СВЕТОВНИ ЛИТЕРАТУРНИ ЛЕГЕНДИ
Робърт Пърсиг - психо, или гений, сравняват книгата му с Библията
Завръщане към романа му "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет. Изследване на ценностите", издадена през 1974-та
Автор : / 10444 Прочита 7 Коментара
Робърт Пърсиг и синът му Крис, по време на пътуването им през Запада
През 1974 г. излиза една книга със странно заглавие - "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет. Изследване на ценностите". Мнозина се чудят за какво се разказва в нея, и какво общо може да има между източното учение и мотоциклета? Авторът на книгата с това объркващо заглавие е Робърт Пърсиг - американски философ, писател и пътешественик.
Издал е само две книги в живота си - романите "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет. Изследване на ценностите" (1974) и "Лайла: Изследване на морала" (1991).
Скромно по количество творчество, но оказва се, повече от достатъчно, авторът му да бъде признат за гений. Първият роман, с който Пърсиг става известен, всъщност е бил отхвърлен от 121 издатели, но в крайна сметка излиза на бял свят през 1974 г. и е признат за една от най-значимите литературни и философски творби на XX век. Сравняват произведението му с Библията, което звучи сензационно.
Днес, когато светът е истински хаос и хората търсят убежище за душите си, търсейки смисъла на съществуването, интересът към автора на "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет. Изследване на ценностите", нараства с нова сила.
У нас романът излиза за пръв път през 80-те години на миналия век, като основна заслуга за това има главният редактор на издателство "Народна Култура" - Вера Ганчева. Преводът е на Павел Главусанов, редактор и автор на предговора е журналистът Димитри Иванов. По онова време метафизичните наблюдения на Пърсиг са в пълно противоречие със соц догматиката, и прави чест на издателите, книгата да се появи на родния книжен пазар почти веднага след излизането й.
Кой е Робърт Пърсиг?
Роден е на 6 септември 1928 г. в Минеаполис, Минесота, САЩ. На 9 Пърсиг има коефициент на интелигентност 170! Той взима по няколко години обучение и завършва средното си образование на 15. После учи в Чикагския и Минесотския университети. Едното от образованията му е биохимия, а другото - философия. Многократно е получавал предложения да се занимава с научна работа, но отказва - считал науката за идеална цел на познанието, а не за трамплин към кариера и научни титли.
Сключва два брака. С първата си съпруга Нанси живее в продължение на 20 години, но през 1978-а година се развежда и се жени за Уенди Кембъл. Раждат му се три деца - двама сина от първия му брак - Кристофър (др. Крис, р. 1956) и Тиъдър (р. 1958), и едно трето дете -дъщеря, от втория му брак. Всъщност, първородният - Крис е главно действащо лице в романа "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет. Изследване на ценностите". Именно с него Пърсиг пътува с мотоциклет през Запада.
Крис е убит от крадец през 1979-а - пет години след излизането на романа, описващ пътуването с баща му. Прободен е смъртоносно по време на обир до Дзен центъра в Сан Франциско. Нелепа случайност, или пръст на съдбата е това събитие? - В едно от по-късните издания на "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет", Пърсиг споделя, че с втората му съпруга Кембъл, която забременява малко след смъртта на Крис, решават да задържат детето, като негово "продължение". Така се ражда дъщеря им Нел.
Като философ, изповядващ източната философия, Пърсиг несъмнено е вярвал в прераждането, а това е добра утеха за мъката му по изгубения син. Теорията за прераждането е основна максима в будизма, и изобщо във философията на Изтока. Теория, пряко обвързана със смисъла на Карма, като нравствен урок. Презумпцията за прераждането създава една необходима за духовното израстване възможност - в нов живот човек да вземе нов урок, като се яви на "поправителен" за миналите си грешки. Всъщност, според някои, теорията за прераждането е съществувала и в християнството, до онзи Вселенски събор, когато по политически причини е била "изтрита" от Библията?
С право може да се каже, че Пърсиг е един западен човек, който осъзнава, как да се избяга от ценностната система на Запада. Неговото отрицание е плод на дълбок размисъл за смисъла на съществуването и мястото на свободната воля на човека в един несигурен и непрекъснато променящ се свят.
