира" за "Гюмушица", където под хладните сенки прекара до вечерта в песни и хора́ и всякакви веселия и игри. Околните лозя и ниви бяха приютили много турски семейства, които изпод черните яшмаци следяха внимателно игрите и веселието на "раята" - любопитството беше обхванало и ханъмите да видят тоя голям празник на българите.
Така славно се отпразнува в град Прилеп първият ден на светите братя Кирил и Методий, по случай 1000-годишнината от смъртта на Св. Методий (885-1885 г.). Ежегодно на 11 май ст. ст., все тъй тържествено и при участието на целия народ е ставало това празненство, затова и празникът доби чисто народен характер - стана национален български празник. Постепенно, с развитието на учебното дело и в селата, с похвалната дейност на учителството, празнуването на Св. Св. Кирил и Методий ставаше по същия начин и във всички големи села, където имаше черкви и училища, до 1918 г.
Учител произнася празнична реч пред учениците от село Манастирище, Оряховско. 24 май 1942 г.
Празнуването на Св. Св. Кирил и Методий в Битоля
Празнуването на Св. Св. Кирил и Методий в Македония почна във всички градове и по-големи села още от хилядагодишнината (1885 г.), а според важността на духовния център на българската просвета, там където нямаше още училище, празнуването ставаше пунктово, с център нахийски град или мудюрлук, като учениците от околните села идваха там за празника, а в много села се учредиха на същия ден сборове (събори), които привличаха българския селянин от десетки километри и от всички планински села, отдалечени от важните центрове и съобщителните артерии. Така например в Прилеп се стичаха селяните и учениците от подгорието на Селечка планина и Бабуна, а в Битоля от перистерските села; мориховските села - в с. Дуйне и Полчища.
През 1888/89 учебна година завърших IIIпрогимназиален клас в родния си град и на следната учебна година постъпих в IV клас в град Битоля като възпитаник на българския пансион, издържан от Екзархията с малка ежегодна субсидия, а учениците плащахме, според имотното състояние на родителите ни, от 3-5 до 12 лири годишна такса, срещу която, освен квартира, храна и пр., получавахме обуща и формено облекло - еднакво както за бедните ученици, приемани без каквато и да е такса, така и за богатите такива, които плащаха пансионска такса. За училището не плащахме никаква такса, а учебници и помагала си набавяхме сами. Само бедните ученици се ползуваха и от безплатни такива.
Българският дух в Битоля беше много бодър и повишен, тъй като със създаването на прогимназията, благодарение на прииждането на много ученици и от най-отдалечените околии на югозападна и югоизточна Македония, техните родители, идвайки в града, внасяха оживление.
Град Битоля, началото на ХХ век
Така че, районът на битолската тогавашна прогимназия се простираше до Черни Дрин на запад и на север до Бабуна, и Паяк - североизток, а на юг и югоизток - до Кожух и Галичица планина. И тъй, в битолската прогимназия се срещахме костурчани, леринчани, охридчани, стружани, дебърчани, кичевчани, прилепчани, мириховци и битолчани. Различните народни носии тука се сливаха и ние всички ставахме "чернодрешковци" и "червенокапци" - от пансионската възчерна униформа с червени кантове и алени фесове.
Поради това, всяко излизане на пансионерите в строй из града привличаше маса любопитни българи, турци и от други народности битолчани - едни да се порадват на националната гордост, българският пансион, други - да злорадстват и клеветят, а трети - просто да правят сеир. Българският пансион, след създаване на Екзархията, беше пръв такъв в Битоля. После, и доста по-късно, откриха пансиони и другите народности, а сръбската пропаганда - едва към 1904 г.
Битоля, сградите на Българска народна банка и гимназията, 40-те години на ХХ век
Всяка неделя и на празничните дни бяхме водени под строй в черква, а след обяд - на разходка, през многолюдните улици към Деве-хани, Кисела вода, Кръстофор, Мала чешма, Св. Неделя и пр. Нашите разходки негласно бяха съпровождани от групи младежи и цели семейства и добиваха характер на български събори и се завършваха късно надвечер със смесени кръшни хора́ под звуците на гайда, кавал, хармоника, чалгия или зурни и тъпани. И всичко това ставаше все случайно, все импровизирано, затова пък излизаше винаги сърдечно и задушевно и всеки се връщаше у дома си с душевна наслада и високо повдигнато национално съзнание. Не липсваха обаче и специално устройвани народни тържества, добре организирани, но и тогава центъра заемаха пансионерите. Така например празнуваше се 1 май ст. ст. като празник на пролетта. Тогава цялата българска Битоля с жените и децата си беше извън града по ливади или в гореизброените местности. Но най-тържествено се празнуваше празника на Равноапостолите или просто, както народът свикна да го нарича само "11 май".
