ЖЕНИТЕ В ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВАТА
Сюзън Зонтаг: Здравият разум е удобна лъжа
90 години от рождението на писателката
Автор : / 11501 Прочита 18 Коментара
Американската писателка Сюзън Зонтаг присъства на промоцията на новата си книга "В Америка" на 26 ноември 2002 г. в America House" в Мадрид, Испания / / Снимка: Getty Images
Знаете ли, че тя е само на 9, когато вече си има свое издание?! Тиражът му се състоял от 20 броя, читателите били съседските деца, но бъдещата публицистка вече си имала свое поле за изява, и съответно - първите си почитатели. Сюзън Зонтаг развива в детското си издание цели трактати за произведения, които са я вдъхновили. На 15 става студентка в Калифорнийския университет, продължава обучението си в Чикагския университет, след което учи английска литература и философия в Харвард, Оксфорд и Сорбоната. Невероятно, но факт - тя е жена-чудо, предизвикателство за мъжкия свят.
Такава си остава през целия си живот - човек, който се вглежда детайлно в нещата, които го впечатляват и обича да ги "запечатва" със слово, като ги тълкува философски и естетически, и търси смисъла в тях.
Родена е на 16-и януари 1933-та година. Точно преди 90 години.
Сюзън Зонтаг е журналист, критик и писател, изобщо човек, който обича полемиката в изкуствата и обществения живот. Природно надарена с аналитичен ум, Зонтаг сякаш може всичко - и да режисира, и да преподава, и да пише. Най-известните й произведения са: "Срещу интерпретацията", "За фотографията", "Болестта като метафора", "СПИН и неговите метафори". "Да гледаш болката на другите", "В Америка", "Благодетелят", "Мъртъв товар","Стил на радикалната воля","Аз и тъй нататък", "Под знака на Сатурн", "Почитателят на вулкана" и др.
За романа си "В Америка" Сюзан Зонтаг получава националната литературна награда на САЩ.
Темите, които вълнуват нейната широкомащабна личност са в областта на теорията на изкуствата и обществените явления. Високата степен на образованост на тази невероятна жена съвсем не я превръщат в някакъв дървен философ. Обратното, тя пише забавно, със страст и на напълно достъпен за широк кръг читатели език. Ерудицията й респектира, без да стъписва читателя. Напротив, Зонтаг има подход, който й спечелва почитатели сред всички възрасти и професии.
Сюзън Зонтаг търси предизвикателствата във всичко. Тя пътува по време на войната във Виетнам, след това в Сараево и Израел, когато там бушуват военни конфликти. Не е безразлична към ставащото в света и прави така, че и светът да не остане безразличен към темите и каузите й.
Зонтаг е ярка и неподражаема във всичко. Дори в романтичната си ръзка с фотографката Ани Лейбовиц.
Може да се каже, че Сюзън Зонтаг е един романтичен герой в пола, който носи мъжки ум и рицарско сърце. Причисляват я към левите течения в света, но ако трябва да бъдем обективни, тя е просто един свободолюбив дух, който търси равновесие и справедливост; жадува за хармония в обърканото ни съвремие.
Вероятно мнозина се питат, фотограф ли е била, щом като написва трактат за фотографията - "За фотографията". Не, Зонтаг не е фотограф. И именно тази дистанция от прагматизма на професията, я прави толкова обективен критик. В книгата си Зонтаг изследва явлението да запечатваме картини от живота си. Спира се на големи имена във фотографията и тълкува техните мисли за смисъла на снимките. Те не са просто запечатан миг, а тайна. Напълно съгласна е с Даян Арбъс, която казва: "Фотографията е тайна за друга тайна. Колкото повече казва, толкова по-малко знаеш".
Източник: Издателство "Изток-Запад"
Самата Зонтаг е по природа любител на тълкуването на тайни. Всичко тайнствено привлича ума й, кара го да пътешества през него, за да го проучи. А фотографията, според нея, е може би най-великата манипулация, защото разчита не на думите, а на образите - по-мощното средство за въздействие.
При Сюзан Зонтаг, обаче, когато говори за едно конкретно нещо, то не остава откъснато от другите неща, които я вълнуват. Докато ви говори за фотография, изведнъж може да прескочи на политическа тема, или коментар за филм. Зонтаг използва факти, сравнения, примери, говори за философи, фотографи, художници, актьори, исторически събития, течения в изкуството и модата, и всичко това прави с огромна лекота и вметва разсъжденията си съвсем "на място". Тя разполага с огромни знания и умело ги използва. Като същински магьосник сякаш ни подхвърля във въздуха, за да ни приземи на "друго място" и да ни каже още нещо, което смята за важно и свързано с предишното.