Как започва интересът на Пърсиг към изследването на ценностите: Като биохимик, по време на опитите си в една лаборатория, той забелязал, че всеки феномен може да бъде обяснен с повече от една валидна хипотеза. Така достига до извода, че познанието се оказва неограничена възможност за откриване на неограничен брой вероятни истини. Това негово заключение логически го довело до извода, че усилията на учените да открият една-единствена истина за обяснение на научните факти, е априори обречена. Това кара Пърсиг да изгуби интерес към експерименталната наука и той бива изключен от университета в Минесота за слаб успех. След време ще направи генералния извод, че обучителната система в училищата и университетите всъщност служи за ограничаване на оригиналното мислене.
"Цялата система на оценяване се стреми да те предпази от оригиналност", заключава Пърсиг.
Писателят участва във войната в Корея. След като се завръща от фронта, защитава бакалавърска степен по философия и се записва в университета Банарас Хинду в Индия, където изучава източна философия. Написва и дипломна работа за Чикагския университет, но не стига до защитата й. Издържа се с писателска работа и преподаване на английски език и риторика.
През 1960-а, вече семеен, глава на семейство, Пърсиг изпада в силна депресия, която го отвежда в психиатрична клиника. Там е подложен на електрошокова терапия. Диагностициран е като шизофреник.
Престоят му в клиниката несъмнено се отразява цялостно на характера му, както и на отношението му към публичното общуване. До края на живота си той избягва публичните изяви и шума около името си. Търсейки уединение, плава с яхтата си през Атлантика, като прекарва известно време в Норвегия, Швеция, Белгия, Великобритания и на различни места в САЩ.
Пътешествията му са по-скоро с експериментална цел. Пърсиг изработва собствена философска система за Качество и Добро. Вторият му роман - "Лайъла: Изследване на морала", всъщност е отпечатан с парите от "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет. Изследване на ценностите". По-точно, от Гугенхаймова стипендия, с която е награден писателят, за първия си роман.
Робърт Пърсиг умира в дома си след продължително боледуване на 24 април 2017 г., на 88 години. Завещава ни за размисъл едно четиво, към което се връщаме след четири десетилетия, защото е повече от очевидно, че в днешния свят повече от всякога се нуждаем от ориентири. Нужно ни е да знаем, накъде пътува "мотоциклетът" на разума ни, и това няма нищо общо с техниката.
Освен, че именно технологичният ни век ни постави в това трудно положение да избираме между спонтанността на желанията си (Дзен) и обективните ограничения на западния ни начин на живот. Надежда ни дават думите на Пърсиг: Понякога е малко по-добре да пътуваш, отколкото да пристигнеш".
Самият сюжет на романа е едно уж най-обикновено пътуване с автобиографични отправки.
Ако се погледне по-надълбоко в събитията, обаче, човек открива непрестанните провокации, на които сме изложени в ежедневието си. Някои са склонни да пропускат "детайлите", но Пърсиг умее да ги анализира.
"Майсторът взима решения по време на работата си", казва той.
Читателят де факто "проглежда" през неговите очи, какво всъщност се случва пред очите ни, но ние почти никога не забелязваме и не подлагаме на размисъл. В голяма степен сме се превърнали в "коне с капаци", които не отместват поглед встрани от ежедневния си стереотип. Така покрай нас се случват събития, които пряко ни засягат, но ние ги пропускаме. Пропускаме същественото. То може да се отнася за нещо лично, или за нещо по-мащабно, като обществените отношения, например.
Във всяко ежедневие се случват неща, които имат вътрешен смисъл и предопределеност. Онова, което друг почитател на Изтока като Юнг, нарича "синхронична случайност". Пърсиг изследва вътрешните причини, които водят до едно или друго събитие, без никаква видима връзка между причина и следствие; и обратното - как нещо, което вече се е случило, подлага на изпит мислите и чувствата ни, за да преосмислим, имаме ли някакво участие в причините, които са довели до него?
През цялото време де факто, без никаква дидактика, или сложни философски разсъждения, Пърсиг противопоставя западното, на източното мислене. Това е своеобразен сблъсък на две философии, които са стълбовете на две различни общества и култури.
