СВЕТИНИ
На гроба на свети Кирил в спомени от миналото
Историята ни разказва как, защо и при какви обстоятелства пристигнал във Вечния град бащата на нашата писменост
Редактор : / 7729 Прочита 2 Коментара
Снимка: iStock by Getty Images
В своята поредица "Минало несвършено" Impressio продължава да ви поднася китки от неувяхващи публикации, писани отдавна, но звучащи актуално и днес. Ще изтупаме заедно повехналите страници, за да открием сред тях букети от думи, съхранени в хербария на времето. Думи, които не бива да бъдат забравяни.
Спомен на Димитър В. Стоянов от 1905 г. за посещение на църквата "Сан Клементе" в италианската столица, където почиват останките на по-малкия от братята просветители.
През месец май 1905 г., бидейки на служба в Рим, поискахме с колегите си от легацията да посетим оная ограда, която, през течение на толкова столетия, е подслонявала тези свещени останки. А те се покоят в подземието на една древна християнска базилика около Колизея; последният, както е известно, е изграден от император Веспасиан, на мястото, гдето някога се е красувало едно изкуствено езеро, всред градините на Нерон, край източните стени, които ограждат Вечния град. В това посещение взеха участие: д-р Н. Колушев, Ив. Екзарх, военният аташе, майор (тогава) Хр. Бурмов и нашата скромност, а в храма ни заведе добрият старец, покойният вече владика дядо Лазар Младенов. Всяка година на празника на славянските Просветители, дядо Лазар отслужваше тържествена литургия в параклиса на свети Климент, в същата църква, гдето е и гробът на свети Кирил.
Понеже тоя храм отстои много далече от легацията, взехме кола, изминахме цялата "Вия Национале", "Пияца Венеция", Форума, и, след като избиколихме грамадния кръг на Колизея, озовахме се най-сетне пред мястото, гдето почиват останките на бащата на нашата писменост.
Храмът "Св. Климент", построен в 1108 г. от Папа Паскал II, върху развалините на една древна християнска базилика от IV век, е една от най-редките забележителности на Вечния град. Тая църква е била възобновявана няколко пъти; при все това обаче, тя напълно е запазила своя примитивен християнски стил и декоративен характер. От 1861 г. са били започнати разкопки, които са разкрили основите на неизвестна, забравена дотогава стара християнска ниска базилика, находяща се в подземието, която пък е била изградена върху развалините на някои римски стари постройки, датиращи още от времената на императорската епоха в Рим.
Старият западен вход на църквата
Главният портал на църквата се намира на ул. "Св. Климент"; влязохме през един атриум, заобиколен от няколко колони, в храма, който брои 3 кивота без трансепта. Главният кивот се огражда от 16 антични колони; там се намира оградата на певческия хор, амвонът на старата църква и един балдахин от 4 колони, останал от Павел II. В абсидата личат още един понтификален трон и няколко мозайки, представляващи Христа с евангелистите, св. Павел, св. Лоренций, св. Петър, св. Климент, Исайя, Иеремия и сцени от Витлеем и Иерусалим. Горе, във висините небесни, проглежда разпятието - Христос на кръста с Богородица и св. Йоан. В ляво от главния вход - капелата на "Страстите Христови", декорирана с фрески от XV век, а на стените - събития от живота на св. Катерина.
Вътрешният двор (Снимка: iStock by Getty Images)
В дясно е сакрестията, гдето се намира входът на старта църква и гдето са изложени копия на нейните фрески върху стените, а така също и планът на двете църкви - старата и новата. Понеже в подземието е тъмно, взехме свещи и последвахме един от братята монаси Доминиканци, обслужващи в храма, за да ни разведе из подземието. Слязохме по една каменна, тясна стълба в първия етаж под нивото на храма; до тук са основите на новия храм. Стълбата прави малък завой и прониква след още няколко стъпала в древната църквица, която ясно личи по своята старинна направа, от римски тухли, подобни на ония на нашата "Св. София", или на старите римски гробници.
Изначало поехме в дясно, по един тъмен коридор, подобен на катакомбите. Тук вече се разпознават новите подпорни стълбове, които са били поставени през време на разкопките, за да поддържат основите на новия храм. Стените на тоя коридор са изпъстрени с многочислени фрески, датиращи от разни векове. Тук особено личат: край самата стълба една женска глава с ореол от V век; в ляво, под първата аркада - Христос, благославящ по византийски маниер - така, както обикновено Спасителят е изобразен в нашите стари църкви - и заобиколен от архангели и светии. Тая фреска датира от IX век. Коридорът се подразделя на 3 кивота, които са зографисани със сцени от живота на св. Климент (XI век) и на св. св. Кирил и Методий - от IX и X столетия. Под самата абсида се намират остатъците от конструкцията на Императорския храм, с едно езическо светилище, посветено на Митра - Бога на слънцето у персите, чийто култ е бил твърде много разпространен по онова време из всичките провинции на античния Рим. А долу, в подножието на самите основи, ясно личат стените, останали от времената на Републиката. Всички тези фрески много напомнят старите изображения, които красят нашите древни църкви и обители, каквито и до днес още се намират в с. Бояна, в Драгалевския манастир, в Бачково и др.
Предверие в по-старата подземна църква от IV в., снимка от 20-те години на ХХ в.