Дори понякога се връща към свои стари публикации, за да ги "допише" с нови мисли.
Например, в последната си публикувана книга - "Да гледаш болката на другите", която излиза година преди смъртта й, тя се връща към една от първите си книги - "За фотографията". Три десетилетия делят двете книги, но Зонтаг не се отказва да се върне към нещо старо, за да ни разкрие новите си разсъждения по него. Умът й непрестанно работи върху всички теми, които я вълнуват, едновременно. Тя не прави това самоцелно, а защото навлизайки в дълбочина по някоя тема, изведнъж открива, че тя поражда нови ракурси и ново тълкуване.
Критиците казват, че Зонтаг много обича метафорите. Но нека си дадем сметка, че може би те са един добър начин, по който може да се кажат много неща с по-малко думи. Метафорите винаги съдъжат повече от онова, което "казват". Затова Зонтаг предпочита изкуството на метафората.
Самото изкуство за нея е вид метафора.
Пишейки по сложни теми на обикновен език, Зонтаг владее и едно друго, много трудно умение - да ангажира хората емоционално, като ги въведе в регистъра на собствените си чувства и така осъществи едно интимно общуване с читателите си. В книгите си "Болестта като метафора" и "СПИН и неговите метафори", обратното - тя назовава нещата с истинските им имена, сякаш за да избяга от собствените си страхове:
"Две са болестите, представяни най-пищно с реквизита на метафората: туберкулозата и ракът", казва тя.
Източник: Издателство "Изток-Запад"
Самата тя е болна от левкемия и това я кара да изследва един въпрос, който най-добре усещат изпиталите болката от отношението на здравите към болните. Зонтаг смята, че в обществото работят вредни нагласи да се романтизират болните от една болест, за сметка на едно надменно омерзение към болните от друга болест. Тази поляризация е наистина несправедлива.
Болестта отнема живота на Зонтаг на 28-и декември 2004-та година, когато тя е на 71. Много преди това тя вече не говори за "битка" с рака, както обичаме да се изразяваме. Тази умна жена не иска да се героизира болестта. "Това е просто болест", написва тя. В същото време, когато се говори СПИН и ХИВ, допълва Зонтаг, много хора си задават болезнения въпрос: "Защо аз?!" Но още по-болезнено е, смята Зонтаг, отношението на обществото към болните от подобни болести, които карат мнозина да възприемат болните от тях като "справедливо наказани" за техния начин на живот.
Какво още може да се каже за тази удивително смела жена: Сюзън Зонтаг не е военен кореспондент, но заснема филм в Сараево. Преди нея синът й Дейвид Риф написва книга с есета за Босна - "Кланица". Възпитала го е да е да има нейната чувствителност към ставащото по света. Зонтаг е активист до края на живота си. Човек, който търси истината не само за себе си, но и за другите. Рискува, за да види със собствените си очи ставащото.
Някои от прозренията на Сюзън Зонтаг само на пръв поглед звучат буквално, а когато се вгледаш в тях ги оценяваш като "прости до гениалност", както се изразява един критик. Ето едзно от тях: "Писането е изкуство на четенето". Под това заглавие излиза нейно есе, в което Зонтаг написва: "Литературата може да ни каже как е устроен светът". На пръв поглед това са две обиковени изречения, но с дълбоко съдържание.
Ако отворим енциклопедиите, ще прочетем: "Сюзън Зонтаг (1933-2004) е американска писателка, режисьор, учител, политически активист и автор на художествена литература и есеистика в областта на философията, литературната критика, културологията, фотографията и други". В това "и други", има толкова много още, което може да се каже за нея, че човек буквално се обърква от какъв ракурс да погледне на личността й.
Любопитен като нея самата е и личният й живот. Тя е на 17, когато приема предложението за брак на писателя Филип Риф, който е бил преподавател по социология в Чикагския университет. Бракът им трае осем години, през които тя учи в Чикаго, посещава лятно училище по социология, изучава философия на немските мислители, преподава английски език в университета в Кънектикът, продължава да следва литература в Харвард, завършва и философия, и се захваща с докторантски изследвания в областта на метафизиката, етиката, гръцката философия и континенталната философия и теология. Колко жени по света, омъжени на 17 и с дете, биха направили това по време на брака си, за да усъвършенстват собствената си личност?!