Главният герой в романа - самият автор - иска да реши конфликта между класическите ценности, какъвто символ се явява и мотоциклетът, и романтичния порив на човека да пътува - да прекосява територии, пълни с пътища в различни посоки; да наблюдава природата и хората по време на това пътуване. В този смисъл пътуването е едновременно съвсем реално - едно механично придвижване, и в същото време - едно емоционално пътешествие, чиято цел е да освободи разума ни от комплекси, страхове и навици, от погрешните ни представи за Добро и Щастие, от всички насадени в съзнанието ни догми на западния ни начин на живот.
Откъс от книгата на Р.М. Пърсиг "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет. Изследване на ценностите"
"Щастлив съм, че отново пътувам по тия места. Затънтени, съвсем с нищо непрочути и привлекателни именно поради това. Напрежението изчезва из такива стари пътища. Друсаме се по разбития бетон между папури и ливади и после още папури и блатни треви. Тук-там се появява открито водно пространство и ако човек се вгледа внимателно, може да види диви патици по края на папурите. И костенурки... Ето един червенокрил кос.
Тупвам коляното на Крис и му показвам.
- Какво? - крещи той.
- Кос!
Казва нещо, което не чувам.
- Какво? - крещя в отговор.
Той хваща задната част на каската ми и крещи:
- Виждал съм ги много, тате!
- О!- крещя през рамо. После кимвам. Когато човек е на единадесет години, не му правят особено впечатление червенокрили косове.
Трябва да се поостарее за това. За мен всичко е смесено със спомени, каквито той няма. Студени утрини, много отдавна, в които блатните треви бяха станали кафяви, а папурите се люлееха в североизточния вятър. Тогава острата миризма идваше от тинята, разбърквана от ловджийските ни ботуши, докато търсехме позиция в очакване на слънцето и началото на сезона за патици. Или зими, в които блатата бяха цели замръзнали и можех да вървя през лед и сняг между мъртвите папури и да не виждам нищо освен сиви небеса, мъртвило и студ. Тогава косовете си бяха отишли. Но сега през юли те са се върнали и всичко е преизпълнено с живот, и всяка педя от тия блата бръмчи и шава, и жужи, и цвърчи — едно цяло общество от милиони създания, изживяващи живота си в някаква благодушна приемственост.
Когато прекарваш отпуската си на мотоциклет, виждаш нещата по съвършено различен начин. При колата си винаги в затворено пространство и понеже си свикнал с нея, не съзнаваш, че каквото виждаш през прозореца й, е просто допълнителна порция телевизия. Пътникът в нея е бездеен наблюдател и всичко се движи отегчаващо в рамката пред него.
При мотоциклета рамката липсва. Човек е в пълен допир с всичко. Става част от гледката, вече не я наблюдава, а усещането за присъствие е изумително. Този бетон, дето свисти на пет инча под краката ти, е нещо истинско, същата материя, по която стъпваш, той е тук, така слят, че не можеш да фокусираш погледа си върху него, но можеш да спуснеш крак и да го докоснеш всеки момент, и всичко това, цялото преживяване, никога не изчезва от съзнанието. Крис и аз пътуваме за Монтана с едни приятели, които карат пред нас, а може би ще се отправим и по-далеч.
Плановете ни са преднамерено неопределени — по-важно е да пътуваме, отколкото да пристигнем на дадено място. Просто си караме ваканцията. Второстепенните пътища са за предпочитане. Павираните областни пътища са най-добри, след тях идват щатските шосета. Автомагистралите са най-лоши. Искаме да се движим с добра скорост, но за нас сега това значи ударението да се постави по-скоро върху "добра", отколкото върху "скорост". Когато човек направи тази смяна на ударенията, всичко се променя. Виещите се по хълмовете шосета са дълги, що се отнася до секундите, но са много по-приятни върху мотоциклета, където човек се накланя на завоите, а не се мята от една страна на друга в някакво затворено пространство.
Пътища с малко движение са по-приятни. Пътищата без крайпътни заведения и реклами са по-добри, пътища, край които дъбрави и ливади, овощни градини и поляни почти могат да се пипнат с ръка, където децата ти махат с ръка, когато преминаваш край тях, където хората надзъртат от верандите си, за да видят кой е, където при спиране за напътствия и сведения отговорът проявява склонност да бъде по-дълъг, отколкото е нужно, където хората питат откъде си и от колко време пътуваш...