Още няколко крачки и ние застанахме пред гроба на св. Кирил. Той се намира в крайния източен ъгъл, изграден в подножието до самата стена (в плана на църквата, той е нанесен под името "Sepolero di San Cirillo" - на италиански). Това е един саркофаг, изваян от бял пъстър мрамор, в стила на Възраждането. Доближихме до самата гробница. В тоя тържествен, незабравим, сюблимен за нас момент, ние бяхме обзети от едно неизразимо силно душевно вълнение, радостен трепет и смирено благоговение. Ние се считахме честити, горди, че щастливият случай ни даваше възможност да се поклоним пред тези светли останки.
Гробът е затворен херметически, обаче периферията му, особено линиите по ръбовете, са доста повредени, изкъртени и очукани през течение на вековете. Монахът, който ни придружаваше, не можа да ни каже положително дали в тоя гроб още се покоят светите мощи или такива е имало по-рано, а отпосле са били извадени. Това е работа за издирване и доказване от страна на учените историци и археолози. Във всеки случай, за нас нямаше никакво съмнение, че се намирахме край онова място, което най-напред е дало отмората и покоя на тия свети останки...
Тук почива свети Кирил, по-младият от двамата Солунски братя. Историята ни разправя обстойно как, защо и при какви обстоятелства е пристигнал във Вечния град и там починал бащата на нашата писменост. Синове на богати заможни и знатни родители, двамата Солунски братя, още в най-крехката си ранина, се отказват от власт, почести и слава, и от доволствата на охолния светски суетен живот и се оттеглят на душевен покой в една тиха древна обител в планината Олимп, дето се посветяват в служба на църквата и на изучаването на всички тогава известни науки. По онова време Моравия се е намирала под протектората на франките, та е била наводнена от много чужденци проповедници. Боейки се да не загуби самостойността на държавата си, Моравският княз Ростислав решил да се сближи с Византия и затова поискал от Императора да му изпрати проповедници, които да учат народа на Словото Божие, на родния му словенски език.
Императорът изпраща двамата братя, понеже те отлично познавали тоя език. Преди да заминат, Константин вече бил изнамерил славянската азбука и превел някои богослужебни книги. В продължение на 4 години двамата братя кръстосват Моравско и обучават народа. Чувствувайки, че губи своята почва всред народа, немското духовенство, находящо се в Моравия, наклеветява Светите братя пред Римския първосвещеник, че те проповядвали Словото Божие на някакъв чужд еретически език. Повикани от Папата за обяснение, двамата братя пристигнали във Вечния град. Обаче, Папата, воден от известни политически съображения и за да не изгуби влиянието си на изток, ги посрещнал най-тържествено, позволил им да служат и сам даже ръкоположил някои от учениците им в първия свещенически сан.
В Рим Константин продължил трескаво своята писателска, книжовна и проповедническа дейност, обаче от голям и прекомерен труд, заболял тежко, приел монашеството под име Кирил и на 14 февруарий 869 г. починал тихо във Вечния град, гдето бил погребан. Така Кирил приключил последните тъжни страници из книгата на своя светъл благочестив живот...
В тая тиха, самотна ограда царуваше тишина, благочестие и полумрак.
Нищо не нарушаваше вечния покой, сенките на вековете и на великите покойници, които тук витаят.
Пред образа на Христа мъждееше кандило, което придаваше още по-голяма тайнственост и мистичност на това място... И като гледах тези Свети образи, тези безмълвни свидетели на някогашното наше велико минало, неволно моето крилато въображение ме пренесе далеч назад. Пред моя мислен поглед се обрисуваха сенките на нашето далечно, потайно минало: мен се стори, че виждам старото Търново, царските чертози, църквите, манастирите, височините на Царевец, Трапезица, Балдуиновата кула и другите древни обители, накацали по скалите на Янтра и в самотните усои на нашите хубави балкани... И мен се стори, че видях образа на нашите просветители, че чух тяхното мощно слово да се разнася из родните земи, балкани и необятни окрайнини и да буди заспалия български дух. Стори ми се, че видях св. Климент Охридски; че видях последния наш злочест просветител, Евтимия, във времена бурни, тежки и мрачни за царството, в тиха полунощ в своята килия, бледен, нажален, той се взира в бурното и непрогледно бъдеще, гледа умолително образа на Христа и шепне тихи сърдечни молитви, ронейки горещи сълзи за спасението на България...
Мозайка с образа на Св. Кирил, поставена през 1929 г.
Фреска от стария храм, за която се предполага, че изобразява св. Кирил.
Аз коленичих благоговейно, целунах студената мраморна плоча и взех малко парче мрамор от развалините на гроба, което изпратих по пощата в София, на покойния ми вече баща, като драгоценен спомен от тая наша велика светиня...
Но времето напредваше и трябваше вече да се върви. Когато излязохме от храма, клепалото на крепостта "Сан Анжело" долу край Тибъра удари пладне. На тоя възглас, почти моментално отвърнаха камбаните на всички Римски църкви и обители, пръснати из околните хълмове: Капитолийски, Виминалски, Ескилински, Палатински, Авентински и Монте-Челиус, безмълвни свидетели на някогашната слава, величие и падение на Рим.
Св. св. Кирил и Методий коленичат пред Исус Христос.
Въздухът изведнъж се процепи от треперливите вълни на божествения звън; и звуците на тоя тържествен, мистичен, небесен звън се смесват с апенинските зефири; сливаха се в една чудна хармония от ниски тайнствени тонове и започнаха да се въздигат тихо, бавно като някоя молитва, сълзи или въздишки на страдащото человечество към небесата, или като някоя вълшебна, божествена симфония над Вечния град...
Димитър В. Стоянов,
написано през Страстната седмица на 1925 г. и публикувано в "Църковен вестник" през май 1925 г.
Св. Кирил пред византийския император Михаил III
Остани с
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}