На 26-годишна възраст през 1958-а година, Зонтаг се развежда и остава сама със сина си, като отказва финансова помощ от съпруга си.
През втората половина от живота си Зонтаг е обвързана интелектуално и емоционално с емблемата на съвременната фотография Ани Лейбовиц. Двете се запознават през 1989-а година на снимачна площадка, но романсът им е прекъснат от смъртта на Сюзън Зонтаг.
Именно Лейбовиц е автор на всички по-късни снимки на Зонтаг, включително и на посмъртната.
Двете са абсолютно равностойни като интелект и чувствителност; професионализъм и максимализъм. Наричат Лейбовиц "последния император на фотографията". Само да припомним за едни от най-ярките й "скандали", предизвикани от чутовния й професионализъм: Една от най-известните й корици е публикувана през януари 1981-ва година и представлява гола снимка на Джон Ленън, прегърнал Йоко. Лейбовиц прави тази снимка пет часа преди убийството на Ленън!...
Тя е единственият фотограф в света, поканен да заснеме официалния портрет на кралица Елизабет II през 2007-а година. От документален филм в БиБиСи научаваме, че по време на снимките накарала кралицата да свали короната си. За тази дързост бил уволнен продуцента на предаването, но през 2016-а година Дворецът поканва именно Лейбовиц да заснеме кралицата с всичките й внуци.
Две невероятни жени като Сюзън Зонтаг и Ани Лейбовиц имат толкова общо помежду си и са такива професионалисти в онова, което правят, че от чувство за респект не би следвало да си позволим да "тършуваме" за повече в тяхната връзка.
Сюзън Зонтаг, корица на книгата й "At The Same Time"
Сюзън Зонтаг е носител на множество награди и почетни звания. За книгата си "За фотографията" Зонтаг е удостоена с наградата за критика на Националния кръг на литературните критици (1977). В Италия е удостоена с наградата "Курцио Малапарте" (1992). Два пъти е награждавана с френския Орден за изкуства и литература (1984, 1999). Избрана е за член на Американската академия за изкуства и литература (1993). Удостоена е също с Наградата на Йерусалим (2001) и с най-престижната литературна награда в Германия - Наградата за мир на германските книгоразпространители и книготърговци (Франкфурт на Майн, 2003).
Върхово постижение в литературната й кариера е историческият й роман "В Америка" (1992) през 2000-та година. Последната ѝ награда приживе е Наградата на принца на Астурия, която тя получава заедно с ислямската феминистка Фатима Мерниси в раздел "Литература" (2003). Последната ѝ книга е изследването "Да гледаш болката на другите".
Сюзън Зонтаг - цитати
Авторитарните политически идеологии имат пряк интерес от насърчаването на страха, от чувството на заплаха от евентуално претопяване от страна на чужденци, а истинските болести са удобен ресурс.
В Америка фотографът не е просто човек, който записва миналото, но и такъв, който го измисля.
Всеки критик има право, разбира се, на погрешни преценки. Но някои грешки в преценките издават крайния провал на цялата чувствителност.
Всичко в историята или природата, което може да се опише като непрекъснато променящо се, може да се разглежда като водещо до катастрофа.
Да фотографирате означава да удостоите със значение.
Днешното изкуство е нов вид инструмент, инструмент за модифициране на съзнанието и организиране на нови способи на чувствителност.
Единствените интересни отговори са тези, които унищожават въпроса.
Животът на твореца е воден, направляван и контролиран от скуката. Избягването на скуката е една от най-важните цели.
Завиждам на параноиците - те действително чувстват, че хората им обръщат внимание.
Здравият разум е удобна лъжа.
Интерпретацията е отмъщението на интелекта срещу изкуството.
Истината е винаги нещо, което е казано, а не, което е известно. Ако го нямаше казаното и написаното, нямаше да съществува истина за абсолютно нищо. Щеше да има само онова, което е.
Истината е равновесие. Обаче обратното на истината, което е неравновесие, може да не е лъжа.
Казват ни, че трябва да изберем - между старото и новото. В действителност ние трябва да изберем и двете. Какво е животът, ако не поредица преговори между старото и новото?
Лъжата е елементарно средство за самозащита.
Мълчанието неизбежно си остава форма на словото.
Не всички форми на насилие са еднакво осъдителни; не всички войни са еднакво несправедливи.
Еми МАРИЯНСКА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}