Преди няколко години жена ми, аз и нашите приятели започнахме да се пристрастяваме към тия пътища. Използвахме ги от време на време за разнообразие или за по-пряко достигане на друга автомагистрала и всеки път гледките биваха великолепни, а ние напускахме пътя, изпълнени с чувството за отмора и наслада. Правехме това много пъти, преди да проумеем онова, което би трябвало да е очевидно: тези шосета са наистина различни от главните. Целият ритъм на живот и хората, които живеят край тях, са различни. Те не са тръгнали за никъде. Не са прекалено заети, за да бъдат внимателни. Прекрасно знаят, че нещата са преходни. Другите, отишлите в градовете преди години, както и загубеното им поколение, са забравили напълно тия неща. Откритието бе истинска находка.
Чудел съм се защо ни бе нужно толкова време да проумеем това. Виждахме го и все пак не го виждахме. Или по-скоро бяхме приучени да не го виждаме. Свикнали може би да мислим, че истинският живот принадлежи на столицата, а всичко това тук е просто отегчителна провинция. Беше объркващо. Истината чука на вратата, а ти й казваш: "върви си, аз търся истината". И тя си отива. Объркващо. Но веднъж проумели, разбира се, нищо не можеше да ни откъсне от тези пътища през уикенди, вечери, отпуски. Станали сме пристрастени мотолюбители на второстепенните пътища и открихме там неща, на които човек се учи от опит.
***
Не можеш да водиш кой знае какъв разговор върху движещ се мотоциклет, освен ако не обичаш да крещиш. Вместо това времето се прекарва в долавяне на нещата и размисъл върху тях. Върху гледките и звуците, върху настроението на времето и припомнени неща, върху машината и местността, в която си; разсъждаваш за нещата при пълно спокойствие, надълго и нашироко, без да бързаш и без чувството, че си губиш времето.
Това, което сега искам да направя, е да използвам предстоящото време, за да поговоря за някои неща, които ми дойдоха наум. Ние обикновено така бързаме, че почти няма кога да разговаряме. Резултатът е някаква безкрайна празнота от ден на ден, еднообразие, което години по-късно оставя човек да се чуди къде е отишло всичкото време и да съжалява, че си е отишло всичкото. Сега, след като имаме известно време и знаем това, бих искал да го използваме и да поговорим по-задълбочено за неща, които изглеждат важни.
***
Сега потокът на нашето обществено съзнание сякаш заличава собствените си брегове, загубил е основното си направление и цел, наводнява низините, изолира височините и ги откъсва една от друга без всякаква друга цел, освен да разхищава собствения си вътрешен заряд. Известно удълбочаване на канала като че е желателно."
Вероятно дори този кратък откъс е достатъчен за илюстрация, че в повествованието на романа няма никакво натягане от страна на автора, той да ни внуши някакви свои максими за живота, или да ни втълпи някакво свое отношение към смисъла му. Разказът тече така, сякаш става въпрос за някакво простичко описание. Но трябва да признаем, че Пърсиг съвсем неусетно ни превръща в спътници на пътуването си. И то такива, които съпреживяват емоциите му и стопроцентово са готови да се приобщят и към размислите му.
Пътуването ни увлича съвсем спонтанно към онези места, където никога не сме били, или поне - не на онова пътуване, но ние сякаш наистина "пътуваме" с мотоциклета на Пърсиг. Усещаме въздуха, порива на вятъра и шума на мотора, който заглушава гласовете. В това има някаква магия, някакво усещане за свобода и преосмисляне на целите ни.
Неусетно Пърсиг ни превръща в свободни хора, които преоткриват света по нов начин и са способни на спонтанност в мислите и чувствата си, всеки път, когато нещо най-обикновено привлече вниманието им. И ние изпитваме радост от това, че и друг преди нас го е усетил - откриваме някакво непознато единство между нас и другите човеци. Довчера потискани от отчуждението, ни изпълва едно смътно и малко неуверено чувство на щастие от това откритие.
Дзен няма точно определение. Както и каквато и да е връзка с мотоциклета. Гениалното в романа на Пърсиг е простотата, с която ни разкрива радостта от простите неща. Писателят пробужда сетивата ни, за да събуди разума, вътре в нас.
Еми МАРИЯНСКА
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}