Официалната част на празненството почти навсякъде беше все една и съща. Тържествена служба в катедралата, при участие на целия народ и учащата се младеж. Разкошна украса на черкви, училища, пансион и частни домове с цветя и зеленина.
Честване на деня на Св. св. Кирил и Методий, 20-те години на ХХ век
След отпуска на черква в пространния двор на пансиона в Битоля - молебен от цялото духовенство и гражданство, при участието на официално поканени представители на властите, представители на друговерните черкви и училищни власти и войсковите части. Музики, гайди огласят тържеството, а по-късно ръководят народното веселие през целия ден. След молебена, хоровото изпяване на султанския химн, тропара и молебствието за празника, почват училищните и народни песни, изпявани и повтаряни винаги в един глас от ученици и народ.
След обикновеното алатурка почерпване на официалните гости и гражданството с локум, шекерчета и шербет, официалната част на тържеството се смята за свършена, след като се приключат речите, декламациите и пр. и почват народните хора́, които свършват късно към обяд. Обядът, отрано приготвен в района на "Кисела вода", чака пансионерите, а за гражданството, по предварителна уговорка на черковните и училищните настоятелства с гражданството (чрез еснафите), се пекат агнета и е приготвено кисело мляко. Слагат се на зелената трева дълги софри и обядът почва общо, при голямо веселие. "Киселата вода", едничкото природно питие, замества шампанското при наздравиците, но не липсват и бира и вино, доставени частно от желаещите отделни компании.
Честване на 24 май през 30-те години на ХХ век
Обядът се свършва при най-непринудено веселие и смях и се почват разните игри. Едни играят под звуците на турската чалгия: елбасанчето, арнаутското, а други на гайда: прекуридското, ситното и пр. На разни страни на групи се надскачат, надрипват, прескачат или играят на криеници, на "мижи-татарака" или "дълга магарица"; трети надхвърлят камък и пр., а четвърти се надпяват на старинни народни песни, съпровождани от гайда или кавал. Представят се сцени из народния бит при радостни и скръбни случаи; извършват се разни обичаи: коледарски, великденски, духовденски и светиниколски - смях и веселие огласят цялата околност, само българската реч и песен се слуша и природата и камъните чувствуват, че български народен празник се празнува.
Из ден в ден, влиянието на тия празненства, прииждането на нови ученици и техните родители в гр. Битоля издигнаха българското влияние и българската търговия да степен, че до неотдавна замрялата българщина, която до скоро "се срамуваше да се прояви, а българите се срамуваха да се наричат българи", както основателно жигосва в своята славянобългарска история отец Паисий целия български народ под гнета на фенерската гръцка патриаршия, а Битоля стана духовен център в югозападна Македония и веднага се преобрази, и само 10-15 години по-късно стана и средище на революционното движение - Пелистер и Бигла приютиха борците от Илинден на 1903 г.
Празнуването в Щип
През учебната 1895/96 г. бях общински учител в град Щип. Директор на народните училища в града беше Гоце Делчев с 8 души учителски персонал, повечето щипяни. А в Ново село, което се смята за неразделна част от града, имаше отделни училища - основно и класно (два класа), а щипската прогимназия имаше 3 класа.
Отпразнуването на празника на Св. Св. Кирил и Методий тая година, както и по-първата, при директорството на Делииванов и учителствуването на Д. Груев и Г. Делчев, стано по най-тържествен начин. Официалното празненство стана при обстановка и ред, както описаните в другите градове.
Неофициалното празненство стана след обяд, вън от града, в района на лозята при "Новакова чешма", масово посетено от цялото гражданство, при голяма задушевност и необезпокоявано от ничий чужд поглед. Околията също беше представена чрез свои делегати в празненството, на което не липсваха и прояви от бунтарско естество чрез пушечни гърмежи, песни и хора́ при изобилно македонско най-хубаво домородно винце.
Слава и величие на радетелите за българското слово и азбука.
Нека запазим спомените за славните времена и с тях ободрим идните поколения за величието на българския род!
Тодор Станков,
"Празнуването деня на Св. Св. Кирил и Методий в турско време в Македония. Спомени и преживелици", 1932 г.
Снимки: "Изгубената България"/Колаж: Петя Александрова/Dir.bg
Снимки: "Изгубената България"
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}